Поврат (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един следобед се връщах сама от града. На нашата улица имаше вили в грижливо обработени градини. Слънцето грееше чудесно, навсякъде имаше цъфнали цветя, птиците пееха весело, а аз мислех за думите на Дон Карлос: „О, кралице, животът е тъй хубав!“ – „Да – допълних аз, – ако очите ми не загубят зрението си!“ Тогава чух отчетливо гласа в мене: „Да не си ослепяла вече? И не виждаш повече света, небето, дърветата, цветята?“ – „Напротив – отвърнах в себе си и се огледах наоколо, – още виждам всичко съвсем ясно“ – и се сетих, че преди няколко дена, когато отидох при професора за контролен преглед на очите, той каза: „Дясното око е станало доста мътно и непрозрачно, обаче с другото виждате все още много повече и много по-добре, отколкото обикновените хора с две очи.“- „Значи още виждаш добре, но защо си тъй отчаяна, сякаш вече си ослепяла? Защо си съкрушена още отсега? Да допуснем, че през втората половина на живота трябва да живееш като сляпа. Ако си отчаяна още сега, докато все още виждаш добре, значи и през двете половини на живота си ще бъдеш съкрушена и кисела! Освен това, напълно ли си сигурна, че непременно те очаква слепота? Може би ще умреш, преди слепотата да е настъпила напълно, и явно е безсмислено да си отчаяна седмици, месеци и години наред, и при това през този период си виждала всичко ясно и съвсем добре, като изключим само пречещите петна! Що за безсмислица, да се тревожиш за неща, които изобщо не са дошли! Бъдеще ли? Знаеш ли всъщност какво е бъдеще? Събития, които още не са настъпили. Защо тогава си разваляш радостта от живота заради несъществуващи неща? Твоето днес никак не е лошо. Радвай се на живота си, тогава ще имаш много повече шансове отново да излекуваш очите си. Тази депресия само ускорява процеса, който се развива в очите ти. Наслаждавай се на настоящето и мисли, че щом дойде краят на духовната ти слепота, ще прогледнат и физическите ти очи!“

О, колко е прав този благословен глас! В моментите на най-дълбоко отчаяние подозирах, че черните петна в очите ми са проявление на моята вътрешна тъмнина, на духовната ми слепота. Но как да отстраня духовната си слепота? Точно това подтискаше ужасно душата ми, това, че се чувствам съвършено сляпа за тайната на живота и смъртта. Бях потънала във вътрешен мрак, защото навсякъде виждах смъртта и не можех да разбера смисъла на живота. Исках да стана „зряща“, това бе върховното ми желание – обаче как? А гласът отговори: „Търсете и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори!“

Тогава още не разбирах тези думи, но исках да се подчиня. Опитвах се да вдишвам бавно и дълбоко и да мисля с концентрация само за настоящето! Беше трудно, черните парцали танцуваха пред очите ми и постоянно напомняха за нещастието ми, но аз се опитвах, пак и пак, и постигнах това, понякога отново да мога да бъда весела. Да, трябваше да съм весела, това би се отразило добре на очите ми! Исках да си помогна сама. Трябваше да съм весела, да намирам радост! Започнах да обмислям какво занимание може да ми носи постоянно радост. Съпругът ми беше много ангажиран с професията си – инженер-строител на мостове – и аз бях сама през целия ден, освен когато той идваше да се храним. В главата ми просветна мисъл: дете! Колко отдавна копнея за дете! Това ще бъде огромна радост! И аз няма да бъда постоянно сама. Отворих душата си за един непознат, който бе чакал някъде, за да стане мое дете. И непознатият чу призива ми … Докато очаквах детето, последиците от възпалението постепенно изчезваха от очите ми, така че до момента на раждането забравих съвсем, че нещо не е наред с очите ми.

Сега ми изглежда като сън, че лежа полумъртва в операционната на един санаториум и се събуждам от упойката. Още съм под нейното въздействие, ала вече чувам един звук, който преминава през сърцето ми и напълно ме събужда. Това е вик… не като на новородено, не, то е като рев на лъвче! „Живо е!“ – мисля си, вдишвайки с благодарност и отварям очи. Едно лице се навежда над мен и казва:

- Момче е, хубаво, здраво момченце! – и ми показва нещо малко, розово. Виждам кръгла глава и пълничко телце.

- Това ли е моето дете? – мисля си и го гледам любопитно.

Усещам, че само тялото му е „моето дете“, иначе то е едно самостоятелно същество, за което засега знам само това, че то дойде като „наше дете“. После то лежи върху възглавницата, за пръв път в живота си облечено в човешки дрехи и гледа с широко отворени очи новия свят.

Родителите ми вече са тук, за да ни поздравят – мен и детето, след тази ужасна борба за живота. Аз съм на предела на силите си, сърцето ми едва бие след значителната загуба на кръв. Обаче детето е живо!

След тежкото раждане се възстановявам много бавно. Дълго време оставам изтощена, анемична, зле понасям светлината, петната в очите отново се появяват, а кристалинът в дясното ми око пак става непрозрачен. Плътни облаци мъгла покриват картината, която виждам с това око. Но имам твърде малко време да се занимавам с него. Детето е тук, при мене през целия ден, а усмихне ли ми се и малките му ръчички обгърнат ли шията ми, забравям бремето на душата си.

Годините летяха с бясна скорост. Детето ми растеше и ставаше все по-силно и по-мило. На всички правеше впечатление с големите си сини очи, които излъчват толкова обич. Развиваше се необичайно бързо и като стана на четири години, се повтори същата сцена от моето детство: показа ми една книжка с картинки и попита какво означават отделните букви. Обясних му, то огледа внимателно буквите и накрая извика силно:

- Мамо, това тук е „бик“, нали?

Взех го в скута си и го прегръщах и целувах. После бавно му показах всички букви. То нямаше нужда да учи, изглежда сякаш си припомняше.

Лятото прекарвахме, както винаги, всички заедно в семейната вила при голямото езеро. Колко щастливи лета! Брат ми и по-малката ми сестра водеха приятели и приятелки, които ни гостуваха със седмици. Играехме крокет, гребяхме и се къпехме, а вечер свирехме камерна музика или играехме колективни игри, или пък танцувахме с младежите на терасата. Беше здрав и хармоничен съвместен живот.

Очите ми не ме безпокояха особено много по това време. След раждането на детето ходех за по няколко седмици на морето. Този загадъчен източник на енергия ми даваше отново толкова много жизнени сили, че се връщах у дома в цветущо здраве и очите ми понасяха светлината все по-добре и по-добре. Дори можех пак да рисувам и започнах с дърворезбата. Както винаги, заниманията с изкуство ми доставяха изключителна радост.
Външно всичко беше наред. Но въпреки това не бях щастлива! Не знаех защо. В мен нарастваше едно вътрешно недоволство и безпокойство, постепенно го осъзнавах, вече не можех да избягам от него. Една нощ, след като отново бях преживяла със съпруга си висшето осъществяване на нашата земна любов и единение, вместо да заспя щастлива, седях дълго време в леглото си и размишлявах – отчаяна без никаква причина. Плачех и хълцах, и в тъмнината започнах безпощадно да се питам и да се анализирам – защо всъщност съм толкова недоволна и тъй безумно нещастна. Питах се: защо? Имам всичко, което може да направи щастлив един човек. Откъде идва това недоволство? Постепенно се оформи се и отговорът. Причината за моето отчаяние започна да изплува от подсъзнанието ми и да стига до съзнанието. Аз търсех един човек, който да бъде моята друга половина, моето допълнение. Любовта е проявление на една сила, която заставя две допълващи се половини да се съединят. Подсъзнателното желание да постигнеш единение с другия се нарича най-общо „любов“. Преживях това единение, достигнах висшето осъществяване в тялото и в душата и въпреки това не се чувствах щастлива и след всяко такова осъществяване ставах все по-нещастна и по-неспокойна. Седях в тъмнината в леглото си и се питах отчаяно: Защо не мога да бъда щастлива? Исках отговор и се вглеждах дълбоко в себе си. И тогава осъзнах, че не така съм си представяла щастието на единението! Несъзнателно съм търсила нещо, едно осъществяване и докато не бях го изживяла, мислех, че физическата любов ще ми донесе това съвършенство. А след като я бях преживяла, трябваше да разбера, че не това бях очаквала! Бях преживяла най-висшето физическо единение и трябваше да проумея едно нещо: но аз търсех нещо друго! Обаче какво? Търсех нещо, което е трайно и неизменно! Търсех истинско и постоянно единение! Търсех сливане, при което да стана и бъда абсолютна еднаквост с любимия човек. Исках да бъда едно с душата му, с мислите му, с цялото му същество! Аз исках да стана той! Съвсем не исках това, което ми носи физическото сливане. Всъщност то е отчаян опит да станеш едно с другия – влагаш цялата си сила, но в момента, когато и двамата мислите, че сте постигнали съвършенство, се разделяте и единението никога не е било! Там, в тъмнината, се появи един спомен от детството: седя на масата и съединявам с лъжицата си мазните кръгчета върху супата. Да! Точно така, както тогава от две кръгчета правех едно, така от нашите две души, от нашите две същества исках да направя едно. От нашите два аз-а исках да направя един-единствен. Нашите две „цялостни личности“ исках да обединя в един висш „Аз“! Ала това не е възможно! В любовта всеки от любещите се има в себе си порива да стане едно с другия. Обаче те искат да преживеят това физически и отчаяно се притискат един към друг. Всеки може да наблюдава, че когато двама влюбени се прегръщат, телата им се притискат едно към друго в сърдечната област, значи те искат да съединят сърцата си, да бъдат едно в сърцата си. Обаче не става! Защо? Тялото застава помежду им. Съпротивлението на тялото пречи на съединяването! Колко странно – мислех си, – бленувам да стана едно тяло с любимия си, а точно тялото пречи за това. Вярно ли е тогава, че моето тяло желае сливането? Приема ли тялото ми това единение? Може ли тялото да желае нещо, което – точно поради неговата същност – е невъзможно? Нещо, за което самото тяло пречи? – Не! Тялото не може да носи в себе си желание, за чието изпълнение то самото е пречка. Кой или какво тогава желае пълното единение и сливане? Не може да бъде нищо друго освен моя „аз“, който е безтелесен. И защо желая това единство? Защо искам нещо, което е невъзможно? Защото знам, че само това пълно съединяване, това тотално сливане може да ме удовлетвори и че само в това състояние ще постигна действителното, съвършеното блаженство! За това блаженство копнея откакто съм на света. Но защо търся нещо, което е невъзможно? – Защото знам, защото нося в себе си увереността, че то, въпреки всичко, е възможно, че то все пак съществува по някакъв начин – само че не знам как. Какво ми пречи да го постигна? – Тялото! Тялото стои между нас! Значи това е възможно само в безтелесно състояние!? Копнея да се върна отново в това единение. Вече съм била в него, някъде и някога, само че съм изпаднала оттам. Възможно ли е да има състояние, в което да съм била безтелесна, и именно защото съм била родена в тяло, затова да съм изпаднала от тази духовна хармония? Възможно ли е да съм живяла в съвършено общуване в някакъв свят, където не съществува тялото?

Когато в логическите си разсъждения стигнах дотам, усетих студена пот: в безтелесно състояние? В свят, в който няма тела? Значи, в „другия свят“, така ли? В „отвъдното“? Беше ли възможно това отвъд наистина да съществува? Отвъдното, в което никога не бях вярвала и на което гледах само като на една необходима измислица на религиите, за да могат с обещаваното „небе“ или с „ада“ да принудят примитивните хора да водят морален живот? Значи ли това, че в този земен свят живее само моето тяло? А моят „аз“, който познава това непостижимо в тялото единение и иска да го възстанови, той на „отвъдното“ ли принадлежи? Тогава всички ние произлизаме от един друг свят, където единството е действителност, и сме изпаднали от този свят, и сме „паднали“ в материята, в тялото, в земния свят? …Ала носим в своя „аз“ копнежа по някогашното блаженство, таим го в душата си, която не е оттук, а идва от един „друг свят“. И отново, и отново изпадаме в огромното заблуждение, че искаме да постигнем и да преживеем това щастие и единение в тяло и с помощта на тялото в секса. В тялото, което именно ни пречи за това. О, „изгонване от рая“, сега започвам да разбирам какво означава това!

Значи щастието, за което копнеем, е възможно в отвъдното – в рая. Понеже не мога да привлека това блаженство в материалния свят, тогава искам да опозная отвъдното, където е домът на блаженството! Но как? Празни думи не ме задоволяват – аз търся истината! Искам да знам нещо конкретно!

Тази нощ бе повратната точка в живота ми. Стана ми ясно, че сексуалността е най-голямото заблуждение. Природата ни обещава нещо чудесно, нещо велико, обещава ни висшето щастие, самото осъществяване, но сама ни отнема силата за това и в мига, когато сме пред самата цел, изведнъж пропадаме още по-дълбоко, отколкото сме били преди. Губим много енергия и после се чувстваме като жалки просяци. Латинска поговорка казва, че хората и животните са тъжни след съвокупление… Търсех щастие трайно и вечно, а не това, което може да ми даде сексът. Не това! Какво ти остава на другия ден след най-голямото сексуално удоволствие? – Нищо, най-много умора! И това постоянно ли ще се повтаря? Всичко е напразно, остава някакъв отчаян стремеж към непостижимото единение! Човек никога не постига осъществяване на своя копнеж, никога не може да се слее в едно истинско единство, което да остане завинаги. Преди акта има поне една сила – силата на привличането, която свързва търсещите се един друг. След като тази сила е задоволена, възниква пустотата, и всеки остава самотен в себе си – отчаяно сам, вечно сам … Разбрах – не това съм търсила. Желаех друго нещо. И щом сексуалността ме е излъгала, тогава няма да играя повече тази игра! Няма вече да се оставям да ме лъжат! Сексът може да задоволи само тялото, обаче никога душата, аз-а! Защото копнеех за онова единение, което съм преживяла в моя „Аз“. Това желание не можеше да се изпълни чрез сексуално удовлетворение! И сега какво? Искам и трябва да намеря щастието! Трябва да получа отговор на своите важни въпроси. Не мога да спра дотук, трябва да продължа. Но накъде? Ако щастието е в отвъдното, тогава ще го последвам и в отвъдното! И тъй, тръгнах да търся щастието и съвършенството там, където предполагах, че ще ги намеря – в отвъдното …

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.