Проблясък (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Изминаха дни, седмици, месеци… Очаквах знак какво да правя, какво е мой дълг и жертва, както ми бе споменал гласът от невидимото, но не го чух повече… Колко често се опитвах да достигна желаното състояние, да усетя в цялото си тяло специфичното неописуемо жужене и боцкане, сякаш съм се потопила в газирана вода, да затворя сетивните си органи, да се отворя навътре и тогава да чуя гласа, …но не ми се удаваше. Бях объркана и безпомощна. Постоянно очаквах знак, но напразно. А не исках да пропилявам времето, мислех си, че трябва да изпълнявам земните си делнични задължения възможно най-добре, и се надявах, че вътрешният глас междувременно ще ми каже какъв ще бъде дългът ми като съратник във великото дело. Мислех също, че както стъклото на прозорец трябва да бъде чисто, ако човек иска да вижда добре слънцето през него, така и аз преди всичко трябва да освободя душата си от всяко егоистично настроение, ако искам да виждам съвсем ясно истината. Първата крачка към това е да позная какво се крие в мене. Като проуча щателно вътрешната си същност, мога и да я изчистя. Започнах да анализирам източника и мотивите на всички свои мисли, на думите, на движенията и действията си. Каква е тази несъзнавана сила, която работи в мене? Откъде произхождат тези мои мисли? Кой вътре в мен иска да кажа едни или други думи, защо искам да направя точно това, а не нещо друго? Когато се радвах на нещо, търсех причината. Ако нещо ме подтискаше или ядосваше, също търсех причините. Ако някой ми се струваше симпатичен или антипатичен, веднага анализирах себе си, за да узная заради кои негови черти става така. Постоянно наблюдавах себе си, за да установя защо върша нещо с удоволствие, а пък друго – с неохота. Когато бях бъбрива, изследвах причините, подтикващи ме да говоря, ако бях мълчалива, търсех защо нямам желание да говоря. Анализирах всяка дума, излизаща от устата ми – дали е истински правдива, дали не обижда някого. Наблюдавах въздействието на думите и делата ми върху другия, който седи срещу мене. В мислите си постоянно се опитвах да се поставя на мястото на този, с когото говорех в момента: какво бих почувствала аз, ако той ми каже същите думи, които му казвам аз? Постоянно, непрекъснато се контролирах. Това непрестанно аналитично наблюдение ми донесе неоценими съкровища. Постепенно опознавах вълшебния свят на подсъзнанието и съзнанието. Осъзнах различните проявления на една и съща енергия, от най-нисшите инстинкти до висшия духовен Аз. Разбрах, че имаме свободен избор или да се отъждествим с инстинктите си, или да станем техни господари, тоест да бъдем самите себе си. Научих, че свободен е само оня човек, който овладее инстинктите си и не робува на страстите, поривите и желанията си.

Наред с постоянния самоанализ продължавах да изучавам психология и философия, без да занемаря и изоставя дърворезбата и пианото. Работата в областта на изкуството е чудесна възможност да потънеш дълбоко в себе си в размисъл над най-различни неща. Веднъж стана така, че у нас гостува един художествен критик и видя мебелите, които бях резбосала сама. Над моето легло имаше свирещ на флейта фавън. Естетът ме попита дали първо съм моделирала тази фигура от глина.
Отговорих му, че изобщо не знам как се моделира с глина, а съм изрязала фигурата направо върху дървото.

- Просто изрязах всичко, което бе излишно.

- Обаче сте учили анатомия, нали? – попита пак той.

- Не, учила съм само музика.

Той разгледа още малко дърворезбите ми, сетне рече:

- Но все пак е грях, че не сте скулпторка.

- Без да съм изучавала това, бих останала завинаги дилетантка, а аз не искам да бъда такава. Не мога да се запиша в Художествената академия, защото не искам да оставя съпруга си и детето на заден план.

- Почакайте – каза той, – ще говоря с директора на училището по художествени занаяти. Може би ще ви разреши по изключение да посещавате само часовете по специалните предмети. Нямате нужда от другите и вярвам, че ще се намери възможност да бъдете приета като извънредна ученичка в художественото училище.

Така отначало станах ученичка в художественото училище, а по-късно – на най-големия по онова време майстор-скулптор. Когато му се обадих за пръв път, той дойде съвсем близо до мене, загледа се, изследвайки лицето ми, и каза изненадан:

- Колко интересно! Сега за пръв път виждам у жив човек египетски очи. Знаете ли, че имате египетски очи?

- Не – отвърнах аз, – изобщо не знам каква е разликата между обикновените и египетските очи.

- Отворите на очите са издължени настрани и затова клепачите лежат върху очите по съвсем друг начин, отколкото при западните раси. Ако видите една картина, по тази характеристика на очите веднага ще познаете дали е египетска. Но никога не съм допускал, че у жив човек ще намеря такива очи. Днешните египтяни вече нямат такива очи. Познаваме ги само от картините. Както и издълженият египетски череп вече не съществува. И него познаваме само от скулптурите. Но откъде имате тези очи?

Усмихнах се учтиво и отвърнах:

- Не знам, господин Професоре. Може би е атавизъм?
Той също се усмихна, после ми даде работа… След една година дойде в ателието, където работех, сред няколкото ателиета, разположени едно до друго, и ми каза:

- Вече няма да вземам наем от вас. Ако нямате ателие, можете да работите тук. То ще бъде на ваше разположение като на самостоятелен творец. Вие вече нямате нужда от ръководството ми, само трябва още да се упражнявате, за да можете да се изразявате все по-добре във формите.

Благодарих му за положените усилия и понеже вкъщи имах голямо ателие (тогава вече отдавна бях участваща в изложби скулпторка), продължих да работя у дома. Той остана наш приятел и после идваше често, за да казва мнението си за творбите ми. Работата ме правеше щастлива. Работех като в екстаз. За мен външният свят и времето спираха, не изпитвах никакви физически желания, глад или жажда, изобщо забравях своята личност. Забелязах, че докато работя с пълна концентрация, в нервите ми се влива някаква енергия, която действа лечебно върху тялото ми и просветляващо върху ума ми. Често ми се случваше (докато задълбочена върху работата си не мислех за нищо друго) изведнъж да прозра някоя истина, която изобщо няма никаква връзка с това, което правя. Така често получавах отговор на проблеми, които ме занимаваха, на философски, психологически или други нерешени въпроси. В такива случаи моделираното дърво оставаше в ръката ми, седях неподвижна и гледах с духовните си очи новата истина, новото откритие. В този момент имах чувството, че главата ми е пробила тавана към един намиращ се над мен етаж. Появявах се там, оглеждах се в помещението, което бе станало видимо за мен, и виждах скритите там съкровища. Тези светващи искрици идваха една след друга все по-често, не само по време на скулпторската ми работа или докато свирех на пиано, а почти винаги, когато се концентрирах върху нещо.

Веднъж преживях нещо съвсем необичайно! То обаче не се случи докато работех, а вечерта, тъкмо когато исках да заспя. Леглата ни бяха едно до друго и двамата с мъжа ми имахме навика, преди да заспим, да си почетем малко. Тази вечер също четяхме, легнали удобно и с радост един до друг. Доспа ми се и казах на мъжа си:

- Спи ми се, лека нощ.

Загасих лампата на нощното си шкафче, легнах и затворих очи, за да заспя. Да, затворих очите си, обаче въпреки това виждах всичко в стаята! Виждах със затворени очи цялата стая, всичко, което се намира в нея, виждах и в съседното легло съпруга ми, който тъкмо прелистваше книгата си. Бързо отворих очи, за да видя дали наистина прави това или цялото явление е създадено само от моето вътрешно зрение. Обаче неговото движение продължаваше! Пак затворих очи, но въпреки това виждах всичко. При тази изненада седнах в леглото си, огледах се със затворени очи – виждах всичко съвсем ясно! Странното бе, че виждам всички неща не обемно – в три измерения, – а плоско, като фотографски негатив, подобно на рентгенова снимка, обаче още по-ясно, прозрачно. Виждах например шевната си машина под дървения й капак, картините на стената в съседната стая, през затворената врата дрехите в гардероба и всичките ми дреболии, хаотично натрупани в чекмеджето на бюрото. Целият образ бе като отпечатък на всички неща, които бяха едно под друго. Съпругът ми ме гледаше известно време изумен как въртя глава със затворени очи насам-натам, после попита:

- Какво правиш?

Отговорих развълнувано, че виждам всичко със затворени очи. Стана му любопитно и правеше различни опити с мен, дали виждам колко пръста ми показва и тем подобни. Виждах в тялото му скелета, но и органите му, един зад друг. Беше ужасно, обаче моята натура надделя с чувството за хумор и се разсмях с глас – колко смешно изглежда той като прозрачен!

Най-сетне трябваше да поспим. Спах спокойно, както винаги, а на другия ден виждах отново нормално и само с отворени очи. Странното явление не се повтори оттогава. Продължавах да работя несмущавана над скулптурите си. Наред със скулптурата не изоставях и своите занимания с психология. Все повече хора идваха, за да обсъдят душевните си проблеми с мене.

Благодарение на това набирах все повече практически опит. Така изминаха много години: през зимата – непрекъсната работа, през лятото – съвместен живот в семейната вила на голямото езеро, където се наслаждавахме на природата и на общуването си.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.