Митко, който се усмихваше на звездите 2

И така от този ден нататък малкият Митко започна да прекарва всяка вечер по малко време в усмихване на звездите. Той изпитваше огромно удоволствие, когато сядаше на своето малко столче на балкона и започваше да се усмихва на звездите. Те, от своя страна, понякога бяха по-ярки и блестящи, а понякога бяха по-мълчаливи – може би когато са имали лош ден.

Когато майката на малкия Митко забеляза, че това занимание продължава вече доста дълго, тя реши да си поговори с него и да му обясни някои неща.

Една сутрин, докато му приготвяше закуската, тя го попита дали предната вечер отново се е усмихвал на звездите. Той кимна утвърдително с глава. Тогава майка му отиде до него и, като го погали лекичко, рече:

- Нали знаеш, че там няма никого, на когото да се усмихваш.

Малкият Митко вдигна учудено рамене. Тя пак не го беше разбрала. Той не се усмихваше на някого там, а на самите звезди.

Майка му продължи:

- Ние с тебе живеем на място, наречено „планетата Земя”. Звездите са едни големи кръгли топки, които са около нашата планета Земя. Те са или много студени, или много горещи, и въобще – там съвсем не става за живеене, затова никой не живее.

Тя спря да говори, защото видя, че малкият Митко съвсем не я слушаше с интерес, а по-скоро за да не я обиди, но във всеки случай – въобще не даваше признак, че ще се откаже от усмихването на звездите. Тя разбра, че няма смисъл да продължава, затова стана от масата и като го целуна по челото добави:

- А може и да има някой, някъде там, който да живее на някоя звезда, но той е толкова далече, че едва ли може да те види как му се усмихваш.

С тези думи обаче тя съвсем не приключи въпроса, а веднага се обади на бащата на малкия Митко, за да сподели с него притесненията си от това странно занимание на сина им. Още същата вечер бащата на малкия Митко се прибра от работа с голям телескоп – подарък за Митко. Той отиде при него на малкото балконче и остави телескопа до столчето му. Когато малкият Митко приключи с усмихването на звездите за тази вечер (защото съвсем не обичаше да бъде прекъсван в тази си дейност), той веднага попита какво е това. Баща му подробно му обясни за какво служи уредът телескоп – за да се виждат по-отблизо звездите.

Малкият Митко го погледна озадачено и му отвърна, че той съвсем няма нужда да ги вижда по-отблизо, тъй като и така си ги вижда достатъчно добре. Тогава баща му взе молив и лист хартия и на тях нарисува планетата Земя, където живееха те, заедно с останалите планети около нея, както и с много други планети и звезди около тях и обясни, че трепкащите мънички точици, на които Митко се усмихва, се наричат планети, които са или само огромни твърди камъни или просто големи кълба от малки прашинки, но и в двата случая било чисто губене на време да им се усмихва.

След като го изслуша внимателно обаче малкият Митко само най-учтиво го помоли да не го карат да спира да се усмихва на звездите, защото му е много, много приятно да го прави.

Когато той заспа, майка му и баща му дълго време седяха и разговаряха, попоглеждайки от време на време към звездите. В крайна сметка те решиха, че след като това „усмихване на звездите” не пречи на другите важни занимания на малкия Митко – такива като спане, ядене, разходки, игри, детска градина и така нататък, то те ще го оставят да им се усмихва, щом толкова му харесва.

И така – необезпокояван повече от никого, малкият Митко продължи всяка вечер да се усмихва на звездите.
Така минаха още месец, два, три…шест…година…

Малкият Митко всяка вечер се усмихваше на звездите.

Подобни творби


This entry was posted in За Децата, За Духа и Душата and tagged , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.