Пробуждане II (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Беше се вече стъмнило и за първи път ми разрешиха да остана до късно в градината. Беше възхитително, но все не успявах да преодолея едно чувство на несигурност, което ме проникваше: имах навика да гледам всичко на светло, а сега всичко ставаше толкова неясно… Знаех, че наоколо има дървета, но едва ги различавах. Тополите потрепваха тайнствено. Моите наблюдения внезапно прекъснаха, защото ми се случи нещо ужасно: Софи ме грабна на ръце и ме заведе до една ограда, където от тъмното изскочи една страшна сянка! Тя приличаше на мъж с букет пера на главата, с очи, които като горяиш въглени светеха в мрака, и с палто с блестящи копчета. На рамото си носеше нещо, което почувствах, че е много опасно. Много по-късно научих, че това се нарича „оръжие“. Това създание беше отблъскващо и аз се надявах двете със Софи да избягаме. Но за моя голяма изненада Софи направи пак нещо съвършено безсмислено, с което бях вече свикнала. Вместо да избяга, тя се приближи до оградата и дори позволи на това страшилище да й прошепне нещо с пещерен глас – след това то я обгърна с ръце и я притисна до себе си. А тъй като самата аз бях в ръцете на Софи, оказах се съвсем на гърдите му, което ме отврати. Но това не беше всичко! То имаше грамадни мустаци, чиито два края, подобни на два остри рога, висяха върху лицето му. То придърпа Софи още по-близо до себе си и направи така, сякаш искаше да я ухапе. Тези маниери, помислих си, най-сетне ще накарат Софи да се възмути и ще си тръгнем! Но не би! Със свободната си ръка тя обгърна шията на това отвратително същество и когато то поиска да я ухапе или изяде, Софи не дръпна изобщо лицето си, а напротив, даде му устните си и двамата започнаха да правят нещо, сякаш искаха взаимно да се разкъсат. Бях притисната от двамата и едва можех да дишам. С всички сили се опитвах да се задържа колкото е възможно по-далече от ужасното привидение и носът ми да бъде във въздуха. Неговото присъствие ми беше непоносимо, както и миризмата му – нещо много горчиво и съвсем отвратително. Но те явно не се интересуваха от мене и моята глава беше така притисната, че чувах туптенето на сърцето на мъжа. Тези двамата ми изглеждаха, че искат да проникнат един в друг през устата. О, какво ли не правят големите! Гледах ги и не можех да позная милата и добра Софи. Тя беше станала чужда, дори не чуваше плача ми. После, както внезапно се беше появила, кошмарната сянка изчезна в мрака. А след миг чух гласовете на Татко и Майка, които ми вдъхнаха малко сила. И скоро видях щастливите им лица. Всички съседи дотичаха да разпитват Татко как влакът е дерайлирал. А Софи се държеше странно, сякаш нищо не се беше случило, и дума не продума за ужасното създание, което я притискаше толкова силно. Седеше си спокойно, а на лицето й беше изписана тиха и нежна невинност. Още една голяма изненада за мен! Но нямах време да се замисля за това, тъй като Татко бе донесъл бонбони от града и аз бях изключително обезпокоена да разбера дали ще получа същите като Грета! Любопитството ми беше удовлетворено – дадоха ни еднакви. Както винаги, Майка развали удоволствието ми – щом поисках да пъхна всичките бонбони наведнъж в устата си, тя ми ги взе, даде ми само един и ми обеща, че ще ми дава всеки ден по един след ядене. Почакайте да порасна, та да напълня устата си с толкова бонбони, колкото си искам! А засега трябва да й ги оставя и да си легна да спя. Като ме слагаше Майка на леглото, я попитах преди молитвата, защото след това не беше разрешено да се говори:

- Майко, какво носи на главата си букет от пера, на рамото си нещо странно и на палтото си копчета, които блестят и нощем, а и още нещо, Майко, което смърди?

Майка ме изгледа учудено и отвърна:

- Това са полицаите.

- Майко – попитах я после, – а полицаите ядат ли хора?
Исках да разбера дали той наистина искаше да изяде Софи, или пък искаше друго нещо и какво.

- Не, не – каза Майка със смях, – те защитават добрите хора, не се страхувай, те няма да те изядат!

Исках да обясня, че става въпрос не за мене, а за Софи. Но Майка ме целуна и ме зави с думите:

- Хайде сега да спиш, че Татко ме чака.

Останах сама с мислите си дълго време будна и все се питах какво ли искаше полицаят от Софи и защо ли тя се беше оставила да я притиска толкова отблизо, че и аз бях принудена да понеса това гадно присъствие. Какъв смисъл има това? Както и всичко, което не разбирам, този инцидент ме смущаваше, но в края на краищата заспах. Утрото дойде отново с лъчистото слънце. Получих бонбона си и ние тръгнахме към езерото да се къпем и газим във водата. По пътя срещнахме полицая. На дневна светлина той изглеждаше приятен човек. Приятелски поговориха с Татко. Но не разбрах защо се направи, че не ме е виждал никога в живота си. Вероятно не е забравил какво се беше случило предната вечер! Но още се плашех от огромните му мустаци и нищо не се осмелявах да попитам.

От онова лято в мен остана още един спомен, който дълбоко се запечати в паметта ми. Един следобед (Татко беше там, фермерите бяха застанали официално облечени пред къщите си, та знаех вече, че е неделя) чухме да бият камбаните. И съвсем не както обикновено, а като че ли изобщо не искаха да спрат. Биеха ли биеха… Това наруши неделното спокойствие. Едно шествие в безреда мина пред нашата къща. Татко и синът на фермерката отидоха също с кофи и брадви. Майка и няколко жени останаха с нас и жените повтаряха непрекъснато едно и също: „Отче наш небесен, не ни изоставяй!“ Майка, съвсем сериозна, ни каза: „Да се молим всички заедно Татко да се върне жив и здрав!“

Тогава попитах къде е отишъл и защо. Майка обясни, че в селото имало пожар и че Татко отишъл да помогне да го изгасят. Ние се молехме, но аз исках да разбера какво значи „пожар в селото“. Една жена каза, че от края на градината може дори да се видят „езиците на пламъците“. Поисках да ида дотам, но Майка не ми разреши. А Грета можа да отиде заедно със сина на бакалката и това ме изпълни с огорчение. Защо тя винаги може да прави нещата, които за мене не са позволени? Просто защото тя е с три години по-голяма от мене. Ако огънят е опасен, той е еднакво опасен и за мен, и за нея. О, тези три години! Колко пъти, наистина колко много пъти, все това трябваше да чувам! Винаги, когато ми забраняваха да правя това, което на нея й беше разрешено… И всеки път аз отказвах да приема нейното превъзходство!

Късно вечерта хората започнаха да се завръщат един по един, уморени, изчерпани, разказваха как Татко успял да спаси много къщи, как въпреки опасността влизал в обзети от пламъците домове, за да измъква оттам деца и животни, как ръководел действията, как всички му се подчинявали. Неговата инженерна мисъл и непоклатимата му смелост бяха окуражили спасителите, и всички бяха извършили чудеса до окончателното потушаване на пожара. Майка сияеше, когато Татко се върна със сина на фермерката, и се хвърли в прегръдката му:

- Скъпи Роберт, ти си изключителен, та ти си необикновен!

Татко се усмихна мълчаливо. Беше целият в сажди и отиде бързо да се измие. Че Татко е изключителен, за мене това беше естествено. Понятието „Татко“ за мен означаваше „Великият господар“, този, който е над всички и прави това, което пожелае. Той заповядва и е съвсем естествено да бъде съвършен. В противен случай не би бил „Великият господар“. Татко още не представляваше за мене реален интерес, но ми вдъхваше усещането за съвършена сигурност. Той не беше и загадка за мене. Та почти не се занимавах с него. Само когато цялото семейство се разхождаше – Татко, Майка, Грета и аз – и когато той хващаше ръката ми в своята, за да преминем през някоя улица, забелязвах, че от ръката му се излъчва удивителна сила и ноктите му са винаги съвършено чисти. И затова разбрах, че е съвсем естествено желанието му да се изчисти веднага от тези сажди.

Лятото мина и скоро ние се върнахме у дома. Един ден осъзнах, че Майка, приготвяйки ме за разходка, ме обви в дебело палто и ми сложи кожена шапка. Въздухът хапеше кожата ми и ми казаха, че това е „студът“. Носът и краката ми изобщо нищо не можеха да усетят. Но бели снежинки падаха от небето и по витрините можехме да се радваме на фигури на свети Миколаш – с бели бради и в червени наметала и шапки. После пак дойде времето на сламената шапка и на лекото палто. Всичко беше нацъфтяло и ние можехме да играем на топка и на обръч в парка. Това време щеше да бъде за мене съвършено щастливо, ако Майка понякога не ми вгорчаваше живота – режеше редовно ноктите ми и аз предварително изтръпвах. Кожата под ноктите ми беше толкова чувствителна, че след изрязването всяко докосване, дори от милувката на въздуха, ставаше за мене мъчение. С викове, като държех пръстите си широко разперени, избягвах всякакъв допир. Това не беше истинска болка, не, а по-скоро непоносимо усещане. Първия път Майка не знаеше какво да направи, помисли, че ме е порязала поради невнимание, и поиска да види пръстчетата ми. Но аз крещях тъй силно, че тя повика семейния лекар. Той й обясни, че нервите ми са свръхчувствителни, което се срещало доста рядко. Посъветва я да ми поставя ръцете в леген с хладка вода винаги след изрязването на ноктите и да ме оставя да си играя така известно време. Това подобри положението, но трябваше да минат години, за да може кожата ми да започне да понася безболезнено изрязването на ноктите.

Моята мила нежна Майка! С какво разбиране се опитваше да преодолее всички трудности, породени от тази необикновена чувствителност. Ако ти, мила Майко, не беше обвила моите нерви като открита рана с толкова обич, щях да умра още в зората на живота си. Само благодарение на твоята помощ можах да порасна, да бъда здрава и да развия в себе си бавно и съзнателно необходимите съпротивителни сили. Топлото гнездо, което ти, скъпи щедри Татко, и ти, мила и готова на всякакви жертви Майко, ми създадохте, ми позволи да стана полезен човек. Помогнахте ми да овладея чувствителността си чрез съзнателно развиване на вътрешната сила. Тогава бях само едно дете, което не знае нищо за тази чувствителност. Наблюдавах всичко и исках всичко да разбера. Но за здравето си винаги съм изпълнявала твоите безценни майчини съвети. Вярата ми в тебе беше безгранична.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.