Ледена висулка

Първият сняг затрупа малките къщи останали в малкото селце. Къщата на дядо Трайчо и баба Елица беше съвсем близо до гората, на края на селото. Той бе трудолюбив, добър селянин. Със своята баба гледаха няколко кокошки и три козички. Децата им отдавна вече бяха пораснали и поели по своя път.

Единият им син беше в Америка, а другият в Италия. Имаха четири внучета, но не ги бяха виждали от две години. Двамата с бабата самички сядаха вечер на масата, лягаха, без да има кой да им пожелае лека нощ, сутринта се събуждаха отново сами.

На прага на къщата бе увиснала голяма Ледена висулка, образувала се от многото сняг. Дядо Трайчо все се канеше да я събори, но една сутрин се събуди от странен сън. В съня му Ледената висулка му говореше, като човек – разказваше му за децата… Същия ден се обади синът му от Америка и за истинска почуда на стареца му разказа целия сън, същите неща от съня.

От тогава дядо Трайчо си говореше всеки ден с часове сам с Ледената висулка: „Ледена висулко, лесно ти е на теб… нямаш деца. Ама аз, клетият старец… Ще си отида някой ден от този свят… ама бабата как ще живее без мене. Дечицата са далече…“

Така минаваше всеки ден с дълги, тежки разговори с Ледената висулка. Веднъж баба Елица спря и се загледа в Ледената Висулка и се замисли:

/Какво говори моя дядо с часове с този измръзнал лед? От мъка по челяд, горкият, може би полудява…/

- Жено, аз вече съм грохнал старец. Ще си отида от този свят…

- Пепел ти на устата, не говори така, какви мрачни мисли те обзеха. Нали лятото идват внуците – смъмри го баба Елица.

Един ден дядо Трайчо, както си говореше с Ледената висулка, видя как от нея се стичаха капки вода. Но това не бяха просто капки вода, а сълзи, истински сълзи.

- Защо плачеш, Ледена висулке?

- Как да не плача, много съм тъжна. Вие бяхте моето семейство, а аз ваша дъщеря…

Старецът си прехапа езика от почуда и удивление. Ледената висулка му говореше с човешки глас. Два дни дядо Трайчо не каза нито дума, ходеше наляво-надясно и когато останеше сам, плачеше ли плачеше. На третия ден изчезна някъде и се завърна чак вечерта.

- Мъжо, какво ти е? Какво те боли? Какво ти тежи? Къде ходи днес?

- Жено, не ме питай… 60 години сме заедно, довери ми се…

- Гледам днес Ледената висулка се стопила и мисля си, моя дядо от мъка се разболя.

Тъжи за буца лед, помислих си, да не дава Бог, че си полудял.

На другия ден баба Елица заедно с дядо Трайчо отидоха в града. Подписваха разни документи, но тя не задаваше въпроси, имаше доверие на човека, с когото от 60 години имаха брак.

Продадоха козичките и заминаха за Италия. Оставиха за къщата да се грижи дядо Павел и баба Пенка.

Стари, грохнали от живота, уморени от скапания живот, дори не знаеха една дума италиански, но добри хора ги заведоха до къщата, където живееше сина им и снахата. Пред къщата дядо Трайчо тъжно погледна своята баба и каза:

- Бабо, нека поговорим тук. Мълчах досега, за да те предпазя от най-лошото. Синът ни се нуждае от спешна операция, не му стигат пари за операцията… Заложих къщата. Ние вече сме стари и да умрем, не е беда, но той е само на 40 години…

След няколко дена оперираха сина им. Всички питаха, разпитваха дядо Трайчо от къде е научил, кой му е казал, но той мълчеше. Само баба Елица всеки път, когато се молеше на Бога, казваше:

„Благодаря ти, Боже, че спаси сина ни по този странен начин – чрез тази Ледена висулка, която ни проговори с човешки глас!“

20.11.2010

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.