Митко, който се усмихваше на звездите 4

Малкият Митко каза, че няма против да говори с когото и да било, още повече, че този „когото и да било” иска да говори с него. Майка му и баща му внимателно му обясниха, че „този”, който иска да говори с него, може да не изглежда съвсем както Митко е очаквал, а Митко отговори, че той въобще не е очаквал „този”, който иска да говори с него, да изглежда по някакъв определен начин. След това двамата високи господа го облякоха в някакъв друг огромен и тежък костюм, закачиха му някакви жички и копчета и заедно с родителите му го поведоха нанякъде през някакви врати, стаи и коридори (Доста стаи и коридори си бяха направили тези господа за една седмица. Да ги питаш за какво са им.) Не след дълго те излязоха навън на една поляна, в средата на която бе оградено нещо мъничко. Когато Митко се приближи до ограденото място, той видя, че в средата му има една мъничка, ама съвсем мъничка кутийка – толкова мъничка, колкото бе тази, в която майка му си слагаше любимия пръстен.

- С това ли са дошли тези…извънземни? – изненадано попита майката на Митко.

Единият от високите господа кимна с глава.

- Но…не е ли много…едно такова…мъничко? – невярващо продължи тя.
Високият господин я погледна изпод вежди.

- Да…и ние очаквахме нещо по-голямо, но…какво да се прави… – измърмори с досада той.

Точно в този момент малката кутийка бавно се отвори и оттам излезе едно искрящо същество. „Какво същество?” ще побързате да попитате нетърпеливо. Ами…как да го опишем…То не беше нито голямо, нито пък толкова мъничко, че да се побере в тази кутийка, но някакси така се случи, че то излезе от нея.

То не беше нито като куче, нито като котка, нито като птица, нито като животно и въобще – то трудно можеше да се опише на човек, който не го е виждал или да се оприличи на нещо, защото не приличаше на нищо, което ние познаваме. А впрочем, както се оказва и по-нататък, ние познаваме твърде малко нещо.

Но можем да кажем, че това същество можеше да се усмихва, защото когато видя Митко, то се усмихна широко. Митко също веднага му се усмихна насреща.

Искрящото същество отиде до майката на Митко и съвсем топло и на човешки език й каза да не се притеснява за него и че той ще се върне само след няколко минутки. След това то се върна при кутийката си и като направи знак на Митко да го последва, двамата влязоха в кутийката и тя се затвори.

Ще попитате – как така влязоха в кутийката, след като са много, ама много по-големи от нея? Ами ей така. То просто се случи. Просто така стана. Извънземни му работи!

Щом кутийката се затвори Митко се озова в много голяма бяла стая (да се чудиш сега как пък тази голяма бяла стая се е побрала в кутийката, но това сигурно си е тайна на извънземните и само те си знаят как са го направили). В тази бяла стая имаше още няколко такива същества, които веднага се усмихнаха, когато видяха Митко. След това първото същество го попита дали иска да го заведат там, където те живеят – на тяхната планета. Митко отговори, че много би искал, но не знае колко далече е това и дали няма да се забавят много. Искрящото същество се усмихна и каза, че никак няма да се забавят. То каза на Митко да си затвори очите и да брои бавно до 6, след което да ги отвори.

Единственото, което видяха майката и бащата на Митко, не бе много – кутийката просто в един момент изчезна. Както се казва по приказките – изпари се вдън земя. Къде е това „вдън земя” – само извънземните си знаеха. И Митко.

Подобни творби


This entry was posted in За Децата, За Духа и Душата and tagged , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.