Борба да намеря светлина I (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Исках да завоювам отвъдното, без да зная как. Чувствах се като човек, който иска да преброди девствена гора, но не знае от кой край да започне и има в ръка само една брадвичка, с която да си проправя път. Той не знае още нещо: че в тази девствена гора го дебнат най-различни опасности – отровни змии и диви животни, може да се заблуди или да падне в пропаст… Но точно незнанието му дава кураж, въпреки всичко, да навлезе в джунглата. Не знаех също, че в моята експедиция в отвъдното ще ме нападат като диви зверове непознати сили от царството на несъзнаваното, че измамни пътища ще се опитват да ме отклонят и че в тази джунгла ме дебнат пропастите на лудостта. А имах само една малка брадвичка: моя обикновен човешки разум!
Откъде да започна? Религията говори за отвъдното, но духовниците, с които бях говорила дотогава, или искаха да вярвам сляпо в догми, които самите те не разбираха, или пък ми разказваха сантиментални приказки за небесното царство, в които самите те не вярваха, които обаче смятаха за достатъчно добри, за да задоволят „малката госпожа“. Предпочетох да видя какво са казали великите мислители на планетата по този съдбовен въпрос – за смисъла на живота и смъртта. И понеже тогава нямах никаква представа от великите източни мислители, започнах да чета европейските философи. Първо прочетох произведенията на древната гръцка и римска философия, които бяха преведени на разбираем за мен език. Бях очарована от Сократ, Платон, Питагор, Епиктет и Марк Аврелий. Благодарение на тези произведения в душата ми узряха доста неща, научих неимоверно много от тези титани на мисълта. Една мисъл на Епиктет се превърна във вечно горящо пламъче по моя по¬нататъшен път и ми помагаше да се измъкна от мрака към вечната светлина:

„Нещата никога не са лоши, лош е само начинът, по който мислиш за тях.“

От мига, в който прочетох тази сентенция, никога не я забравих и се опитвах да променя целия си начин на мислене, да сменя гледната си точка – да мисля по друг начин за нещата! Обаче всички тези велики истини не можаха да дадат отговор на моя голям въпрос за отвъдното. После изчетох по-новите философи: Кант, Шопенхауер, Ницше, Декарт, Паскал, Спиноза. Но никой не ме удовлетвори. Усещах, че стигат до определено ниво, докъдето може да стигне разумът, обаче не постигат крайната цел – да обяснят как става осъществяването. На този въпрос те можеха да ми отговорят по-малко, отколкото философите от древността. От по-съвременните философи само Спиноза бе достигнал по-висше ниво, за другите нови философи имах чувството, че са се заблудили из гънките на мозъците си. Те самите са останали недоволни, разочаровани u нещастни хора, въпреки своите философски системи. Как тогава биха могли да ми помогнат да вървя по-нататък по пътя към великите истини за отвъдното? Та нали те самите не са знаели нищо и са търсели решението тъй отчаяно, както и аз. Исках истината, а не думи…
Един ден седях на прозореца на нашето жилище и гледахме със синчето ми как се въртят надолу към земята листата на отсрещния див кестен. Както и преди, често разсъждавах над смисъла на живота. „Смърт – мислех си аз, – отново смърт.“ Тогава чух гласа в мен: „Смърт ли? Защо виждаш само едната страна на истината? Какво разкрива дървото и цялата природа през пролетта? Живот! Отново живот! Смърт и живот се сменят във вечен кръговрат. Смъртта е само другата страна на живота…“ В този миг прозрях съвсем ясно, че сега, през есента, дървото изтегля живота от листата, за да го съхрани в себе си, и те стават безжизнени, сухи обвивки, умират и окапват. Само празни обвивки! Животът, който бе оживотворил листата, се скрива дълбоко в дървото и през пролетта отново потича навън, пак се облича в нова материя, в нови листа… и животът повтаря своя вечен кръговрат. Дървото издишва и вдишва живота, само листата се сменят, само външната обвивка! Животът остава вечен, защото той е вечното СЪМ. И аз съзрях нещо по-далечно: Изворът на вечното Битие (хората го наричат Бог) също вдъхва живот в човеците, както се казва в Библията, че Бог вдъхнал живота на Адам през ноздрите му, после отново оттегля дъха в себе си и празната обвивка пада: тялото на човека умира. Обаче животът не спира, а се облича в ново тяло, и така във вечен кръговрат, както се движи и живее в ритъм всичко (от небесните тела до най-малките живи същества) – с дишане и пулс. Тогава в главата ми просветна като мълния един спомен. Веднъж, когато бях на шест или седем години и за първи път чух за смъртта, стоях пред огледалото и наблюдавах образа на невидимото: собствения си образ. Още тогава не можех да разбера защо един ден ще трябва да умра и защо няма повече да съществувам. Исках да видя къде е този „аз“, който мисли тези неща и не иска да умре, и се гледах все по-отблизо в огледалото, докато носът ми не се допря до него. Гледах в очите си от най-малкото възможно разстояние, исках да видя този „Аз“! В моите очи имаше по една черна дупка, обаче „мене си“ не можах да видя. Азът – аз самата – остана невидим, както съм си го представяла винаги от първия мой съзнателен миг на тази Земя. И в огледалото не можех да се видя, откривах там само лицето си, моята маска, и двете черни дупки в очите ми, от които гледах. Усещах точно, беше невъзможно да не съществувам! „Добре де – питах се тогава пред огледалото, – откъде ще гледаш света, ако тези очи някога се затворят?“ – „От други очи! – отговорих си без колебание. – Тук ще затворя тези очи, а ще отворя две нови в друго тяло.“ – „А ако между двете тела мине известно време, ако не намериш веднага друго тяло? Ако трябва да чакаш една седмица или може би месеци или години – евентуално хилядолетия?“ – „Не може да бъде – продума малкото дете, което бях тогава, – защото и когато спя, при събуждането си също не знам колко време съм спала. В съня няма време, а смъртта ще бъде също безвремие, докато бъда без тяло. Дали ще бъда една седмица в тъмнината (в „нищото“), или хиляда години, е все едно. Все пак ще го усетя така, сякаш току-що съм затворила очите си тук, а после там веднага ги отварям. В нищото няма време. Но това, че аз не трябва да съществувам – такова нещо няма!“ И тогава се отдръпнах от огледалото, напълно успокоена, и отидох да продължа играта си.
И сега, понеже пред прозореца, като възрастна, проумях закона за превъплъщаването в кестеновото дърво, дойде като светкавица споменът за онова преживяване от детството и бях изненадана, че едно дете, със своя малък несъвършен ум, бе открило тази истина така естествено и спонтанно, без да е чувало или чело за реинкарнацията. Днес вече бих казала не че в „мрака“ не съществува време, а по-скоро, че „в несъзнаваното“ няма „понятие за време“… Сега знаех също как е възможно да нося в себе си различните спомени на една личност, в която някога също съм живяла. Видението от Египет не бе нищо друго освен изплуване на спомени!

Моите търсения на отвъдното и идеята за реинкарнацията насочиха вниманието ми към спиритизма. Спиритистите твърдяха, че могат да установяват контакт с духове на починали, и също вярваха в прераждането. Но аз имах подчертана антипатия към спиритизма, защото бях чувала родителите ми да говорят за тези неща по твърде пренебрежителен начин. Мама имаше една възрастна много близка приятелка, която се занимаваше със спиритизъм. Мама разказваше, че при нея се провеждали спиритически сеанси и че по време на тези експерименти една тежка като олово дъбова маса се вдигала във въздуха. Мама изобщо не участвала в тези сеанси, въобще не се занимавала с такива работи, защото била убедена, че такива експерименти са вредни за нервите. И както продължавах да размишлявам за превъплъщаването, се сетих, че тогава, като младо момиче, преживях при тази стара дама един сеанс, без мама да научи нищичко за това. Ако може да се нарече „сеанс“ онова, което правихме там!

Старата приятелка на мама много обичаше внуците си и често канеше на обяд млади хора. Често бивах канена и аз. Веднъж неколцина от нас останаха повечко при госпожата. Тя беше весела по природа и обичаше да разговаря с нас, младите. Тогава бях на около петнайсет години, а и другите бяха горе-долу на толкова. Беше ни интересно да чуем нещо за спиритизма и помолихме възрастната дама да ни разкаже нещо. „Ако искате – отговори тя, – можем да направим спиритически сеанс.“ Веднага се съгласихме и очаквахме развълнувано какво ще се случи. Внесоха масата за експерименти. Това не беше голямата дъбова маса, за която говореше мама, а малка трикрака масичка. Възрастната дама я постави в средата на салона и всички се разположихме в кръг около нея, сложихме ръцете си отгоре така, че разперени да се допират във верига с палците и кутретата. Стаята бе ярко осветена. Ние, младите, бяхме буйни и ни изглеждаше ужасно смешно, че старата дама пита на глас във въздуха: „Има ли някой тук?“ Споглеждахме се закачливо и едва сдържахме смеха си. Но не искахме да обидим милата възрастна госпожа и се опитвахме да придадем смирен израз на лицата си. Стояхме и чакахме. Изведнъж масичката започна да трепери, сякаш някаква вътрешна сила иска да взриви дървото отвътре, после треперенето ставаше все по-силно и внезапно масата се вдигна на една страна с единия крак във въздуха, после падна обратно долу и се спря.

- Да – рече госпожата, – масичката каза „да“. Ако чукне веднъж, означава „да“, ако чукне два пъти, е „не“. Волфганг – обърна се тя към внука си, вземи молив и хартия и записвай буквите, един дух е тук. Волфганг взе молив и зачака. Тогава масата се раздвижи и зачука много пъти един след друг. Ние казвахме азбуката на глас, а Волфганг записваше буквите, при които масичката спираше. Не мога да обясня защо всичко това ни се струваше крайно смешно. Да изричаме буквите от азбуката една след друга и старата дама най-сериозно да приема всичко това. Нито за миг не повярвах, че масата се движи от само себе си. Сигурно го правеше Миколаш – другият внук на госпожата. Самото чукане ни се струваше много забавно, обаче пък това, което се случи после, ни накара да избухнем в неудържим смях, та старата дама заклати с укор глава. И нищо не можехме да направим – беше ни много весело, безкрайно смешно… Изведнъж масата започна често-често да се накланя много настрани, тъй че ръбът й почти докосваше пода. Мислех си: ей сега ще се подхлъзне и ще падне на пода… Обаче не – тя безпрепятствено се изправяше отново, после започна да се върти и да тича из стаята. Ние трябваше да тичаме с нея и след като се бе завъртяла около себе си, ние също трябваше да се движим в кръг, заедно с нея и да я следваме из цялата стая. Най-сетне спря в един ъгъл и повече не мръдна. Дамата пак попита във въздуха: „Никого ли няма тук?“ Масичката не помръдна.

- Беше дух-шегобиец, понеже всичките сте такива палави, а сега всички духове си отидоха. Чакайте, деца – каза тя, – ще поръчам да ви донесат кафе – и изчезна в кухнята.

Ние младежите останахме сами. Попитах Миколаш:

- Ти движеше масата, нали?

- Аз ли? – каза той учудено. – Аз пък си мислех, че си ти или Емерих, но не бях аз. Само участвах, обаче пръстите ми изобщо не докосваха масичката.

Погледнахме Емерих. Той сериозно запротестира:

- Не, не съм движил масата.

- Хайде – казах аз, – нека сега сами задвижим масичката.
Всички се съгласиха и ние изтичахме до нея, пак се разположихме като преди и започнахме със собствените си ръце да натискаме масата насам-натам, за да я задвижим. За наша най-голяма изненада не ставаше! Масата си беше неподвижна, както обикновено е едно парче дърво – безжизнено и неподвижно, а когато продължихме да я натискаме по¬силно, просто се прекатури и остана на пода. При предния опит масата се беше накланяла много надолу, почти до пода, но после пак се изправяше. Не можехме да направим това с волята си в никакъв случай! След като най-накрая, след предварително уговорено ритмично натискане, успяхме да вдигнем масата откъм едната страна, тя просто падна, не можахме да я задържим и изправим отново. Спогледахме се и изведнъж млъкнахме. Не разбирахме изобщо нищо. Желанието ни за смях мигом се изпари, само двамата внуци на госпожата останаха спокойни и казаха, че и те не разбират нищо, но е факт, че когато леля им Маргарита е тук, тогава се вдига във въздуха и огромната дъбова маса, която иначе могат да изнасят навън само четирима души. Значи не е възможно леля Маргарита да я вдигне сама.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.