Втора среща със смъртта (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Най-после дойде денят на моята сватба. Спомня ли си го днес, сякаш е сън. Аз с бяла рокля с шлейф, с дантелен воал на главата, влизам в нашия салон и поставям ръка в десницата на годеника ми, облечен официално. Правят ни снимки, а аз се ядосвам раздразнена. След това слизаме по стълбите и се качваме в обкичена с цветя кола. С нас идват Грета и моята братовчедка в розови копринени рокли и двамата братовчеди, с които бяхме сключили договор за вечно приятелство. Сега те са снажни млади офицери. След тях са моят четиринайсетгодишен брат с тъжно сериозно лице и малката ми четиригодишна сестричка, хубава като кукличка, която гледа невъзмутимо дръзко присъстващите възрастни хора. Има много роднини, между които са и леля Рафаела, красива и царствена, майката и моя годеник, мама, сияеща, хубава и все още млада, до татко, който във фрак и цилиндър прави впечатление и привлича погледите на всички жени. Но вижда, че се смея заради цилиндъра му, и ми се усмихва дяволито, защото като мене гледа на формалностите с насмешка. Дали усеща как ме притесняват ръкавиците, дълги до раменете? Ако можех да ги смъкна – пречат ми да се държа свободно! Струва ми се – с букет в ръце редом с моя годеник, закичен с китка на ревера, – че изглеждаме като обкичени с цветя животни за жертвоприношение, които под деспотизма на всемогъщата традиция трябва да участват в този театър. Иска ми се да избягам, та цялата върволица стари лели и чичовци, познати и гости да не ни оглеждат като някакви екзотични животни. Зная, че сега трябва да съсредоточа мислите си върху онова, което за мен е най-възвишеното тайнство – осъществяването на любовта. Колко различно мислят хората! Виждам, че някои мои чичовци си шушукат глупави шеги по наш адрес. Но не мога да избягам, дългата редица от коли се приближава към църквата – влизаме и заставаме пред олтара. Опитвам се да бъда сантиментална и романтична, да бъда развълнувана, но не успявам. Спокойна съм, чувствам се както винаги досега. Слушам търпеливо как свещеникът, приятел на нашето семейство, говори хубави и умни неща. Поглежда ме и долавям, че мисли точно за това, което го бях помолила – да не държи дълго и скучно сватбено слово, иначе ще се прозея на глас и с отворена уста. Мама тогава се възмути от безграничната ми дързост, но постигнах това, свещеникът да произнесе мъдра кратка реч. (Не се е случвало още, нали, дългото сватбено слово да направи някой брак щастлив!) Излизаме и тълпата роднини и приятели се спуска към нас, целуват ни, прегръщат ни и ни докосват -това трае дълго, предълго… – старите чичовци добре използват възможността да разцелуват булката от всички страни и да я притиснат до себе си, което изтърпях с отвращение… Уф! Най-после всичко свършва. Трябва да понесем и банкета. Накрая гости и роднини се сбогуват с нас и ние започваме с моя мъж сватбеното си пътешествие.

Когато след дълго чакане станах жена на любимия си, чувствах се преизпълнена от радост, изживях висшето щастие, както си го бях представяла. Бях постигнала каквото исках, станах пред Бога и пред хората негова съпруга. Между нас вече нищо не беше забранено. Обичах го страстно с цялото си същество и той ме обичаше по същия начин. Изживях върховна любов – физическа и духовна… След това внезапно всичко около мене рухна… Блъсках главата си още по-силно в стената, до която веднъж се бях вече изправила – срещнах смъртта за втори път в моя живот. Но този път срещата бе много по-мъчителна…

Докато очаквах щастието, имах си определена точка в бъдещето, към която вървях. Имах цел. Но щом я постигнах и очакването ми се реализира, бъдещето изведнъж се обезсмисли. Попаднах във вакуум, защото не знаех дали мога да очаквам нещо друго от живота. Какво ли може да ми донесе бъдещето? Бях постигнала всичко. Каквото и да дойде, ще запълва само времето, което ми остава. Времето, което ми остава? Докога? – Отговорът е: до смъртта! Трябва да призная, че каквото и да можех да постигна в този живот, каквото и да ми донесеше съдбата, вървях като всяко човешко същество в единствената посока – тъй като няма друга, – към смъртта! Кога? Никой не знае, но в някой миг всичко се преобръща и потъва в тази дупка. Трябваше също да предположа, че нашата любов няма да продължи до безкрай, защото неизбежно единият от нас ще си замине пръв. И тогава ще дойде краят на това щастие. Когато бивах със съпруга си и погледът ми потъваше в неговите хубави очи, горящи от любов, някакви студени пръсти ме сграбчваха за гърлото и чувах в душата си въпроса: „Колко ли време ще можеш да се наслаждаваш на тези хубави очи? Какво крие бъдещето? Дори да допуснем, че ти имаш особено голям късмет и че ще можеш да живееш много, много дълго с него, краят ще бъде същият, възможно единственият – той ще склопи очите ти или ти ще склопиш неговите! Ще бъдете принудени да се разделите и да се сбогувате. Времето минава удивително бързо, независимо дали краят идва внезапно, или бавно. Но това не е важно. Най-голямото щастие, най-съкровената обич и любов, всичко трябва да има край и вие ще загубите всичко – единият ще загуби другия и всичко, което е било добро и красиво…“ Вслушана в този глас, гледах любимия си. Знаех, че дори да не искам да чувам този глас, трябваше да го слушам, не можех да го накарам да замълчи, защото той имаше право, изричаше истината! Често бях установявала, че хората действат така, като че ли всичко е вечно. Пропускат да мислят за бъдещето. Повечето от тях изглежда не разбират, че някой ден ще умрат, както впрочем и всички, които те обичат. Не желаят да допуснат, че възможността да бъдат заедно тука на тази Земя е кратковременен дар, който да има и своя край. Някой ден единият или другият ще трябва да умре и всичко е свършено. Но хората не искат и да помислят за това. Всъщност, и да мислят, и да не мислят – нищо не може да се промени. И никой не ще отрече това. Но тогава какъв е смисълът на щастието, ако съдбата неумолимо ни отнема този дар? За какво ли служи това? За да бъдем още по-нещастни? Борим се да постигнем щастие, но щом го имаме, знаем, че задължително ще го загубим. Колкото no-голямо е щастието, толкова по-голяма е загубата. Наистина много по-щастлива бях, преди да бъда тъй щастлива, защото нямах още възможността да загубя щастието. Поради това става очевидно, че само онзи, който никога не е бил щастлив, може да бъде и да остане наистина щастлив! Какво страшно противоречие! Но защо ли е така? – Та всичко трае само известно време, нищо не е постоянно, всичко умира, всичко отминава, всичко неизбежно изчезва…

О, време! О, нетрайност на мига! Колко ли дълго още трябва да понасям страдания заради тебе? Колко ли пъти ще си удрям челото о твоята черна и непроницаема стена? Ти отрови всяка минута щастие в живота ми, понеже винаги съм знаела, че в самия миг, щом получа нещо, вече съм го загубила, тъй като то трябва да има край. Но все пак, сега ти благодаря, тленност! Ти никога не си ми позволявала да се радвам дори за мъничко на някое нетрайно мимолетно щастие. Тъкмо по този начин моето постоянно страдание ми помогна да намеря безпределната, безсмъртната вечност, божествения вечен Аз! Но по онова време все още нямах никаква представа за това. Не знаех, че това мое състояние е на онова изгубено същество, което крещи вдън душата ми, състояние, предизвестяващо спасението. Както е казано в свещената книга, Библията: „Аз съм гласът на онзи, който крещи в пустинята. Подравнявам пътя на Господа; кръщавам ви с вода; но след мене ще дойде някой по-силен от мен и аз не ще бъда достоен дори да развържа вървите на обущата му; той ще ви кръсти със Святия Дух и с огън…“ По онова време бях още в пустинята, крещях вдън душата си да диря помощ, леех невидими сълзи. Бях кръстена с вода – сълзите, – а не знаех, че е близо времето да срещна вечното Същество! Това мое състояние предшестваше другото състояние, за което е казано: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ще има вечния живот дори и да умре“, – а това е кръщаването със Святия Дух и с огън… Но още не бях стигнала до него, бях като Йоан в пустинята, който вика за помощ, бях сама, съвсем сама с моето отчаяние… Не исках да говоря за това на съпруга си. Той беше на върха на щастието и не можеше да ме разбере. Ако самият той не мисли за всичко това, ако все още живее с бляна на смъртните, защо ли да го будя и да го направя нещастен? Не виждах никакво решение на моя проблем, но и никой не би могъл да твърди, че нямам право. Всеки би допуснал, че наистина всичко е преходно и че единствената утеха е „да не мислим за това“. А мисълта да пренебрегна или просто да забравя реалността въобще не ме удовлетворяваше…, а дребничките историйки, чрез които религията ни разказва за отвъдното и за другия свят – още по-малко. Всичко това са измислици, които само могат да „приспят“ човеците. Блажен е този, който повярва в тях – но едно мислещо същество търси доказателства. Точно това стана моя постоянна грижа, духовен товар, от който не можех да се освободя. А едно постоянно душевно бреме рано или късно уврежда тялото…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.