Мрак (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

По ръст и физически облик приличах много на татко. Бях висока, косата ми не беше съвсем черна като неговата, но все пак беше тъмнокафява. Цветът на лицето ми не беше розов като на мама, а блед точно като на татко. Само очите ми бяха тъмносини и различни от неговите, които бяха съвсем черни.

След сватбата станах оиде по-бледа и отслабнах. Не успявах да се освободя от мисълта за временния характер и за преходността на всичко. Не се чувствах нито свободна, нито щастлива. И тази постоянна душевна тревога скоро се отрази и на физическото ми състояние по твърде неблагоприятен начин.

Една вечер си легнах съвсем здрава. На сутринта отворих очи и погледнах към тавана. За моя голяма изненада там видях широка черна черта. Учудена седнах, за да видя какво точно е това черно петно – и то заедно с мене подскокна, а след това бавно се спусна. Сърцето ми се сви тревожно. Разбрах, че чертата е не на тавана, а в окото ми. Отворих и затворих няколко пъти очите си, ту едното, ту другото, и установих, че черната черта е само в дясното ми око. Бях чула някъде за някакво смущение в зрението, наречено „летящи мушици“ – пред очите се виждат движещи се малки черни точки. Доколкото знаех, причината е в нервите и заболяването не е чак толкова сериозно. Опитах се да видя такива мушици, гледах и нагоре, и надолу – черната линия се местеше по законите на гравитацията, сякаш много дебел черен конец е прикачен някъде в пространството с единия си край, а другият му е свободен и се измества в съответствие с местенето на погледа ми. Следователно не беше оптична илюзия на нервна почва. Беше нещо съвсем реално и физическо.
Така за мене започна една дълга мъчителна Голгота, добре известна на всички страдащи от болести, пред които науката немее объркана и смутена. Отидох при няколко професори, за да чуя все едно и също нещо: че окото ми не може да бъде излекувано, тъй като симптомите не говорят за органично заболяване. Един дори ми каза:

- Това не е болест и затова не е възможно да бъдете излекувана. Признак за стареене е – той може да се появи извънредно рядко, включително и при по-млади хора, така, както може да побелее косата на младеж по психически причини. Как да се лекува? – възможно е да се получи подобрение, ако проблемите се решат. А за лечение? – Може да се лекува само болест. Съвременната наука е безсилна пред вашето заболяване. При възрастни хора не е опасно, тъй като процесът еволюира съвсем бавно. Но при млад човек не се знае нищо. От органична гледна точка вашите очи са съвършено здрави, но свръхчувствителни Досегашните прегледи показват, че остротата на зрението ви е изключителна. Само един човек от хиляда вижда толкова добре като вас. Способността ви за възприемане е учудващо развита. Чувствителността ви към светлината е така необикновена, че вие можете да прочетете без усилие и най-дребните буквички при слаба светлина, на която обикновен човек дори не вижда колко пръста показвам пред носа му. Понякога се срещат моряци, които от невероятно разстояние виждат колко е часът на някоя църковна камбанария, кацнала далече на брега. Но те са постоянно изложени на морския въздух, не са изнервени и нямат психични проблеми. Те имат необходимата устойчивост, за да се съхрани остротата на зрението им. Но вие, млада госпожо, живеете в голям град и съпротивителните ви сили са недостатъчни. Толкова сте слаба и изглеждате почти прозрачна. Кажете ми, нямате ли някаква душевна мъка?

- Не, професоре, съвършено щастлива съм.

Как бих могла да му кажа, че ми тежи само преходността на всичко? Че се боря с времето, което неумолимо влече всички живи същества и тяхното щастие към разруха и смърт? И дори да му кажа това, той ще може ли да ми даде отговор? Затова го запитах друго нещо:

- Професоре, възможно ли е и другото око да пострада?

- Как мога да зная? Да се надяваме, че инжекциите ще подействат и чрез сълзенето окото ще се нормализира. Да храним надежда, че другото око ще остане здраво. Не мога да предсказвам събитията, нито да давам някакви гаранции. Трябва да се храните добре, да се постараете да засилите кръвта си, за да повишите жизнеспособността на очите си. Пазете се, носете на слънце тъмни очила. Почивайте си и да се надяваме, че окото ви ще оздравее.

Това ми беше достатъчно. Отидохме със съпруга ми при моите родители и ми се стори, че всичко, което се случва, като че ли се случва на друг човек, а съвсем не на мене. Слушах как този друг човек отговаря на това, което го питат родителите ми, гледах го как вечеря. Всичко бе променено и някак си много странно. Цялото семейство бе смутено, но никой нищо не показа. Всички се стремяха да бъдат весели. Мама ме утешаваше:

- Успокой се, всичко ще се нареди. Доколкото знам, никой от моя род и от рода на татко ти не е бил с болни очи. Окото ти ще оздравее. Не мисли за това!

О, колко пъти съм чувала същите думи от устата на хората, които ме обичат и искат да ме утешат. „Не мисли за това.“ Как да не мисля за нещо, което постоянно играе пред очите ми? Как да забравя тази черна черта, която сякаш прерязва всичко, към което се насочи погледът ми? Погледна ли някого, черната черта бележи носа или челото му, след това слиза бавно към устата. И после, като се появиха повече тъмни петна в окото ми, започнах да гледам сякаш през черна решетка. Как да не мисля за това? През първите дни бях съвсем сломена, сякаш огромна тежка скала бе паднала върху главата ми и ме е смазала. Не можех да разбера защо моите очи са реално застрашени. Знак за старостта? – Невъзможно. Това наистина е невъзможно! Кошмар, от който трябва непременно да се пробудя. После, освободена от този товар, ще мога да дишам по-леко… Но пробудата не идваше. Седях си пред огледалото и наблюдавах образа, който то ми връща – почти детско лице с големи сини очи. И в тези очи има знаци за старостта? Бях още млада, току-що бях започнала да живея! И вече стара? Горе в планината, когато за първи път помислих за смъртта, разбрах, че всичко е мимолетно. Та толкова бързо ли всичко отминава? По такъв неочакван начин? Но тогава ме бе успокоила мисълта, че имам много, много време пред мене. Но дали то вече не е изтекло? Възможно ли е някои части на тялото да остаряват по-бързо от други? Дали очите, тези толкова важни органи, не се разрушават много по-бързо? А тялото продължава да живее още дълго – но без очите? Сляпа? – Ужасно! Ужасно! Не! Не ще мога никога да понеса това! Исках да се измъкна… да избягам… Но къде? Нещастието ми – тези черни петна – беше с мене навсякъде, където и да отидех… Затънах в дълбоко отчаяние, което могат да разберат само онези, които са изживели подобно нещо. Сърцето ми се свиваше, като виждах сляп човек… и колко добре го разбирах! Нещастието не ми позволяваше нито миг покой. Черните петна трептяха пред носа ми и постепенно се променяха. Наблюдавах ги постоянно. Всяка сутрин, като се събудех, имах вече навика да проверявам очите си. По-лошо ли е? Виждам ли с дясното око все още малките буквички? Не ги ли видех достатъчно добре, изпълнена с ужас, разбирах, че има влошаване, кръвта ми се качваше в главата, сърцето ми биеше до пръсване и започвах отново да проверявам всичко, за да определя степента на влошаването.

О, Бетховен! Как разбирах твоето отчаяние при загубата на слуха. Ти си познал това състояние, тази паника, това смазващо чувство: не мога повече да понасям това, трябва да умра, да се спася от това ужасно страдание. Да! Но къде? Не мога да се освободя от нещастието си. Не мога да изляза извън кожата си. Обречена съм да го изстрадам.

Отчаянието ми от преходността на живота все още не бе много тежък товар. Трябваше явно да имам пред очите си това постоянно вечно „напомняне“ за края и за смъртта. Тези петна ме подлудяваха! Не можех на нищо повече да се радвам. Съпругът ми правеше всичко възможно, за да забравя състоянието си. Но каквото и да стореше той, какъвто и подарък да ми донесеше, не се радвах. Навсякъде виждах края и смъртта, защото черните петна бяха с мене навсякъде. Монасите в манастирите виждат на дланите си изписани от линии двете букви „М М“ като напомняне за двете думи „memento mori!“ (помни смъртта!). Черните петна в моето дясно око ми напомняха слепотата и смъртта.
Ако съпругът ми ме водеше в някоя красива местност, все си мислех колко ли време ще виждам още слънцето, планините, полето, небето, цялата природа. Като отивах на опера, си мислех колко ли време още ще мога да гледам такива представления и да се възхищавам на прелестните танци на балерините. Бях сломена от засилващо се отчаяние, защото реално бе засегнато и другото ми око, въпреки че там измененията бяха много по-бавни. Вече ослепявах. Дори не можех вече да плача. Никога не ми е било дадено да плача истински – смятах, че е абсолютно безполезно, да плачеш означава да се самосъжаляваш, а аз мислех, че това е недостойно за мене. Но сега вече ми бе забранено да плача – било опасно за очите. Носех в себе си това отчаяние, без да го показвам и без дори да намеквам за него. Едно ми беше ясно: ако говоря постоянно за болката си на всички около мене, това неизбежно ще ме обезкуражи и ще ми причини още по-голямо страдание. И тъй като човешкото същество се стреми инстинктивно да се освобождава от всичко, което му е неприятно или му причинява болка, хората несъзнателно ще се отдалечат и отчуждят от мене. Не желаех да досаждам на света с оплакванията си. Напротив! Бях весела и жизнерадостна, нещо като клоун, който под маската си таи дълбока силна меланхолия. Болката ми оставаше няма. Така угаснаха моите амбиции да се занимавам с изкуство. Заедно със свиренето на пиано се учех да рисувам. Учителите ми очакваха много от мен. Обичах толкова много да рисувам! А сега всичко свърши! Ако, въпреки всичко, се опитвах да рисувам, черните петна веднага се появяваха пред очите ми и това така ме разстройваше и изнервяше, че с голямо усилие успявах да се овладея да не захвърля яростно четката. Нямах вече никаква енергия. Обладаваше ме една едничка мисъл: защо да работя за някакво име и престиж, а след това да изоставя всичко заради слепота? Не! Предпочетох да сложа край на кариерата си като художничка и да се съсредоточа върху пианото, тъй като – дори и сляпа – винаги ще мога да свиря. Започнах да работя със затворени очи… да се движа в апартамента със затворени очи, за да разбера дали мога да намеря това, което търся… да се обличам, да реша косата си, все със затворени очи, за да не ме изненада слепотата, ако наистина дойде. Освен това, като си затварях очите, черните петна изчезваха. Само тогава не ги виждах да играят пред мен и това беше единственият ми отдих.
Инжекциите бяха също ужасно изпитание. Рефлексите са такива, че при наближаване на опасност очите се самозащитават. Клепачите сами се затварят автоматично, ако нещо мръдне току пред очите на човека. Трябваше да се науча да владея тези рефлекси. Налагаше се да държа окото си съвсем отворено и неподвижно и да гледам как докторът го боцва – а при отворени очи не може да не видиш, независимо дали искаш, или не. Двайсет пъти трябваше да мина през това изпитание. Не знаех, че да побеждаваш естествените си инстинкти е едно от най-висшите упражнения по пътя на Йога, тъй като Азът трябва да овладее тялото. Съдбата ме принуди да го правя и точно по този начин постигнах удивителен контрол над нервите си. Все пак след първата инжекция, когато лекарят ме изпрати до вратата, почувствах слабост и трябваше да мобилизирам всичките си сили, за да не падна. Много мъчително ми беше да кажа „Довиждане“ с усмивка – като че ли мускулите на устата ми бяха ръждясали и заяждаха! А като венец на всичко, инжекциите не доведоха до никакво подобрение. Отказах се от всякакви прегледи, бях загубила и най-малката надежда. Всички бяха на едно и също мнение: „Не е органично заболяване, очите са в добро състояние, само лещата губи прозрачността си“. Зрението ми отслабваше от ден на ден. Какво от това, че едното ми око е здраво, ако ослепявам?… Трябваше да се примиря и да приема неизбежното. Та нали точно това не можех да направя! Кой може да се примири, кой може да приеме като естествено нещо ослепяването си? Фаталността и аз водехме битка една срещу друга и нямаше никакво съмнение за изхода на борбата: трябваше да загубя. И тъй като не мога да отстъпвам, ще бъда унищожена… Всъщност бях победена още в оная нощ, когато се появи пред окото ми първата черна черта. Само че не го бях разбрала веднага. Това младо, весело, дръзко, суетно и чувствено същество, което бе пожелало да стане велика, прочута и възхвалявана художничка, красива и обожавана жена, това същество бе повалено и унищожено. Моята философия за живота, родила се на планината при първата ми среща с мисълта за смъртта и притаена дълбоко в душата ми, сега се налагаше в живота ми с цялата си мощ. Не можех повече – и не желаех – да принуждавам да мълчи гласът, който постоянно ми напомняше за мимолетната крехкост на нещата. Отказала се вече да му давам гръб, опитвах се, обратното, да го слушам с най-голямо внимание. Малко по малко и все по-отчетливо разпознавах познатия и тъй обичан глас – неговия глас.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.