Искам да си замина оттук (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

По същото време се запознах с леля Рафаела, сестрата на баща ми. Тя и мъжът й, чичо Фердинанд, живееха в друг град. Бяха дошли да видят бебенцето. Изненада ме и ме възхити тази царствено хубава жена. Беше висока като Татко, тялото й наподобяваше древногръцка богиня, а лицето й беше класически изваяно, красиво, благородно, излъчващо кротко сияние в рамка от абаносово черни коси. Очите й бяха черни и пламенни, точно като татковите. Пристъпваше царствено, гордо, грациозно. Усетих, че е въплъщение на всичко, което се нарича хубаво и възвишено. От първия миг на срещата ни я обикнах, тя мене – също, затова често ме вземаше със себе си на пазар. Нейният мъж беше много умен и нежен. И с него си допаднахме от самото начало. Затова се зарадвах истински, че по-късно ще отидем да летуваме в планината, там, където живеят леля Рафаела и чичо Фердинанд с децата си.

Лятото беше хубаво и можехме да правим излети с Татко и чичо Фердинанд. О, колко красиви бяха горите и планинските поляни и колко хубаво беше, когато изкачвахме планински връх и оттам наблюдавахме цялата местност, градовете и селата с техните малки къщички… Да, тогава бях щастлива. Но много по-малко – долу в семейния кръг. Грета беше съвсем различна от мене. Тя искаше да играем винаги нещо по-различно от това, което исках аз, а Майка се занимаваше с малкото ни братче. Тя не бродираше повече с мене, нямаше време да отговаря дори на въпросите ми. Чувството за самотност нарасна до такава степен, че постепенно се изолирах от всички и не желаех да върша нищо заедно с тях. Но Майка все си мислеше, че съм само непослушна и непокорна. Една вечер, преди да си легна, Майка ме упрекна за закъсняването от градината и след като не чу от мене нито думица, разгневена ми се накара с обидни думи, които предизвикаха и моята реакция:

- Разбирам, че не ме обичате. Най-добре е завинаги да се махна оттук.

Майка, съвсем ядосана, ми отвърна:

- Върви където щеш!

Изтичах бързо навън – по стълбите, през градината, и по широкия горски път поех нагоре към планината, а навън беше тъмно като в рог. Предния ден с баща ми и чичо Фердинанд бяхме точно на това място и видяхме някъде нагоре една пещера, наречена „Разбойническата бърлога“. Там исках да преспя и да помисля какво ще правя по-нататък. В тъмното не виждах пътеката, тичах през храсталаците, клоните и шубраците все към пещерата. Изведнъж чух в далечината долу гласа на Майка. Викаше ме. Спрях за миг, после хукнах направо през гъсталака. Майка продължаваше да ме вика все по-близо и постепенно ме догони. Сигурно се е ослушвала по шума на счупените клонки. Настигна ме, хвана ме за раменете и ме попита изплашено:

- He те ли е страх, че може да те ухапе някое куче? Къде ти е умът?

Не й отговорих. Какво ме интересуват кучетата? Мога да се защитя, но искам да се махна! Далече в собствената си къща, където съм си у дома – далеч от тези чужди хора, от тази неприятна среда, където никой не ме разбира. Вярно, добри са, изпълнени са с обич, желаят ми доброто, но са ми чужди, много по-различни са от мен и от всички онези хора, където е моят истински дом.

Върнахме се безмълвно у дома и бях вече готова за жестоко наказание. Но за моя най-голяма изненада и Татко, и Майка не казаха нищо. Щом влязохме в стаята, Татко ме погледна и с любопитство, и малко развеселено. Единственото ми наказание се оказа, че Майка ме заведе да си легна, без да ми пожелае „лека нощ“. На другия ден родителите ми се държаха така, сякаш нищо не се бе случило. Но отлично разбирах, че Майка е изплашена от моето твърдоглавие, а Татко уважава и признава смелостта ми. В неговите очи явно съм пораснала. Но не се чувствах нито твърдоглава, нито смела. Просто си бях това, което съм. А Грета, винаги послушната, най-примерната, най-възпитаната, ме вземаше за престъпник и отвръщаше глава. Аз пък я презирах отдън душа за престореното й послушание!

През следващата зима не ходех на училище, защото бях много бледа, а и сутрин не можех да ставам рано. У дома идваше учител да ми натъпква в главата всевъзможни неща, които ми бяха ужасно досадни. География! За какво ли ми трябва да уча за някоя страна, която изобщо не познавам? Ако искам да опозная страни, като стана голяма, ще пътешествам – не ми трябва сега да уча за тях. Преди да видя нещо, защо ли ми е да си го представям как изглежда и какво има там? Докато учителят ми говореше за Парагвай, Никарагуа и Венецуела, аз се вслушвах в съскането на газта в лампата. И щом той свърши с урока за Южна Америка, го попитах дали чува съсъка на лампата. Той ми отвърна любезно, че трябва да слушам него, а съвсем не лампата.

- Но това е много интересно, господин учителю.
Той отиде при Майка и те дълго си говореха за странното дете, което се интересува много повече защо съска лампата, отколкото от географията. След като той си тръгна, трябваше да водя дълъг „сериозен“ разговор с Майка, която все ме убеждаваше да уча примерно.

- Добре де, добре, нали уча вече, но искам да уча други неща, не това, което вие ми налагате.

Майка не отстъпи, настоявайки, че за да положа изпити в училище, ще трябва да уча каквото предвижда програмата. Исках да й обясня, че това за мен е безинтересно, но тя все настояваше да уча. Така и не се разбрахме и ми дойде до гуша. Исках вече наистина да се махна! – Исках всичко да ми бъде ясно, исках да се върна при истинските си родители, исках да живея сред моя народ, където не трябва да уча такива неща, а мога да правя каквото пожелая, където игрите не са скучни и аз имам свобода – всъщност където се чувствам у дома си…
Постепенно ми стана навик да стоя на един стол в тъмната баня, с увиснали крака, и в полумрака да умувам какво ще правя. Далеч оттук исках… да бягам оттук… у дома! Не се осмелявах да кажа това на Майка, за да не я разгневя пак. Затова намислих да й напиша писмо, в което да й съобщя за решението си в някой по-подходящ момент.

Майка беше все заета с малкото ми братче. Всеотдайна и ентусиазирана, тя никога не поверяваше децата си на други хора. Кърми, къпе и отглежда съвсем сама всяко свое дете. Та аз имах достатъчно време да напиша спокойно писмото си в детската стая. Написах най-учтиво и съвсем простичко, че знам, не съм тяхно дете, те двамата не са моите истински родители, вероятно са ме намерили някъде и са ме довели тука – и сигурно много се разкайват за това, тъй като не могат да ме обичат, затова искам да ме върнат веднага там, откъдето са ме взели. Обясних й, че съм ужасно нещастна и за нищо на света не искам повече да остана тук, а за нея това ще бъде най-доброто, защото ще бъде освободена от грижи за мене. Накрая написах „целувам ти ръка“, името си – и писмото беше готово. Но все не се решавах да й го дам. Изчаквах най-подходящия миг.
Един ден няколко приятелки и роднини дойдоха на гости при Майка. Всички разговаряха весело, радваха се на нас, по-големите деца, облечени с най-нови дрехи, и на малкото бебе. После отидоха в хола, където на масата с празнична покривка имаше сладкиши и кафе. Сред дамите Майка беше наистина прекрасна, седеше в края на масата, хубава, излъчваща спокойствие – затова реших, че точно това е моментът да й връча писмото. Сега сигурно няма да ми се разсърди. Поизчаках да си изпият кафето, промъкнах се до стола на Майка и пуснах писмото в скута й, докато тя говореше със съседката си. Майка ме забеляза веднага, като влязох в хола, защото не обичаше ние, децата, да пречим на възрастните – трябваше да си стоим в детската стая и можехме да излизаме от нея само когато те ни повикат. Заета с гостите си, тя не успя да ме попита какво искам. Щом пуснах писмото, тя ме погледна с широко отворени очи, пъхна го в джоба си и продължи да си говори с гостите, като че ли нищо не се е случило. Бях страшно доволна от най-сполучливо подбрания момент! Вечерта, когато Татко си беше вече у дома, а гостите си бяха отишли, се развихри бурята. Съвсем не бях готова за това! Майка всъщност беше много изплашена и разтревожена. Даде писмото ми на Татко и каза със съкрушен глас:

- Това дете съвсем се е побъркало. Виж какво ми е написало.

А към мене се обърна разгневено:

- Почакай, щом не сме добри родители за тебе, можем да бъдем и други, та тогава чак ще разбереш кои сме. Но ще съжаляваш!

Татко прочете писмото с голям интерес, дори му се видя много забавно. Той трудно губеше самообладание и не прие новината така трагично. Погледна ме изпитателно и каза:

- Какво имаш предвид, като искаш да се върнеш при истинските ти родители? И къде са те сега? Ах ти, малко теленце!

С това целият въпрос за Татко бе приключен.

Майка обаче беше тъй възбудена, че през целия ден говореше ту с баба, ту с леля Ади, ту с чичо Ищван, дори показа писмото ми на най-добрия приятел на Татко, който е и нашият семеен доктор. Той е твърде проницателен, високообразован мъж, наш съветник по всички материални и психологически проблеми на семейството. Майка, крайно огорчена от поведението ми, му каза, че, както добре му е известно, цялото семейство прави всичко, за да се чувствам щастлива, но аз съм неблагодарно дете – въпреки това, мисля за бягство. И че самата тя постоянно ме е питала къде искам да ида. Че и аз самата не зная и искам да чуя отговора на този въпрос точно от тях – искам да разбера откъде са ме взели. Чичо доктор ме наблюдаваше внимателно със сините си кротки очи и ме попита съвсем сериозно, така, както се говори с възрастен човек:

- Какво имаш предвид, детето ми? Хайде, кажи ми открито, разкажи ми всичко!

Не исках и не можех да говоря повече за това. Исках само да се върна там, отдето съм била взета! У дома си, да бъда отново при такива като мене. Усетих, че не мога да постигна целта си. Трябваше пак да остана тук. Виждах, че тези хора знаят също толкова малко или още по-малко неща за произхода ми, отколкото самата аз. Така и не успях да получа от тях отговор на загадката. А с моите въпроси само ги изплаших и оскърбих. Разбрах, че писмото бе обидило Майка, а съвсем не съм искала това. Върнах се в детската стая и като видях там Грета с наведена глава как не смее да ме погледне, мен, едно захвърлено дете, почувствах се наистина като престъпник. Беше съвсем безнадеждно! Никога повече не заговорих за това. Семейството полека-лека забрави всичко, но в душата ми легна още по-тежък камък. Не исках повече да мисля за истинската си родина, защото явно е невъзможно да стигна до някакъв резултат. Но нещо се случи също по онова време (бях навършила вече шест години) – Татко веднъж заговори, че човекът е „най-висшето творение“.

- Как да се разбира това, Татко?

- Ами това значи, че на земята човекът е най-съвършеното същество. По-висше от него няма.

Стъписах се от учудване. Как Татко, с неговия блестящ ум, който дава винаги отговор на всички въпроси и в споровете винаги излиза прав, не знае нищо за това, че над човека стоят още …как ли да ги нарека? …великани или титани, не по размери на тялото, а по знания и сила? Та нали те са много по-високо от човеците и с мощните вълни, които излъчват, им помагат да напредват и те в своето развитие?

Погледнах Татко – дали не иска изобщо да говори за тези същества, или пък наистина не знае нищо за тях. Наблюдавах лицето му и видях, че той приказва всичко това с пълна убеденост, че човекът е венец на съзиданието в природата. Не се осмелих да задам друг въпрос, защото дълбоко у мене беше залегнало убеждението, че Той не обича да говори за тайни неща с хора, които са непосветени. Човек трябва да може и да умее да мълчи.

Изведнъж подскочих на мястото си: Той – кой е този Той, в чието съществуване вярвам? Той е винаги с мене, стои винаги до мене, готов да ми помогне. Кой е този Той, към когото се обръщам така смирено и с такова упование? Когото без колебание признавам като стоящ над мене, за когото мисля като за убежище, щом се почувствам неразбрана или самотна, и който, знам, ме приема винаги с безусловна абсолютна обич и разбиране, никога не ме съди, а първо ме изслушва, приема ме винаги сериозно, продължава винаги да ми помага и никога, никога няма да ме изостави. Кой и къде е Той?

И докато търсех отговора на този въпрос, изведнъж се появиха пред духовното ми зрение две почти тъмносини вселюбящи всезнаещи всемогъщи очи, очи, които са безкрайно дълбоки като самия небосвод… Поисках да си спомня името му, но то бе толкова надълбоко затънало в спомените ми, че мисълта ми се оказа недостатъчно ясна, за да го изтръгне от тях – и тогава внезапно усетих, че все още всички сме на трапезата, че Майка в единия й край държи на скута си малкото ми братче, пъха лъжичка ориз в устата му …и видението ми изчезна.

Целия следобед седя на бюрото и насилвам мозъка си, за да изровя от съзнателната част на моя Аз спомените, които са там, без да мога да ги обхвана. Понякога се появяват неясни, мъгляви картини, искам да ги задържа, но те мигом изчезват… Едно нещо все пак ми се изясни: откак се помня като мислещо същество, винаги в себе си нося образа на едного, когото наричам просто и съвсем понятно Той.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.