Слънчевият изгрев е съвсем различен (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

През пролетта бях доста бледа. На всяко ядене имах едни и същи мъки – не ми харесваха най-вкусните ястия, нямах апетит, а Майка искаше да ми втълпи, че трябва да ям. А ако не можех? Супата малко ме разсейваше, защото с мазните оченца, които плуваха по повърхността й, се опитвах да правя голям кръг. Събирах две оченца, после още едно и още едно, докато се получи по-голямо петно. Но родителите ми не оценяваха моето усърдие в тази игра. Татко ме гонеше по няколко пъти от масата, защото не слушах и си играех, вместо да ям моркови и спанак. Щом разбра, че това наказание съвсем не ми действа (в детската стая веднага потъвах сред любимите си книги), Татко реши, след съвета на лекар, да отидем през лятото на брега на морето. И веднага след изпитите в училище тръгнахме цялото семейство. Пътувахме през нощта и Майка направи за нас, децата, удобни легла от одеала. Заспах бързо, но още преди зазоряване ме събуди нещо необичайно. Татко и Грета още спяха, Майка се беше събудила и я помолих да ми разреши да седна до прозореца. Безброй пъти бях слушала за хубостта на изгревите, та поисках сама да видя какво значи изгрев. Беше още тъмно, седнах до прозореца, дръпнах завесата зад главата си и се втренчих навън. Слънцето го нямаше, но небето започна бавно да светлее… Ставаше все по-светло в някакъв бледосивкав цвят. Съмна най-сетне и гледах покрай влака бягащия пейзаж, къщи и хора по полето, коне и крави, дървета и какво ли още не, но не и слънцето! Как така е светло без слънце? Това страшно ме изненада, но беше точно така! И когато стана съвсем светло, то се появи на хоризонта… Най-после се показа, а с него и една прелестна пурпурно-червена зора, която напразно бях очаквала преди малко. Но този цвят е много по-блед, сякаш разреден, различен от това, което очаквах. Какво разочарование! Изгревът на слънцето съвсем не е като този тук. Всички в купето се бяха събудили и Татко ме попита дали ми харесва изгревът.

- Ти го виждаш за първи път в живота си. Нали е прекрасен? – и ме гледаше с усмивка.

- Не, Татко – отвърнах разочарована и сърдита. – Изобщо не е хубав. Изгревът съвсем не е такъв! Беше скучно, много продължи и всичко пропадна, понеже небето изсветля много по-рано, но остана грозно и безцветно, преди да се появи самото слънце. Не! Не ми хареса! Та изгревите са съвсем други! Различни от този тука! – и забих поглед сърдито напред.
Татко ме изслуша, както винаги търпелив и внимателен. В красивите му греещи очи проблясна интерес и добре познатият ми израз на изненада, смесена с подигравка:

- Какви ги приказваш? Трябвало да бъде друг изгревът! Не си ли доволна? Но как така ти, мъничко мишленце, не харесваш природните явления и искаш да нареждаш какъв да бъде изгревът? Та кога си го видяла? Я ми кажи!

Той ме гледаше в очакване на отговор. И аз го погледнах и промълвих:

- Не знам къде вече съм виждала как изгрява слънцето, но знам, че не е така. То се издига в съвсем тъмно небе и изведнъж всичко става пурпурно червено – цялото небе и всичко на земята се облива в червено, и то не е така бледо, сиво и скучно, а много по-красиво, пленяващо и възвишено. Добре знам, спомням си го!

- Хм, спомняш си, значи – отвърна Татко с мила, но малко подигравателна усмивка. – Чудесна фантазьорка! – после взе от Майка кафето си, отпи една глътка и пак се обърна към мене: – Но наистина съжалявам, че не ти хареса изгревът – та днес е съвсем ясно, къде ли можем да го видим по-красив и живописен? Не мога, за съжаление, да ти помогна.

Не му отвърнах нищо, бях разочарована, но ме обидиха думите за фантазьорката. А аз всъщност съвсем сигурно си спомням! Фантазията е нещо съвсем различно. Измислям ли си нещо – тогава съм фантазьорка. А изгрева, истинския, какъвто е бил – това не съм си измислила! Той беше дълбоко в мен, от жив по-жив, като всичко онова, което бях преживяла вчера. Сърдита съм, и то много! Как да не съм сърдита – в тая безпомощност да докажа нещо, което познавам с такава сигурност? Гледах само пред себе си, но усетих как хората се втурват към коридора, после чух гласа на Татко:

- Морето, деца! Елате бързо насам, ето го морето!
Спуснахме се всички към прозореца в коридора. Там някъде навън под нас се простираше голямата вода – морето. О, мое мило обично море!

Влакът летеше високо горе през планината, а долу в един залив бе морето. Изпитах силно вълнение и щастие, понеже знаех, че познавам и морето – не го виждам за първи път. Това за мене бе съвсем естествено и въобще не исках да разбера откъде иде това чувство. Гледах безмълвно назад, а в душата ми звучеше радостен глас: Море, мое скъпо море, неизменно, разбиращо, съпричастно на всичко и всичко надживяващо! О, скъпи мой приятелю, море, толкова често ти си ме слушало, разбирало си болките ми, страданията, радостите и с твоята безпределна вечност си ме утешавало и въздигало над всичко дребнаво човешко. Ето те тук, ти си отново тук, неизменно, и аз пак ще вниквам в дълбините ти, ще чувам как вълните ти пеят за вечното…

Като докосна леко раменете ми, Татко ме попита:

- А морето харесва ли ти? Доволна ли си от него или и то трябва да е някак различно?

- Не, Татко, морето си е такова, каквото трябва да бъде. Но брега, защо има навсякъде бряг? Морето трябва да е безкрайно, без никакъв бряг!

- Да – отвърна Татко, – ще разбереш всичко, като слезем долу. Тук има залив и затова изглежда така, като че ли морето е обградено отвсякъде с бряг. Но долу то си е безбрежно, там се вижда безкраят.

Успокоих се. Чудесната гледка ме порази, не по-малко удивена беше и сестра ми. Ето най-после нещичко, в което да бъдем еднакви… Тя се удивляваше на морето точно като мене и по-късно, когато събирахме миди и раци между скалите, бяхме вече най-добри приятелки.

Всички бяха щастливи на този плаж. Татко не губеше веселото си настроение и това ободряваше всички. И Майка сияеше – та те по цял ден бяха заедно!

Един ден влязохме в една църквица сред чудесна кипарисова градина. Майка коленичи и се замоли горещо. Татко стоеше до нея сериозен. Грета също започна да се моли на колене. И аз поисках да се съсредоточа в мислите си, но все не успявах. Не коленичих – нямах желание да го сторя. Как да превия крак само привидно? Не, не така – само за да бъда примерна. Господ се нуждае не от това! Той вижда, че няма да бъда искрена. Не паднах на колене, а само наблюдавах как хората се молят…

След известно време, когато малко ми бе вече доскучало, Татко докосна рамото на Майка… Тя стана и си тръгнахме. Навън цялата природа бе окъпана в слънчева светлина. Подскачах си весело напред-назад и усещах осезателно, че тука, навън, под слънцето, Бог е много по-близо до мене. А вечерта, след като двете с Майка се помолихме, я попитах за вглъбената й молитва в студената църква.

- Молех се, ако Бог пожелае, да ни изпрати още едно дете, да бъде твое братче.

Замълчах. Братче? Дали то ще ми стане добър приятел? Чудесно ще бъде! Сега разбрах защо Майка на колене се молеше така смирено…

През зимата, една нощ случайно се събудих в тъмното. От спалнята на родителите ми долових някакъв странен шум. Сякаш плачеше бебе. Миг след това Татко дойде при нас, съвсем облечен, и попита дали сме будни.

- Да, Татко – отговорихме и двете с Грета.

- Случи ни се голяма радост! Бог ви изпрати едно малко братче.

Ах, как се развълнувахме! Веднага поисках да го видя, но Татко каза да почакам до сутринта, когато ще ни го покажат. Татко се държеше много странно – усмихнат мило и нежно, говореше тихо и внимателно, та аз изобщо не се осмелих да му възразя.
Сутринта баба ми, майката на Майка, ми помогна да се облека и влязохме в стаята на родителите ни. Там лежеше Майка, а в ръцете й, на възглавничка – малко бебе с черни косици. Започнах да го разглеждам и видях, че на мъничките му ушенца има дълги много нежни кичурчета коса, точно като при малките маймунки. И понеже се бях измила вече, ми разрешиха да го погаля леко по свитата ръчичка. Всички ме гледаха и бяха някак …тържествено тихи…

От този ден станахме три деца в семейството, но аз си останах все така сама.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.