Обет (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Постепенно осъзнах, че няма какво повече да търся в различните спиритически групички. Но опитът, който придобих там, ми отвори вратата към човешката душа и аз ужасена видях колко изоставени и самотни се лутат хората в дълбокия мрак на невежеството. Собствените ми способности на медиум ми дадоха възможност да надникна в огромната област на несъзнаваното или неосъзнатото. Правех дисекции на самата себе си със сурова строгост и не се оставях да бъда заслепена от несигурни и мъгляви теории. Навлизах с малката си брадвичка все по-навътре в тази джунгла, крачка по крачка. В края на краищата спиритизмът ме доведе до прага на психологията. Започнах обстойно да изучавам западната психологическа наука, понеже тогава все още нямах понятие от огромното психологическо знание на Изтока – на индийците и китайците.

Ако някой сериозно се стреми към нещо и се концентрира напълно върху това, съдбата винаги му помага да напредне. След задълбочено теоретично образование като подготовка, свързах се с главния лекар на държавната психиатрична клиника и той ми помогна да пристъпя към практически задълбочена системна подготовка. Получих разрешение да изучавам пациентите в клиниката. Можех да се занимавам с болните от всички отделения, пускаха ме дори и в отделенията на буйстващите душевно болни мъже и жени.

Една вечер, след като се върнах у дома, останах дълго сама, опитвайки се да подредя мислите си. Ужасно е това, което преживях в лудницата! Ужасно! Дантевият „Ад“ е нещо твърде умерено, сравнен с това, което човек може да види там. Колко много болни има по света, които страдат по този начин, независимо дали са затворени, или не, а и колко здрави има, които сами също трябва да страдат заради тези болни, та постепенно и те полудяват и погиват. Колко много болни има, които заблуждават незнаещите и неразбиращи хора, понеже се държат нормално и нямат печат на челото, че са душевно болни – понякога те заемат високи постове, женят се за нищо неподозиращи и вярващи им хора, после обаче съсипват близките и семействата си, а често и цели предприятия, дори цели държави. Адът бе отворен пред очите ми и аз стоях отчаяна пред безбрежния океан от страдания, отчаяна от безпомощността на човечеството спрямо тази ужасна нищета… Нещо трябва да се случи, всички хора трябва да бъдат просветени относно различните опасности, които причиняват душевни болести. Всички здрави хора трябва да се сплотят, за да се борят с обединени сили срещу това зло. Заниманията с болните ми отвориха вратата към най-дълбоките тайни на различни хора и семейства и аз с ужас открих, че на света има много повече болни хора, отколкото здрави. Видях безбройните анормалности и душевни болести, които хората носят у себе си, видях и това, че има много сред тях, които при правилно лечение биха могли да бъдат спасени, или случаи, когато често с обикновени средства (понякога само чрез смяна на обстановката) би могла да се възстанови здравата духовна нагласа и така да се върне изгубеното щастие на някои семейства. Седях и размишлявах колко много бихме могли да постигнем, ако всеки здрав човек се посвети на тази работа. И мислех, че ще вложа всичките си усилия в това дело – за облекчаване на страданията. Ала как и откъде трябва да започна? Къде да потърся и намеря помощ? Както си седях и си задавах този въпрос, изведнъж усетих със сигурност, че някой стои до мене в стаята. Предаването на мисли и спиритическите експерименти бяха усъвършенствали и тренирали нервите ми така, че ако ме водеха със завързани очи из една стая, можех да кажа дали тя е празна, или в нея има някой. Можех да кажа също и какъв е характерът на евентуалното присъствие. Сега разпознах онова добре познато боцкане, което като електричен ток ми е съобщавало за някого. Обаче сега усещах едно много добре познато излъчване, но все още не знаех откъде идва то, това извисено, съвсем чисто и много мощно излъчване… и вътре в себе си чух отново добре познатия глас:

- Къде ще намериш помощ ли? В тебе самата! Виждаш ли, именно това е лошото, че всички очакват помощ отвън и понеже всички очакват, а не дават помощ, всъщност никой не получава. Ако беше обратното – ако всеки предложи помощта си, всеки човек ще получи помощ. Така може да се освободи Земята от всички страдания!

Отговорих на вътрешния глас:

- Не знам кой си или изобщо каква сила си, чувам само твоя глас, който винаги ми казва истината. Ти виждаш мислите ми, моята невидима за хората вътрешна същност и няма нужда да ти казвам, че искам да посветя целия си живот на облекчаване страданията на другите. Макар и да съм само една прашинка, с тази прашинка искам да увелича помагащата сила. Иначе нищо в живота не би могло да ме интересува повече, на нищо вече не бих могла да се радвам, докато постоянно нося в съзнанието си страданията на другите. Искам да допринеса за избавлението на Земята!

- Внимавай! – рече вътрешният глас – внимавай с твоите гръмки думи! Да допринесеш за това дело означава дълг, себеотрицание и жертва. Трябва да премахнеш всички твои недостатъци и несъвършенства! Тогава нито за миг не трябва да се забравяш, постоянно трябва да бъдеш будна, да не допуснеш никакво нарушение на вечните закони. Всички изкушения, на които досега не си устоявала, ще те споходят отново, ще се появят пак в живота ти и тежко ти, ако не ги преодолееш. Никой смъртен не може да си играе с Божествените енергии. Никога вече не ще ти бъде разрешено да използваш за твои лични цели силите, които ще придобиеш като съработник. Никога няма да имаш право на лични чувства или пък да наблюдаваш нещо от лична гледна точка. Внимавай, по-добре живей своя личен живот като останалите хора, отколкото да се окажеш негодна като съратник в Божественото. Това е предупреждение!“

- Не се страхувам – отвърнах аз. – в личния си живот съм на такъв етап, че вече нищо не желая лично за себе си. След всичко, което съм преживяла и научила, вече не мога да имам лична радост. Не се боя от никакви изкушения. Ще устоя на тях, защото вече нямам никакви илюзии. Искам да допринеса за великото дело!

Известно време не чувах нищо, само усещах как една изключителна любов ме облъчва. После отново чух: „Твоята самоувереност ми е позната много добре, детето ми, обаче този път не се забравяй…“ Седях на дивана, потърках челото си, огледах се наоколо – стаята бе празна. Кой беше това, кой е това? Или каква е силата, която ми говори с такъв до болка познат глас? Откъде познавам този глас – и откъде той познава моята „самоувереност“? А и кога не съм внимавала достатъчно, че този път не трябва да се забравям? Но не получих отговор.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.