Мястото на Русия в Европа II (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

В началото седемдесетте на 19 век сред интелектуалците се ражда популизма. Човек трябвало да се свърже с народа и да го образова. През лятото на 1874 хиляди студенти от това движение се насочват към селата, преоблечени като селяни, за да могат да живеят и работят сред тях. Правителството обаче арестува повечето от тях. Това води до радикализиране на популистическото движение и сформирането на „народна воля“, терористична група, която убива седем години по-късно Александър II.

Групи, дейсващи с насилие, се появяват още през шестдесетте. Техният първоизточник е анархиста Михаил Бакунин, който още през 1848 призовава към политическо насилие. Дори и в тези революционни кръгове се води обсъждане за Европа. Някои смятат, че Русия няма нужда да минава през стадия на капитализма както Запада и че трябва да премине направо от селски общности към комунизъм. Такова е виждането на по-миролюбивите анархисти като Пьотр Кропоткин. В писма към руски социалисти Маркс също изказва подобни мнения, но с настъпването на индустриалната епоха и в Русия, марксистите избират западния път. За тях селяните са една изостанала маса, с която не може да се прави революция.

Със силна тревога наблюдава Достоевски това радикализиране и го описва в анализа си за демоничните сили в дълбочината на руската душа. Той също е бил част от радикална политическа група, но по време на заточението си в Сибир опознава моралната сила на обикновените хора от народа. Той е против насилието и привърженик на царизма. При него намираме дори отявлен руски национализъм насочен срещу евреи и поляци. Достоевски вярва на руския народ и на неговата мисия и вижда в него народа, който носи Бога в себе си. Освен това смята, че Европа се нуждае от спасение, защото е загубила истинската Християнска вяра, а руския народ ще играе спасителна роля.

Малко след завръщането си от Сибир Достоевски описва в списание „Време“ мислите си за мисията на Русия и за оформеното от него понятие „руска идя“. Тази идея би могла да бъде едно единение на всички идеи, които Европа с толкова много търпение и смелост развива във всяка една от нациите си. Руската задача е да създаде собствени образи, които съответстват на руската земя, народностен Дух и традиции там, където Петър Велики е посадил чужди семена. Руският народ може да обедини идеалите на европейските народи, тъй като има способността да единява всичко и да помирява. Руският народ е представител на човечността, която всеки носи у себе си.

През последните години от живота на Достоевски, неговата визия претърпява задълбочаване. Той я свързва с панславянската политика на царя за освобождение на всички славяни и подчинението им в рамките на Русия (бел. пр. важно е да разберем веднъж за винаги, че официалната руска империалистична политика никога не е имала за цел да освободи България и българския народ. Винаги стремежът е бил завземането ни. И продължава да е. Частичен успех има по време на комунизма). Като ръководителка на обединения православен свят и покровителка на славяните, Русия ще играе една нова роля в света. Достоевски смята, че рано или късно всеки един народ развива национална идея, която говори с гласа на народностния Дух. Русия ще помири народите и ще обедини човечеството в братската Любов на Христос. Руския народ се стреми към общочовешкото и иска да служи на човечеството. В своята прочута реч на 08.06.1880 за Пушкин, Достоевски го нарича най-големият представител на руския народностен Дух.

Пушкин често бива възприеман като отговор на Русия спрямо Петър Велики. Там, където Петър се опитва с политическо насилие да създаде място на Русия в Европа, Пушкин набляга на общочовешкото в руската душа и принадлежността към европейската култура. Пушкин спасява Духовната мисия на Русия, която по времето на Петър Велики (бел. пр. а и след това, та и до ден днешен) се „подхлъзва“ по пътя на империализма.

След смъртта си, Достоевски бива провъзгласен от философа Владимир Соловьов в три паметни речи за основател на една нова религиозна философия. Идеята на Достоевски за едно световно братство в името на Христа води до преобразуването на обществото в църква. (бел. пр. според ранното Християнство църквата не е институция, а група хора, които да се събрали в името на Христа). Една общност на вярата, въодушевена от Християнските идеали. Това е новата дума, която руския народ може да произнесе, защото носи в душата си Христос. Това може обаче да се случи чак тогава, когато руския народ като цяло премине през едно ново раждане и Духовна саможертва.

За разлика от Достоевски, Соловьов е противник на панславянската политика на царя и се отнася много критично към официалната православна църква. Неговият труд се издига на едно по-високо Духовно ниво от този на Достоевски: „Идеята за една нация не е това, която тя мисли за самата себе си в дадено време, а това, което Бог мисли за нея във вечността.“ За Соловьов руската идея е религиозния идеал на универсалната църква, в която има място и за еврейския народ. В това общество на бъдещето християнското свещенослужене е обединено и подчинено на един патриарх; политическия живот е въплатен в един национален властимащ, който е израз на правовата държава; а социалния живот е обединен под ръководството на пророк. Соловьов вижда в тази подредба едно копие на Светата Троица на Земята. Но преди тази идея да се осъществи Русия трябва да мине през един сблъсък с азиатско-монголските сили и с антихриста, който щял да се появи през 21. век (бел. пр. можем само да се надяваме този антихрист да е бил комунизма и да е вече отминал).

Изразяването на руската национална идея е признак за събуждащото се национално съзнание. Освен това е и коректив на европейската политика на надмощие, която царете след Петър Велики следват. (бел. пр. който не знае, може да се осведоми за тайния план на Петър Велики, доразработен от Екатерина Велика, за завземането на света. Първа цел е завземането на България, Черно море, Кавказ и Истанбул. Този „таен“ план е причина за много беди за България и не е изключено да продължава да бъде. Няма причина да мислим, че той вече е невалиден, дори напротив – последните действия на Русия по отношение на Молдова, Украйна и Грузия го доказват. От друга гледна точка можем да се „пошегуваме“ с този план и да заявим, че е още от самото си създаване обречен на неуспех, защото си поставя не само неправилните приоритети, но и грешната последователност, започвайки от непревземаемата държава на Духа – България). Комунизмът на двадесети век е поредното нейно недоносче.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.