Мястото на Русия в Европа I (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

По времето на Петър Велики Русия се превръща в европейска сила, с която другите европейски държави трябва да се съобразяват. Царят бил висок два метра, внушителен и надарен с остър ум и добри организационни способности. Той енергично се опитва да модернизира изостаналата Русия и привлича съветници от Европа. Той е и първият цар, който пътува из други страни. Петър Велики отнема последните правомощия на благородниците и на Духовенството. Той е основателят на руската империя, която получава през 1703 нова столица – Санкт Петербург. По време на строителството му в блатата на делтата на Нева умират на сто хиляди работници-роби. Новата столица е частично копие на Амстердам, където Петър Велики също пребивава известно време. До това време Русия е била държава без големи градове. Живота се развива в крепости и около тях. Няма свободни граждани, както в Западна Европа и по-рано в Новгород, които са носители на съвременно съзнание. Петър Велики желае да модернизира страната без да създава свободни граждани с политически права.

Промените, които той провежда и иска да проведе, много от които положителни, срещат голяма съпротива сред населението. Много хора и до ден днешен имат чувството, че оттогава Русия се е отклонила от пътя си. Този цар е направил от Русия една опасна световна сила. Въпросът е дали това съответства на мисията й?

Петър Велики е направил от Русия голяма държава, но не й дава нова Духовна мисия. Също толкова малко той помага и за вътрешното развитие на народа. Получава се едно драматично разделение на руското общество на една голяма народна маса, която не иска да се промени и се придържа към старите традиции и малка група от придворни, бюрократи и интелигенция, които приемат западната култура. Те се намират под влиянието на френското просвещение и радикалните му идеи.

Тази група дава основата на една руска култура, която не се гради вече на църковните традиции от Византия. Михаил Ломоносол, който е следвал в Германия, става основател на руската наука. Николай Карамзин събужда с труда си за руската историята съзнанието за миналото, а Пушкин е творецът на литературния руски. Особена роля играе руското портретно изкуство, което прави личностното развитието на хората видимо, както казва Генади Бондарев. През 19 век литературата, музиката и философията процъфтяват.

Встъпването във владение на Цар Николай I след смъртта (или изчезването) на брат му Александър I през 1825 поставя руските интелектуалци в критично положение. Въстанието на декабристите е потушено с твърда ръка и са поставени основите на тайна полиция. Декабристите са офицери, които, под влияние на френската революция, се борят за политически реформи. През 1849 дори и младия Достоевски се превръща в жертва на тези репресии. Заради членството си в някои политически кръгове бива осъден на смърт, но в последствие помилван и пратен на заточение в Сибир.

По времето на реакционната политика на Николай I интелектуалците започват да си задават въпросите за смисъла на историята, за отношението на Русия към Европа и собствената връзка с народа. Много търсят Духовността и вътрешната църква, за която говорят религиозните пиетисти и се обръщат към Духовните текстове от добротолюбието (гръцки – филокалия). Или към старците. Известни старци са Тихон от Задонск, Серафим от Саров или Амвроси. Последния се превръща в прототипа на Достоевски за стареца Зосима от „Братя Карамазови“. В манастирските комуни на Централна Русия живеят религиозността и старите Духовни традиции. Там руската душа търси спокойствие от западното мислене идващо от Петербург и от католическото влияние на йезуитите от Полша.
След 1836 в страната пламва яростно обсъждане за съдбата на Русия. Основата дават философските писма на Пьотр Чаадайев. Стига се до разделяне на два лагера – славянофили и западники. (бел. пр. западняци. Както знаем подобно разделение има и в България, но то е повече русофили – русофоби). В основата на тези обсъждания са идеите на Хердер и други немски философи за великото бъдеще на славянската култура. Малко преди това Наполеон бива победен. Неговите успешни завоевания приключват със завземането на Москва през 1812. Руснаци запалват града и Наполеон трябва да напусне Русия преди започването на зимата. Руския народ има чувството, че е пожертвал Москва, за да може да се превърне под ръководството на Александър I в спасител на Европа.

Западники като Чаадайев виждат в Русия едно изостанало от пораслите в Европа дете. То може да учи от Запада и да преодолее изостаналостта си без да взема материализма и неприятностите. Чаадайев говори за едно Духовно Християнство, което ще се развие в Русия и ще освети света. Също и славянофилите виждат в Русия спасителката на Европа. Те обаче нямат отрицателна картина за миналото на Русия и не са готови да се учат от Запада. Корените им са в руската народностна култура и развиват една религиозна философия, която се основава на немската романтична философия. Западниките пък биват силно повлияни от френския модел на развитие.
Обръщането към френското утопично мислене показва, че се е създало любопитство към социални въпроси. Неуспешната либерална революция през 1848-1849 води до отдаване на ново значение на руското селячество. То би могло да бъде в основата на едно общество без подтисничество, бюрокрация, робство и частна собственост. Най-вече сърцето на Александър разпространява това идеализиране на селяните. Такова е и виждането на славянофилите. 1861 крепостничеството бива отменено. Това дава нови възможности за напредъка. Дотогава 34% от цялото население и половината от селяните са били крепостни, тоест собственост на благородници. Много едри земевладелци притежават хиляди крепостни селяни. Най-големият, граф Шереметиев е имал 300 000 в началото на 19 век.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.