Пробуждане I (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Като светкавица внезапна силна болка разтърси тялото ми и след миг се озовах на пода. „Опасност! Помогнете ми! Но не този човек тук, който е до мене и иска да ме прегледа. Не го искам него! Обичам го, но в този миг на опасност присъствието му ме смущава.“

Втурнах се в стаята, където преди малко си казахме „лека нощ“ с онази хубава чужда жена. Зная, че само тя може да ми помогне и да ме разбере. Винаги съм се чувствала добре до нея, обичам аромата, който излъчва, и до нея съм винаги в безопасност. И в онзи миг, изплашена, се затичах към нея за помощ. С плач й показах подутата си ръка, която висеше безжизнена. Тя я погледна, бързо остави настрана роклята, която шиеше, и извика: „Роберт! Роберт! Ела бързо!“

Отвори се една врата и влезе един мъж, когото смътно познавах като член на семейството. За първи път го погледнах внимателно. Беше едър, лицето му изглеждаше като от слонова кост, косите, брадата и мустаците му бяха черни като смола, очите му също. Такава сила и мощ се излъчваха от него, че в негово присъствие всеки сякаш беше принуден да спазва дистанция. Погледна ръката ми и висящата китка и каза:

- Лекар, Ищван, повикай веднага лекар!

Чичо Ищван тръгна веднага, а едрият човек запита как се е случило. Разказах му: след като Грета и аз си казахме „лека нощ“, чичо Ищван ме взе на гърба си да ме занесе до нашата стая. При слизането се изхлузих и за да не падна, чичо Ищван ме хвана за ръката. Точно в този миг мълниеносна болка преряза дясната ми китка. След това се опитах да раздвижа пръстите си, но уви!

- Виждам – обясни едрият мъж, – че ръката е изкълчена. Много неприятно е, че трябва да тръгна, без да дочакам лекаря. Телеграфирайте ми веднага, щом той каже какво е. През цялата нощ ще бъда на тръни.

Той ни целуна и тръгна. С изненада гледах хубавата чужда жена, която все се наричаше Майка, та ние също й казвахме „Майко“. До този миг плачех с все сила, до дъно разочарована и уязвена от мисълта, че големите не могат да ми помогнат. Не можеха да спрат болката, която ме измъчваше все по-непоносимо, нито да върнат ръката ми на мястото й. Но като чух, че едрият човек ще бъде цяла нощ на тръни, почудата и страхът ми станаха толкова силни, че забравих да плача. И попитах Майка:

- Защо той трябва цяла нощ да бъде на тръни?

- Изненадана в началото, Майка се засмя и отговори:

- Защото Татко се тревожи за ръката ти.

Какъв безсмислен отговор! Това не обяснява нищо. Едрият мъж с черната коса и черната брада, когото ние наричаме „Татко“, съвсем сериозно каза, че ще бъде на тръни, а сега Майка се подиграва с мен. Защо? Просто повторих това, което Татко беше казал. Татко се тревожи и затова ще бъде на тръни – но какво означава това? Дали те ще го убодат? Майка, която шиеше, често ми беше показвала игла и ми беше казала, че тя боде като трън и че е опасно и неприятно, защото боли. И него ли ще го боли от бодването? Още една безсмислица на големите – заради моята ръчичка, която тъй силно ме болеше, Татко щеше да бъде цяла нощ на тръни, за да го бодат и него. Вече бях разбрала, че големите говорят и правят смешни и странни неща, но това вече преминаваше границата. Исках да разбера повече. Но не успях да си изясня тайната с тръните, защото чичо Ищван влезе заедно с лекаря.

Докторът беше висок, внушителен и приятен човек. Погледна ме така, като че ли бяхме стари познати. Вдигна ме от пода и мигом за мен изчезна майчината защита. Изпълни ме страх, а и движението удвои болката. Заревах още по-силно. Лекарят ме постави да седна на масата (тогава видях, че крачетата ми се клатят в празното точно под мене), усмихна се, поклати глава и каза:

- Колко е грозно това момиченце като плаче!

Останах изумена. Какво? Той каза, че съм грозна, когато плача! Как ли можа пък да разбере това? До този миг винаги бях мислела, че хората могат да виждат всичко, освен мене. Всички други същества – големите хора, готвачката, Грета, канарчето, моите играчки, – с една дума всичко около мене беше видимо, дори ръчичките ми, коремчето ми, крачетата ми, но как ли е възможно да видят „мене“. По някакъв начин то беше там и го нямаше, то беше някъде, но невидимо, никога не съм видяла това „мене“, нито пък можех да си представя, че някой друг може да види моето „аз“. Та как ли този доктор можеше да види моето отчаяние, моята болка, моя плач – самата „мене“? Но ако наистина той може да ме види в това състояние, уплашена и нещастна, сигурно съм наистина „грозна“! Толкова силна бе изненадата ми, че плачът ми секна и веднага погледнах доктора изпитателно. Големите се засмяха и Майка каза:

- Ох, че е суетно това момиченце! Подтиска и болката си, за да не изглежда грозно!

Още една безсмислена забележка на голям човек. „Суетно“ – какво е пък това? Как мога да бъда суетна, без дори и да знам какво значи то? И как ли мога да „изглеждам“, след като до този миг си мислех, че съм невидима? Дълбокото ми убеждение дотогава беше, че аз виждам, аз гледам – аз съм тази, която вижда всичко, и съм някъде извън видимото. Това се въртеше в главата ми и тъкмо щях да попитам за тези неща, но докторът хвана ръката ми и я издърпа толкова силно, че пак изкрещях от болка. „Той е луд, ще ми извади ръката!“ – така си помислих, а той я извъртя още малко, моята ръчичка, която по някакъв начин беше тясно свързана с мене, защото ужасно „ме“ болеше, и то така я извъртя, че тя дойде пак на мястото си…

- Готово! Китката малко ще се подуе и затова ще сложим тази ръчичка върху възглавница. Но бързо ще забравим какво се е случило.

Големите започнаха да си приказват за моята суетност, която не ми позволи да заплача дори когато докторът намести китката ми. Майка изглеждаше особено засегната и това ме натъжи. Видях, че тази хубава жена, която много обичах, не ме разбира. Въпреки че докторът можеше да ме види, аз оставах невидима за очите на Майка. Но от нея се излъчваше огромна обич и когато по-късно вече бях в леглото си, с бодящата ръка върху малка възглавничка, се почувствах щастлива да видя изящното й лице наведено над мене с окуражаваща усмивка. Доброта и топлота се излъчваха от нея и в нейно присъствие никога не съм се чувствала самотна или изоставена. Знаех, че мога да разчитам на нея и че до известна степен тя е в моя власт. Имах й пълно доверие. Постепенно заспах. Мина нощта и ръката ми стана отново моето послушно средство, вярната ми приятелка, която по-късно щеше да ми донесе толкова радости и която ми помогна да се измъкна от състоянието на неосъзнатост. Но докторът сгреши. Никога не забравих тази малка случка, защото, по закона за асоциациите, тя остана неотделима от първото ми пробуждане в този живот, моята първа стъпка към съзнателността. От този миг съзнанието ми (а и спомнянето ми) стана живо. Оттогава наблюдавам най-внимателно и с постоянна концентрация всичко, което става и извън мене, и вътре в мене самата. Още тогава разбрах, че живея в една къща, чийто безспорен господар е едрият човек – Майка го наричаше Роберт, а ние трябваше да му казваме „Татко“. Всичко в дома се въртеше около него, Майка му принадлежеше и тялом, и духом. Неговата власт се простираше над нас, а по-късно и над хиляди други, нещо като покрив или защитна обвивка. Всички, които оставаха в сферата на влияние на Татко, можеха да се радват на неговата подкрепа, на сигурност и благоденствие.

Сутрин Татко не си беше у дома и аз можех да оставам с Майка, да я придружавам навсякъде, дори в кухнята. Когато тя работеше на една голяма покривка, разрешаваше ми да седя до нея и с разноцветни конци да бродирам каквото си искам в единия край на покривката. На обяд Татко си идваше и след храна Грета и аз си отивахме в нашата стая, което пък никак не ми харесваше. Грета беше дете в къщата, точно като мене, само че доколкото бях чула, тя беше три години по-голяма от мене. По времето на малкия инцидент с моята ръка тя е била на четири години и половина, а аз – на една година и половина.

Следващото лято прекарахме в едно село близо до голямо езеро. Живеехме в малка къща, заобиколена от просторна градина, до която имаше хубава ферма. На двете с Грета ни беше разрешено да тичаме боси, да влизаме с една жена с обгоряло и набръчкано лице в обора, за да разглеждаме една крава с теленце и много зайци с червени очи. Всичко това беше фантастично. В градината имаше големи жълти цветя, високи почти като дървета, които се обръщаха винаги към слънцето. Това много ми харесваше. Татко идваше от време на време и тогава казваха, че е неделя. А иначе си бяхме сами с Майка и аз винаги можех да оставам с нея от сутринта до вечерта. Всеки ден отивахме на брега на езерото и весело си играехме във водата. Един ден Майка каза:

- Утре е неделя, но ние днес ще имаме голяма радост, защото Татко ще си дойде.

Това за мене не беше радостна новина, защото Татко почти не ме интересуваше и аз си знаех, че щом той е там, Майка винаги е само с него. Тогава аз ще трябва да отида на разходка с Грета и Софи, голямата дъщеря на сбръчканата фермерка.

Вечерта, като чакахме Татко, чух съседи да казват на Майка, че „Влакът е дерайлирал“. Майка се изплаши. Повика Софи, заповяда й да се грижи за мене и да не ме оставя нито за миг сама и затича към гарата. Грета отиде с нея, защото е „по-голяма“ и може да тича по-бързо от мене. Та аз останах със Софи.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.