Бъдещето ми се очертава (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Едно лято бяхме на голямото езеро Бинензее. Живеехме заедно с други роднински семейства. Споменът от това лято се е съхранил добре в паметта ми, тъй като тогава се случиха неща, за които много по-късно се налагаше да си спомням не един и два пъти.
Майка ми все още беше много заета с братчето ми и поради това имах много по-голяма свобода. Можех да скиторя с приятелка, колкото мене голяма, по плажа, из поляните и горичката. Мама си мислеше, че съм у тях, а нейната майка – обратното. И ние се разкарвахме от място на място и трупахме опит. Край езерото имаше доста вили и веднъж видяхме едно циганче да свири на цигулка, за което му дадоха и пари. Баба ми също изнасяше концерти и получаваше за тях много пари. Бях любопитна дали и аз мога да получавам така пари. Приятелката ми винаги изпълняваше сляпо всичко, което пожелавах. Така минавахме от вила във вила, отивахме направо на терасата или в градината, където си седяха хората, и аз декламирах стихотворения. Гледаха ме с учудване, а приятелката ми обикаляше с чинийка в ръка и те пускаха пари – някои повече, други по-малко. Но всички ни се радваха от сърце, а една дама ме попита дали майка ми знае за това.

- Не, ние сами решихме, мама не знае нищо.

- Така и предположих – каза тя. – Отидете си оттука направо у дома.

Многообещаващото ни занимание секна още същия ден. След като си разделихме парите, отидох си у нас и разказах радостна и горда за спечелените пари, показах и купчината медни и никелови монети. Мама едва не припадна.

- За Бога! – извика тя. – Как ти идват подобни идеи в главата? Какво ще си помислят хората? Та ти ни правиш за смях!

- Защо пък? – попитах. – Нали и баба печели със своето изкуство? Малкото циганче също печели пари. Защо пък за мене да бъде позор, ако с рецитация си печеля пари?

- Разбери, малко глупаче, баща ти заема видно положение в страната и ти не бива да вършиш такива неща заради авторитета му!

- Какво общо има баща ми с това, което правя аз? Баща ми си е баща ми, а аз съм си аз. Не съм в неговото положение и защо да не мога да си печеля пари? Всяка работа е почтена, ако се върши достойно. А аз декламирах много хубаво! – натъртих със самочувствие.

Мама се разкрещя ядосана:

- Какво ли разбираш ти от това? И понеже вършиш такива глупости, а отгоре на всичко ми и противоречиш, затова ти забранявам да излизаш от градината навън!

Ето по този начин загубих свободата си, но този случай имаше и други последици. Чичо ми, който беше наел другата половина на вилата и живееше там заедно със семейството си, беше много мил човек, надарен с чудесно чувство за хумор. Щом чу, че съм декламирала по вилите, поиска да ме чуе и той. Двете семейства се хранехме винаги заедно и на вечерята чичо предложи после да издекламирам нещо. Бях съгласна, разбира се. Възрастните насядаха в кръг, аз застанах в средата и започнах със стихотворения, които сме учили в училище. Те много се харесаха на чичо ми и той поиска да кажа още нещо.

- Не знам нищо повече.

- Тогава разкажи нещо друго, каквото ти си искаш.

- Мога ли да кажа нещо от книгата, с която ме наградиха след изпита?

- Разбира се – отвърна чичо, – започвай!

Започнах да рецитирам части от книгата „Пастор Уейкънфийлд“. Не само че разказвах какво се е случило, но и представях всичко като в театър – как пасторът живеел благочестиво, как един момък се запознал с дъщеря му и накрая я отвлякъл. Въобще не знаех какво означава отвличане, нито пък разбирах защо пасторът се тревожи толкова много за случилото се. Точно каквото бях прочела в книгата, това и казвах. Представях им как влюбените се срещали в потайна доба да си шептят гальовни думи и как пасторът ругае гръмогласно, грабва пушката си, а кротката му жена го успокоява, пъхвайки в ръцете му Библията…

Възрастните се превиваха от смях, а като поисках да свърша представлението, чичо ми каза, че желае да чуе още от книгата за пастора. И трябваше пак да продължа, а те – пак да се смеят, сякаш им казвах най-смешните вицове. Ала всъщност говорех за трагични неща.

Накрая чичо ме прегърна и попита:

- Откъде знаеш тази история?

- Да, и на мене ми се иска да разбера – добави мама.

- От книгата, с която ме наградиха в училище.

- Безсрамие! – възнегодува тя, но все пак се смееше. – Как могат тези учители да дават на дете такава книга!

- О, не обръщай внимание на това, Лили – каза чичо. – Те сигурно не са прочели изобщо книгата и са помислили, че за пастор могат да се пишат само добродетелни и безобидни неща. Не са и помислили, че пасторите имат често и дъщери. Не се дразни, Лили, позволи на малката и друг път да ни разказва. Това, което вече е влязло в главата й, не ще може да се заличи. Отдавна не бях се смял така от сърце!

И стана тъй, че оттогава всяка вечер бях на фамилната сцена. Публиката ми се увеличаваше – идваха приятели от съседите и аз представях едно след друго много прочетени в книгите неща. Дори различните трагедии на Шекспир – без дори да разбирам защо възрастните се смеят до припадък на трагични сцени. Въпреки смеха им, аз представях как бедният крал Лир, разочарован и изоставен, хърка в предсмъртна агония, а възрастните се превиваха от смях… В „Ричард Трети“ показвах нагледно как били измрели всички хора – едни по един начин, други по друг…, а възрастните едва ли не се задушаваха от смях. Как могат да се смеят на такива тъжни истории, където умират толкова много хора? Но това е ужасно, съвсем не е смешно! – си мислех аз и продължавах да играя съвсем сериозно. Колко често си мислех по-късно за малкото момиче, което там, пред това общество рецитираше и представяше театър съвсем сериозно и с абсолютна увереност в себе си. Явно още тогава се е предначертавала бъдещата ми съдба и така съм добивала навика да показвам наяве по нещо от моя вътрешен живот (красиви, божествени, истински неща) – независимо от това, дали слушателите разбират истините ми, или не. Казвам истината заради самата истина – и само един единствен слушател има значение за мене: Бог!

Лятото отлетя и ние се върнахме у дома. През следващата зима реших да се обличам вече не в момическите си дрехи, а в палячовски костюм. Чувството, че не съм тази, която съм, не ме напускаше. Макар и да не исках повече да говоря за това, то не бе изчезнало, а се бе загнездило още по-дълбоко – в подсъзнанието ми. Молех се така дълго, докато мекосърдечната ми майка не можеше вече да казва „не“ и сама ми уши от много хубав плат специален клоунски костюм. Купи ми дори две разноцветни шапки към него и започнах да се движа с тези одежди. Обичам да играя на халки и на трапец, видех ли нещо в цирка, упражнявах го веднага у дома, а увиснех ли на халките с главата надолу, виждах целия свят наопаки – и имах чувството, че съм свободна. Не знаех тогава, че психолозите наричат клоуните „човеци с най-различни лица“. Освен номерата на цирковите акробати, на които подражавах, беше ми станало навик да правя необикновени странни стойки, като учудвах с тях най-напред родителите си, а след това и всички познати и роднини, които все се смееха и забавляваха с моите комични физически упражнения. Където и да отидехме, трябваше все да демонстрирам уменията си. Правех всичко инстинктивно и изобщо не се замислях защо го правя. Чувствах, че ми е добре, че след някои от упражненията ми е по-лесно да уча или, ако съм уморена, само след няколко минути се чувствам напълно възстановена. Семейството ми се смееше на налудничавите ми навици, а мама свикна, като влиза в стаята ни, да ме намира в някое най-невероятно положение. Отначало ми казваше, че едно възпитано момиче трябва да седи на стола по определен начин, а не да прави челни стойки и да извива ръце и крака по всякакви посоки, като ги оставя да висят от едната или другата страна на раменете си. Но накрая и тя се примири с моята ненормалност. За мене тия физически упражнения бяха напълно естествени. Те ми бяха в кръвта, правех ги несъзнателно, с удоволствие, и бивах често изненадана, че всички около мене толкова много се чудят на такива прости неща. Но веднъж нашето семейство отиде за няколко седмици през ваканцията при леля Рафаела и там една вечер пристигна някакъв господин, който бил пътувал дълги години в Далечния Изток, та, както каза чичо Фердинанд, можел да ни разкаже много интересни неща за тези чужди страни. Ние, децата, също бяхме представени на госта и както обичайно, разказаха и какво умеем. Тогава леля Рафаела със смях спомена за моя навик да правя особени пластични упражнения, които никой човек, освен човекозмия, не би могъл на прави. Легнах на пода, и тъй като се смущавам, когато се говори за мене, а освен това не ми е приятно само да стърча над земята, заех такова положение, при което можех напълно да скрия главата си така, че присъстващите да добият впечатление, че тя е отрязана. Възрастните се смееха високо. Тогава показах няколко трудни стойки, които ми бяха любими. Гостът наблюдаваше съвсем сериозен моята продукция и накрая каза много учуден:

- Но детето прави съвсем точно типични упражнения на йога! Къде си научила това, малката? – обърна се накрая той към мене.

Тогава не знаех изобщо какво означава думата „йога“ и му отговорих, че никой не ми е показвал упражненията, а сама си ги правя, защото ги харесвам и обичам много и след тях се чувствам добре. Господинът не можеше да повярва, погледна ме изпитателно и поклати глава. Бяха ми омръзнали вече въпросите на възрастните и понеже мама ми направи знак, изчезнахме мигом в детската стая. А забележката на господина се изтри от паметта ми. Едва по-късно, много по-късно, когато споменът внезапно се пробуди и разбрах и други неща, които бяха абсолютно непонятни в живота ми, спомних си забележката на чуждия господин, дошъл от Изтока. И ми стана ясно къде съм учила тези упражнения, които още като дете и по-късно като голяма все още правех и които господинът нарече „йогийски пози“. Тогава напълно осъзнах, че ги правя по стар навик, понеже в продължение на дълги години ежедневно е трябвало да ги правя в храма. Те бяха отражение на моето минало, но и на моето бъдеще, тъй като много по-късно, като възрастна, преподавах на много хора тези упражнения за стимулиране на душевното и физическото развитие на човека.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.