Християнският народ I (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

Развитието на руската култура ни поставя пред големи въпроси. Защо е такъв недостъпен националния характер на руснаците? Защо народа си е измислил такава мисия и защо се минава през всичкото това мъчение от терор? Някои отговори могат да се намерят в мислите на Рудолф Щайнер, който говори за Русия в много доклади. Неговата основна идея е, че руския народ е бъдещият „християнски народ“, „народ на Христа“, който подготвя едно нова братска култура. През 1918 Щайнер казва, че хората в Източна Евроап през девети и десети век са били толкова отворени, че приемат Христос направо в сърцето си. Оттогава те имат пряка връзка с Христа, който е непрекъснато в душите им. „Христос винаги присъства в мисленето и чувствата на този народ като вътрешна аура“, казва Щайнер. Това се припокрива напълно с думите на Солженицин, че руския народ е поел християнството толкова дълбоко и пълно, така че едва може да се опише или разбере. Щайнер описва състоянието на руската душа като „непобедимо чувство на светия грал“. Това може да се разбира като проявление на християнството под формата на възприемчивост за Духовното, състрадание, готовност за саможертва и чистота на сърцето. Християнството все още не живее напълно съзнателно в руската душа.

От тази гледна точка трудностите, които руския народ преживява, могат да се възприемат като изпити по пътя към „народа на Христос“. По времето на монголското владичество (988-1240) се създава институционалната структура на църквата, но и вътрешната, Духовна църква, в североизтока. През периода 1240 до 1689 в битката с монголското и царско насилие се създава и картината на истинския цар. След това, до 1917, идва и насилственото позападничаване. В четвъртия период руският народ минава през демона на болшевизма и търси сега път към възкресението и прераждането. Образно казано, през 20 век руския народ върви по пътя си към Голгота. След едно морално прераждане и Духовна саможертва, руският народ наистина би могъл съзнателно да се държи като народ на Христа и да донесе помирение и мир на света.

По пътя си на страдание, руският народ бива въодушевяван от народностния си Дух. Това се случва несъзнателно, тъй като Духовното му съзнание още не се е развило. В един доклад Щайнер описва как руския народ общува с Духа посредством светлината, която растенията отдават обратно в космоса. Земята е за руснаците отражение на небето. Който обработва като селянин земята, може да развие съзнателна връзка с народностния си Дух и Христос (бел. пр. никога няма да забравя как една стара рускиня ми каза, че най-важната и най-добрата професия е земеделец). Мисълта, че само селянина е истински християнин обяснява добре и руската дума крестянин (селянин и християнин едновременно).

Според Щайнер времето на подготовка на руския народ за неговата мисия ще трае до 36 век, тоест до 3600 година. Той описва, също както и Учителя Петър Дънов, славянската култура на бъдещето като култура на братството, в която хората си съчувстват един друг, цари пълна свобода в мисленето и Духовния поглед към света се подразбира. Взаимоотношенията между хората няма вече да се основават на физическа близост и роднинство, а на духовна такава, независимо от произхода. За това руснаците дори имат отделна дума – саборнаст (събрание). Това е общност от свободно събиращи се хора, свързани с морални идеали. (бел. пр. искам да обърна внимание на много важната разлика между думите съчувствие и състрадание. Често на български, когато се говори за будистката философия например, се използва думата състрадание. Това е грешен превод или поне превод пречупен под призмата на българите / славянството. В действителност в будизма става дума за съчувствие, което е едно по-възвишено и по-взеобхватно чувство, което е в основата на взаимосвързаността на вселената. В случая автора използва също думата състрадание, но със сигурност като познавач на славянската култура е повлиян да използва точно тази дума. И е прав да използва нея, защото тя описва по-добре възприетото мнение в православието за развитие чрез страдание и съответно за взаимност чрез състрадание. Доколкото съм запознат с беседите на Дънов и особено негови изказвания за излизане от религията, която той разглежда като Духовна болница, то смея да твърдя, че бъдещето е предимно на чувството и то на взаимното чувство, тоест съчувствието. Те вече са и ще са в основата на човешкото развитие. Важни трудове в тази насока се появяват от Сащ и по-точно от западните щати, в които са най-живи индианските вярвания и традиции. В разликата в употребата на думите състрадание и съчувствие за изразяването на едно и също, ясно се виждат културните различия между изтока и запада).

За да се осъществи руския път към тази култура на братството, преди това трябва да се случи един „Духовен брак“ между източно и средноевропейската култура (бел. пр. доминирана предимно от немската и немскоезичната култура). Само тогава развитието на руската душа може да се случи по положителен начин. Какво означава и какво включва един такъв брак тепърва предстои да разберем.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.