Деца с нарушено зрение и хора с увреждания

Чували ли сте за училището за деца с нарушено зрение в София? А знаете ли теоретично на какви права се радват хората с увреждания от една страна и с какви практически трудности в ежедневието се сблъскват от друга. И то не само в държави като България, а дори и в такива като Австрия. Днес имах щастието да направя една малка стъпка по пътя на интеграцията си в социалния организъм, към който принадлежат и хората с увреждания. Те често биват напълно отделени от обществото ни и не винаги можем просто така да ги срещнем на улицата и да се запознаем с тях. Това, разбира се, не става по тяхно желание, а против волята им. От голямата маса хора, които имат щастието да са дотолкова здрави, че да се придвижват и общуват сами и без трудности в обществото зависи да осигури условията за това! И най-вече да бъде толерантно и възприемчиво за по-различния свят на хората с увреждания и техните обикновени физически нужни и необходимости.

Знаем, че с всеки във всеки един миг може да се случи всичко. Може би не точно на нас и не точно днес, но на някой близък и не толкова напред в бъдещето. Знаем колко е трудно да се борим за здравето си и за лечението на недъзите си или за достоен живот въпреки или точно благодарение на тях. Знаем също колко е трудно да загубим приятел, спътник в живота или партньор. А какво означава само в един миг да загубим всичко това? Точно това се е случило на Дийтмар преди около 20 години. В рамките на кратък период от време той губи не само зрението и жена си, но и голяма част от приятелите си. Но не се отказва от живота и открива мисията си, действа за осъществяване на мечтите си. Принуден е да живее във външна тъмнина, но открива Светлината вътре в себе си. И дава от нейния пламък на хиляди други хора, изпаднали в подобно, ново за тях положение.

В такива случай човек не само се сблъсква с един нов свят, но и със много нови трудности от стария. Неизбежно идват мигове на отчаяние и самота. Но и мигове на просветление и Любов. И мигове на желание! Желание за един по-добър живот – не само за мен и за Теб, но за всички нас. Външната слабост се превръща в сила и енергия. Външната безпомощност и зависимост от хората и обществото се превръщат в смелост и желание за даване. И доказателството не закъснява – слабите биват възнаградени със сила и доказват ясно на обществото, че всяко едно човешко същество може да постигне много, независимо с какви трудности трябва да се бори. Положителните истории въпреки трудностите на Дийтмар нямат край. Но най-голямата му заслуга за обществото е работата му по и за обществено полезното сдружение Свободно пространство Европа. Какво представлява то? Това е не само една мечта за свободно движение и свобода за всички в Европа и по света, която става постепенно реалност, но и една мисия, едно социално предприемачество за всички хора с увреждания в обществото. Защо го наричам социално предприемачество? Защото да помагаш на себе си и на другите, докато създаваш блага за обществото и не разчиташ на чужд гръб е висша Богонравна заслуга. Или казано с по-прости думи – едно предприемачество за развитие на социалния организъм.

Днес Дийтмар беше на посещение в България и донесе множество усмивки и подаръци, както за душата, така и за развитието на децата с нарушено зрение от софийското училище. И не, това не е еднокрано действие за Рождество, а е повтарящо се. Скоро сдружение Свободно пространство Европа ще помага постоянно и на място, в България, за достъпа до обществото на хората с увреждания и на самото общество в интеграцията му с тези хора.

Аз съм на почти 30 години и мога спокойно да твърдя, че съм видял много и имам богат житейски опит, но мога и с болка в сърцето и с ръка положена на гърдите да твърдя, че не познавам много хора с увреждания. А Вие колко познавате? И при Вас ли са малко? Защо? А знаете ли как да се държите с тях? Имате ли социалните компетенции да общувате с хора като нас и все пак по-различни, заради особеностите на физическите си тела? Или и Вие като мен ще си помислите, че когато сляп човек не е чул зададения към него въпрос, то сигурно се е зазяпал по софийските улици, които вижда за първи път? Не, слепият не вижда нищо от външния свят и със сигурност има причина, поради която не Ви е чул, но също така и няма как да се е зазяпал в това, което не вижда … Какво повече да кажа, освен, че за един ден пораснах в социалните си компетенции с няколко години. Е, има какво. И то е – нека се интегрираме сред хората с увреждания! И нека ги приемаме сред нас! От съжаления те полза нямат, а ние още по-малко. Имаме нужда предимно от взаиморазбирателство и взаимна работа и действия.

Първата Ви възможност е просто да слезнете от така удобното метро и да се придвижите, например, до училището за деца с нарушено зрение в София. Да, тези деца не виждат или виждат слабо, но могат някои други неща, които Вие може би не можете. Например да пеят прекрасно и да се усмихват напълно искрено. И могат да се научат да могат още повече неща, ако не ги изолирате, а се свързвате с тях и ги допускате до себе си. Бъдете сигурни, че Вие имате да научите от тях повече, колкото те от Вас! Така че, ако искате да помогнете на себе си, помогнете и на тях. Една разходка в училището, както и във всяко друго, ще Ви покаже ясно от какво те имат нужда. Например от повече спорт за физическите си тела или от едно по-добро представяне на дейностите им чрез една по-добра интернет страница.

Дори да не отидете до това или до някое друго училище, дори и да не търсите съзнателно връзка с хора с увреждания, то поне можете да ходите с отворени очи по улицата (дори и да сте слепи). Будността на съзнанието Ви ще Ви помогне да възприемете всяка една среща с всеки един човек като Божествена дарба за собственото Ви развитие. Случайни срещи няма! Всяка една среща е направена за Вас, така гледайте да не изпуснете нито една! Особено тези с хората с увреждания, защото те са по-чисти, по-искрени, по-непосредствени. И не забравяйте, че слепите, за разлика от зрящите, не се зазяпват!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата, За Обществото and tagged , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.