Червеният човек (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

На девет години преживях нещо потресаващо. Братчето ми, любимото ми братче беше на две годинки. Разболя се, но лекарят не можа да установи какво му е. Бях в стаята, където спеше, мама стоеше до него. В съня си изведнъж то се изплаши, отвори очички и се втренчи в една точка, като че ли очакваше да види някого, след това се изправи в леглото и закрещя с ужас:

- Мамо, мамо, червения мъж… идва към мене! – като размахваше и ръчичките си, сякаш да се отбранява.

После извика още веднъж, съвсем обезумяло:

- Мамо, помогни ми! Червения мъж! – и изпадна в безсъзнание.

Мама скочи към него, прегърна го, после пак нежно го сложи на леглото, каза бързо да повикат лекаря. И докато го чакахме, я попитах:

- Кой е този червен мъж, когото видя братчето ми?

- Той не съществува реално, миличка. Братчето ти вижда някакви кошмари поради високата температура. В делириум е и халюцинира.

Лекарят дойде, прегледа го и установи пневмония. Бедната ми, милата ми майчица! Три седмици поред го носеше денем и нощем на ръце, не спеше и нито за миг не го остави сам. Наблюдавах потресена страшната борба, която той водеше за живота си, а мама – за него. Може би тогава точно се открехна сърцето ми и се отвори съвсем и вътрешният ми взор за първи път усети нейната изтъкана от обич душа. За живота му треперех и аз – тогава най-сетне се почувствах, че съм част от семейството. Когато всичко мина, изживях и аз радостта на всички – така и тук се озовах най-сетне у дома. Но не забравих червения мъж. Напразно мама ме уверяваше, че той не съществува реално. Братчето ми го бе видяло, имало е някаква причина да види този червен мъж, а това не било реално! – Остана недоумението да ме гложди и често си мислех за станалото. Не можех да се досетя, че ще получа отговора много по-късно, след години, в Индия.
На следващата година се преместихме в друг квартал с много зеленина и с къщи сред китни градини. От прозорците ни се виждаха всички околни планини. Отново тръгнах на училище. Започна пак старата песен, когато съученичките ми намираха причини все да ми се чудят, а аз пък - на тях. Те си играеха на кукли, а аз скучаех. И моите книги за тях бяха скучни. С годините все по-увлечено четях. Не само книги за деца, но и всякакви от библиотеката на татко. Цял куп там ме довеждаха до трескаво състояние – събраните съчинения на Шекспир! Поглъщах ги по ред. Впечатляваха ме така трайно, че през целия ден не можех да мисля за нищо друго, книгата не изпусках от ръце. Ходех като сомнамбул. На масата не чувах, ако някой ми кажеше нещо. Продължавах да живея със съдбата на героите от всяка трагедия и комедия. Най-напред изчетох открай докрай трагедиите – една подир друга, и душата ми тънеше в терзания. След това дойде ред на комедиите – тогава от смях се търкалях от единия край на дивана чак до другия.

Освен Шекспировите пиеси, още нещо ми правеше огромно впечатление. В серия дебели томове с етнографски изследвания открих описания на разни суеверия и черни магии… О-о! Там прочетох неща, съвсем нови за мене, които изобщо не можех да разбера – любовни поверия, рецепти за любовен еликсир, разни обичаи, свързани с любовта. Като изпопрочетох разните там описания, отидох при мама да я попитам:

- Майко, вярно ли е, че ако момче иска да го обикне някое момиче, трябва да пробие по дължина жълт морков и да плюе три пъти през тази дупка или да го хвърли в полунощ над къщата на момичето. Или пък ако момичето изгори парче от нощницата си и от пепелта замеси с брашно сладки и даде на момчето да изяде такава сладка, то така ще се влюби, че ще бъде готово да направи всичко, което момичето му поиска.
Майка ми ме изчака да изприкажа всичко това, а ужасът в очите й растеше. Накрая избухна:

- За Бога! Къде си чула тия страхотии и ужасии? Сигурно си била при перачката в гладачницата! Колко пъти съм ти казала да не ходиш при готвачката и перачката! Къде ги чу тия страшни глупости за черна магия? Я ми кажи!

- Не се ядосвай – отвърнах й аз, съвсем сигурна в невинността си. -Тия неща не са така ужасни, щом учени ги проучват. За това прочетох в статии от „Етнографски изследвания“.

Тогава майка ми изтича до библиотеката, завъртя ключа и го взе. Но с това не пресече любопитството ми. Реших да си записвам неясните латински думи и молех мама да ми дава по един том от енциклопедията, уж да прочитам по нещо за някое животно или растение, за което съм чула в училище. Внимавах обаче все да вземам онзи том, в който беше интересуващата ме дума. След това в детската стая проучвах из основи нещата, които исках да узная. Така прочитах всичко забранено – и то с мамино разрешение, без обаче невинната ми майчица да има каквато и да е представа за това. Освен това от самата нея разбрах, че от перачката мога да науча интересни неща за суеверията. Бързо намерих случай да си поговоря тайничко с нея. И тогава чух най-зловещите истории за призраци, вещици и разни магии и така се наплаших, че повече не се осмелявах да стоя сама в тъмна стая. Чичо Ищван ме попита веднъж защо се страхувам.

- Ами защото ще се появи призрак.

- Не знаеш ли, че има едно много просто средство да се защитиш. Свири високо с уста, и всички призраци мигновено ще изчезнат.

Оттогава се разсвирвах най-усърдно, но все продължавах да се интересувам от разказите за призраци… Така обогатявах знанията си за най-елементарния мистицизъм, от една страна, а от друга, развивах умението си да свиря с уста, което извисих до съвършенство.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.