Миналото се пробужда (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Беше лятото след престоя при леля Рафаела и след разрива с годеника ми. Деветнайсетгодишна, исках да се радвам на свободата си. Най-после можех да общувам с млади хора, без да ме заплашват след това ужасните сцени на ревност. Веднага след пристигането си отидох в тенисклуба, където още първия ден се запознах с един мил и симпатичен млад мъж, много приятен на вид. Имаше красива глава, беше добре сложен, със стройно мускулесто тяло и носеше винаги снежнобял тенисекип. Хареса ми веднага, а и аз на него! На третия ден едната от тенисистките хвърли несръчно ракетата си и удари едно от момчетата, които събират топките. Детето се хвана за главата и заплака силно. Младият мъж веднага захвърли своята ракета, взе го на коленете си и го успокои. Не го беше грижа, че детето ще намокри анцуга му. Той го галеше, избърса сълзите му, даде му пари, та малкият дори се усмихна през сълзи и изтича до бюфета да си купи бонбони. Сърцето ми се обля с топлина. О, помислих си, значи съществуват и млади мъже, които имат сърце! Обикнах го…

През зимата станах негова годеница. Обичахме се силно и страстно и очаквах с трескаво нетърпение да стана с цялото си същество тялом и духом негова съпруга. Баща ми настояваше обаче най-напред да завърша следването си. Оставаше ми още една година учение в Музикалната академия, та ние трябваше да изчакаме и аз продължавах да се упражнявам по четири-пет часа на пианото, изучавах законите на хармонията, свирех камерна музика, минавах материала за изпита. Всяка вечер годеникът ми беше при мен. Една вечер, след като той си беше тръгнал, легнах си и заспах дълбоко. Спях и, както винаги, сънувах разни неща, хаотични и несвързани. Внезапно чух в съня странен, ритмично повтарящ се звук, нещо изплющяваше все по-силно и по-силно, докато не се сепнах и събудих в пълно съзнание.

Отварям очите си и виждам, че ритмично повтарящият се звук иде от камшика на надзирателя на робите, който върви до мен и бие в такт, за да могат робите, които ме теглят, да вървят равномерно и ритмично. Лежа върху постамент, който се плъзга бавно върху релси. Зная, че току-що съм изведена от двореца, бях чула в момента, че вратата се затваря шумно след мен. Искам да скоча, но не мога. Не мога изобщо да размърдам крайниците си, защото от главата до петите съм здраво вързана. Лежа тука като изваяна от мраморен къс фигура, с ръце кръстосани на гърдите, а краката прилепени и опънати. От моето положение мога да гледам само напред и нагоре. Поглеждам към краката си и виждам в ярката слънчева светлина облени в пот гърбове на мъже, които, наведени напред, с ритмични движения продължават да ме теглят. Забелязвам над главите им, някъде в далечината, голяма белокаменна стена, в чиято среда зее тъмно петно като отворена врата. Сградата се отличава с блестящо белите си стени, открояващи се рязко на фона на тъмносиньото небе.

Робите продължават да ме теглят в същата посока и като че ли се приближаваме бавно, защото тъмното петно става все по-голямо. Поглеждам към небето – почти е тъмносиньо. Две големи птици кръжат над мене. Щъркели или жерави? Каменната сграда е вече съвсем близо, черното петно сега е доста голямо… да …всъщност е някакъв отвор. О, сега го разпознавам: ние сме в Града на мъртвите… В този гроб! Пристигаме, робите влизат и изчезват в мрака… сега мастиленочерният отвор се спуска над мен… и след ослепителната слънчева светлина светът се смрачава наоколо – всичко изчезва… настъпва дълбока нощ! Тръпки на ужас ме побиват и в себе си безмълвно диря отговор: Колко дълго и докога ще остана зазидана тук? И чувам ясно добре познат глас, който ми съобщава непреклонната и неотменима повеля:

-Три хиляди години …

Обхваща ме безкраен ужас, изпадам в безсъзнание…
Някой силно ме разтърси. Отворих очи – срещнах погледа на сестра ми. Тя ме будеше и ме гледаше изплашено.

- За Бога, какво ти е? Седиш тука с широко отворени очи и стенеш ужасно, като че ли умираш… Лошо ли ти е? Да повикам ли мама?

Искам да й отговоря, но от устата ми не излиза никакъв звук. Преживеният ужас притиска гърдите ми и сковава гърлото ми. Правя й знак да се успокои. После падам на възглавницата и се опитвам да размисля, но и това не мога. Лежа все още ужасена и мина дълго, много дълго време, преди сърцето ми да се успокои и да дойда на себе си с ясно съзнание коя съм и къде съм. Грета се суети около мен известно време и виждайки ме малко no-успокоена и с нормализирано дишане, ме пита пак дали нямам нужда от нещо.

Чак тогава можах да издам звук:

- Не, благодаря.

На другия ден се опитах да събера и подредя мислите си. Какво беше това? Какво се случи през нощта? То бе подобно на моите видения от бъдещето, но не съвсем същото. В съновиденията ми за бъдещето винаги си бях същата, каквато съм в действителност, а тука бях съвсем друг човек! Дълго време се гледах в огледалото, за да разбера как е възможно един и същи човек да бъде едновременно двама души. Защото аз съм си тука, виждам се в огледалото, но сега вече нося и друг образ в себе си – в едно огромно сребърно огледало видях тогава, че съм съвсем друго същество! Същата съм, която съм тука, но същевременно съм и онази личност, която – там, дето си бях у дома – бе положена в гроба. Преживях за няколко минути живота на друг човек, който знае точно кой е, кому принадлежи и къде е у дома си, човек, чийто живот е изцяло в съзнанието му, както това е при всекиго другиго дори когато той не мисли изобщо за това. Внезапно ми бе дадено да преживея епизоди от живот в един дом и вече знаех определено, че като дете със своето пробуждащо се съзнание търсех точно този дом, че в него съм „у дома“ и че едрият мъж с величествена осанка е моят тогавашен истински баща. С годините и с осъзнаването на сегашното ми положение се вживявах в представата, че сегашният ми баща и сегашната ми майка са също мои истински родители. Но онова странно мое усещане никога не ме напусна и сега пак се възобновяваше с още по-голяма сила. Особеното в случая е това, че когато навремето преживявах много неща, тогава те ми се струваха понятни и естествени, сега обаче ми изглеждат странни и то точно с противоположен смисъл. Така например знаех и намирах съвсем нормално и го възприемах дори за отличие и чест, че съм съпруга и същевременно дъщеря на своя баща – фараона. Сега, когато разбирам какво значи това, се отвращавам, защото възпитанието ми е утвърдило други морални норми. Но тогава това не беше неморално, а напълно естествено. Ако умре жената на фараона, а той няма сестра, прието е да провъзгласи собствената си дъщеря за съпруга. Той не би позволил на друга жена, не принадлежаща към семейството му, да застане над собствената му дъщеря! Та коя жена трябва да заеме мястото на царствената съпруга и да се представя с фараона, ако не дъщеря му, следващата по важност женска фигура в семейството на владетеля? Какво има тука неморално? Напротив, ще бъде неморално да въведеш чужда жена в семейството. Спомням си много неща, особено храма, където ходех много често, но повечето спомени бяха неясни. Не знаех защо съм така здраво овързана и лежа в този ковчег и защо ме положиха в гроба. А чий беше този познат глас? На кого? Стена се изпречваше по пътя към спомените ми и когато исках да се насиля да си спомня, нещо ме удряше и задържаше като електричен ток. Не можех да проправя път към миналото си!

На другата сутрин, на закуска, се обърнах към татко:

- Татко, в училище ни учат, че пирамидите са царски гробници. Това не е вярно! Всички пирамиди са не гробници на фараони, а нещо съвсем друго. Мъртвите са погребани извън града в Града на мъртвите. Мъртъвците ги изнасят от царския дворец в хлъзгащ се ковчег, който бива теглен чак до мястото, където ги вграждат в една стена. Гробът се затваря с каменна врата.

Татко ме погледна учудено и попита:

- Откъде знаеш това с такава точност, когато всички египтолози твърдят, че пирамидите са царски гробници? Не сме чули нищо за Град на мъртвите.

- Въпреки това, татко, знам съвсем точно, че това е така – отвърнах напълно убедена в правотата си.

- Но откъде? – попита той и всички погледи се насочиха с любопитство към мене.

- Самата аз не знам, не мога да го обясня – отговорих и разказах за поредното си видение през нощта.

Татко слушаше много внимателно и видя, че все още треперя, че съм преживяла нещо изключително. Накрая проговори:
- Шекспир казва в „Хамлет“: „Да! Има по земята и небето, Хорацио, безброй неща, но тях философията твоя школска бедна не е сънувала дори…”

И днес се говори за онаследени спомени, но не вярвам в тези неща. Бих искал да разбера как е възможно цялата история на един род, на безбройни праотци, да се съхрани в една единствена почти невидима клетка. Учените създават хипотези, които се менят през двайсетина години. Съветвам те обаче да не се занимаваш с тези неща. Забрави твоя сън или видение. Това може да подейства на нервната ти система и да наруши душевното ти равновесие. Остани си с двата крака на земята и зарежи историята с твоето египетско погребение. А може би си чела нещо по този въпрос, а?

- Не, татко, изобщо не съм чела нито чула нещо друго за Египет, освен онова, което учихме в училище по история и което изобщо не ми беше интересно. Но в училище учим за Египет неща, които са съвсем различни от това, което преживях в съня си. Не разбирам какво означава това мое преживяване, но имам усещането и убеждението, че всичко, което видях, е било напълно реално и точно така. Младата жена, която бях в съня си, е живяла, в това съм абсолютно сигурна, но не мога да обясня как това, което съм сега и тук, съм аз. Коя е другата? Не разбирам. Може ли един човек да живее няколко живота?

- Има ли плодове? – попита татко.

Донесоха плодове и разговорът се насочи към други неща.
Като си легнах вечерта, бях любопитна дали през нощта ще се превъплътя отново в другото си лице. Но не се случи нищо. Много, много дни чаках, дори се опитах да проникна в онзи отминал свят. Сънят ми повече не се повтори. Постепенно го забравих и не мислех повече за това. Трезвата ми природа ме подтикваше да работя с жар. Свирех на пианото, рисувах портрети, учех и очаквах всяка вечер годеника си… И така измина цялата година.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.