Митко, който се усмихваше на звездите 1

Някога, в една малка страна, в едно спокойно градче, в един скромен дом живееше малкият Митко.

Малкият Митко бе едно много умно, но иначе съвсем обикновено петгодишно момченце, което една съвсем обикновена сутрин си зададе един, меко казано, необикновен въпрос. Както си закусваше на малката масичка в кухнята на своя дом и обираше с лъжичка останалите по купичката плодове, той се запита: „Защо съм тук?”
Малкият Митко веднага зададе този въпрос на своята майка, която винаги знаеше отговорите на всички въпроси. Тя обаче очевидно не го разбра, защото му отговори, че е „тук”, защото още е много рано за разходки и ако иска да излязат по-бързо навън, трябва да я остави да си довърши работата.

Тогава малкият Митко отново й зададе своя въпрос, като този път уточни, че под „тук” няма предвид „тук, вкъщи”, а „тук, на земята”. Майка му изглежда много се изненада от това уточнение, защото го погледна странно и замълча замислено за известно време, след което неуверено каза:

- Ти си тук, защото мама и тати много искаха да си имат детенце…и затова ти се появи.

Малкият Митко я изслуша внимателно и, като й благодари за отговора, отиде да си дояде закуската. Тя, разбира се, веднага си помисли, че с този странен въпрос се е приключило, но това съвсем, ама съвсем не бе така.

Малкият Митко продължи да мисли по въпроса и по време на разходката навън, и докато обядваше вкъщи, и когато пазаруваха в магазина, и дори по време на следобедния си сън, който този път не бе сън, а мислене по въпроса. Той мисли за това и по време на следобедната си игра в парка, и на вечеря, и докато си обличаше пижамката преди да си легне. Малкият Митко мисли за това през цялата нощ.

На следващата сутрин на закуска, след дълги размисли върху обяснението, което майка му бе дала предния ден, той й рече:

- От това, което ми каза, излиза, че аз съм тук заради вас и вашето желание.

Майка му го погледна с изненада. Тя вече съвсем бе забравила този въпрос. След като помисли още малко, той продължи:

- Това обаче на мене ми се струва странно, защото аз си мисля, че би трябвало да съм тук заради себе си.

При тези думи майка му вече наистина се смая. Тя не очакваше такива разсъждения от своето, все още малко (според нея), дете и разбра, че той наистина се е захванал с този въпрос и няма да се успокои, докато не го разнищи – както, междувпрочем, бе с всичко, с което се захващаше.

Тя помисли няколко минути над това, което той й каза и, като остави домакинската работа, която вършеше, седна до него и рече:

- Разбира се, ти си тук и заради себе си – за да растеш, да се учиш, да работиш…

Малкият Митко я погледна и без да се замисли (сякаш той вече бе мислил върху тези неща) каза:

- Това е хубаво, но на мене ми се струва, че не може да е само това. Струва ми се, че има нещо повече. Тези неща, които казваш, аз сигурно ще ги направя, въпреки че съвсем не ми се струват важни, но мисля, че не са те причината да съм тук.

И като каза това, той стана от масата и се прибра в стаята си.

След дългото мислене през цялата нощ на него наистина му се струваше, че той е „тук” заради нещо особено, нещо важно, нещо специално, което е само негова цел и задача и само той трябва да направи. След дългото мислене той наистина реши, че трябва да има някаква конкретна причина да е точно „тук”, точно „сега”, точно на „това място” и че той трябва непременно да открие тази причина. Трябваше да има нещо друго, нещо различно, нещо уникално, заради което той бе тук на тази планета, иначе от неговото присъствие просто нямаше смисъл. Ако той трябваше да прави само онова, което всички останали хора правят, то тогава – с него и без него щеше да е все същото. Не, трябваше да има още нещо.

Малкият Митко започна много усилено да мисли по този въпрос.

Но колкото и да мислеше, колкото и да разсъждаваше, все не можеше да измисли „Защо е тук?”. Ала той не се отказваше и обезсърчаваше.

Една вечер, както си стоеше на балкона на своята малка стаичка и гледаше звездите, мислейки отново по същия въпрос, той забеляза, че звездите, които така съсредоточено гледаше, всъщност са много красиви и, неволно, ей така без да иска, им се усмихна. Той направи това отново и отново и изведнъж се почувства много добре. Той си помисли, че сигурно на звездите им е много хубаво да им се усмихва, защото на тях никой не им се усмихва – та нали всички спят, докато те светят! А тези, които не спят, не се сещат да им се усмихнат. А малкото, които се сещат, навярно го правят рядко, а не постоянно. А пък, съгласете се, всеки би искал да му се усмихват постоянно, а не така от време на време. И сигурно на звездите им е много мъчно от цялата тази ситуация.

И изведнъж, точно така както им се усмихваше от малкото си балконче, малкият Митко се почувства много различно. Колко точно „много различно” и как точно „различно” ние не можем да кажем, но бе различно. Различно и странно. И изведнъж, той почувства, че именно заради това е той тук – за да се усмихва на звездите.

Когато тази идея се появи в главата му, малкият Митко се почувства особено – някак много специално – обля го топла вълна по цялото тяло и го обзе неописуема радост, че отговорът, истинският отговор на въпроса „Защо съм тук?” е намерен и това е наистина единственият възможен отговор за него.

Това чувство, което изпита, бе толкова силно и реално и той толкова много се зарадва, че се усмихна още по-широко.

Още на следващата сутрин малкият Митко побърза да сподели откритието с майка си. Той очакваше тя също да се развълнува като него, защото все пак дълго търсеният отговор най-накрая бе намерен. Но когато й разказа внимателно какво му се беше случило предната вечер, тя само се усмихна леко и го погали нежно по главата. Честно казано, тя просто си мислеше, че това „усмихване на звездите” е нещо временно, някаква игра, която скоро ще му омръзне и ще забрави.

Подобни творби


This entry was posted in За Децата, За Духа и Душата and tagged , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.