Видения I (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

В живота ми настъпи период, когато често имах видения в съвсем будно състояние. Някои ми действаха така потресаващо и променяха по¬нататъшния ми живот, че трябва да спомена най-важните.

В края на всяко лято с мъжа ми правехме пътешествие през различни страни. Веднъж, на връщане от Италия, останахме известно време в Доломитите за няколко разходки из планината. Тук преживях едно от най-потресаващите си видения!

При една разходка слънцето печеше с дълбоко проникваща сила и имах чувството, че слънчевите лъчи пронизват като копия гърба и сърцето ми. Огромните червеникави скални стени ги отразяваха хилядократно усилени, цялата атмосфера въздействаше демонично, всичко бе нажежено, сякаш се разхождахме из преддверието на Ада. Бях истински щастлива, когато най-сетне тръгнахме обратно, а слънцето, което в тази планина изглежда като адски огнемет, изчезна зад хоризонта. Върнахме се в хотела, легнах си рано и се изтегнах, за да заспя. В този миг ме връхлетя чувството, че целият таван на стаята се сгромолясва върху мен, аз пропадам в бездънното нищо и ще умра веднага. С две думи, получих масирана сърдечна атака, както установи лекарят, дотичал при отчаяния вик на съпруга ми. Той ми постави инжекция, нощта изтече, но аз все още нямах пулс, а чувството за гибел постоянно ме измъчваше. Научих какво е страх от смъртта. Както винаги, и сега се наблюдавах, и установих, че страхът от смъртта е състояние на тялото. Съзнанието ми бе спокойно, не се боях от смъртта и въпреки това страдах от някакъв жесток предсмъртен ужас до онемяване. Бе просто непоносимо! Вече съвсем не бях в този свят, обаче не бях и отвъд, висях в нищото. Така безумно страдах от това, че си мислех: по-добре е веднага да умра, отколкото да продължа да понасям това ужасно мъчение. Отказах се от борбата, исках съзнателно да потъна в смъртта само за да се освободя от страха…

Ала щом поисках да се плъзна със съзнанието си в това нищо, от което тъй безумно се страхувах, изведнъж пространството се разшири и безкрайността се разтвори пред изумените ми очи. В тази безкрайност видях да се вие един дълъг път, в края на който, отвъд всичко преходно, вече във вечността, стоеше прекрасната фигура от ослепителна светлина на мъж, разтворил ръце с неотразима любов. Той бе безкрайно далеч от мен, ала сияеше и излъчваше такава светлина, че бях заслепена и не можех да видя чертите на лицето му. Въпреки това знаех, че той е Спасителят на света. По пътя бавно се движеха напред овални същества, които приличаха на яйца, но така, както бавно си вървяха вкупом напред, ми изглеждаха като стадо овце без крака, на които се виждат само кръглите меки гърбове. Стоях там в началото, насочвайки ги в пътя, а те вървяха бавно u равномерно към образа от светлина, който ги очакваше с отворени обятия. Онези, които Го достигаха, се вливаха в светлината му и изчезваха, сливаха се в това сияние. Целият път, който изглеждаше безкраен, бе като непрестанен огромен поток, състоящ се от тези овални същества, за които знаех, че са човешки души. А аз показвах пътя, все идваха нови души, та трябваше да показвам пътя и на тези и на непрекъснато прииждащите все нови и нови души. Осъзнах, че сега все още няма да умра, защото имам и тази работа пред себе си, и че няма да мога да умра дотогава, докато не изпълня тази задача… И знаех, че тази работа ще продължи много време, докато изтече моят период по космичния часовник и ми бъде позволено, на мен самата, да се върна в моята родина от светлина, където вечното сияние очаква и мен. Овладя ме неизмеримо дълбок мир и сърцето ми възвърна пулса си, все още много слаб, но нормален. Погледнах мъжа си, – наблюдаваше ме с угрижено лице. Можех малко да движа езика си и тихо му казах, че ми е малко по-добре. Бедното старо момче! Разплака се като дете от радост, че можех отново да говоря и че светлината се е върнала в очите ми. Трябваше да полежа още един ден, след това се възстанових и можехме да се върнем у дома. За кратко време всичко се оправи.

Лете, при голямото езеро, почти винаги изпадах в онова особено състояние, в което ставам по-чувствителна за видения или за получаване и изпращане на телепатични послания. Веднъж, през лятната ни почивка, се прибрахме след веселия ден в спалнята. Къщата бе тиха и аз заспах до мъжа си. Присънваха ми се някакви хаотични, несвързани на пръв поглед сцени, когато изведнъж – вече в съня си, чух стъпки – бавни, провлечени, и внезапно се събудих… да, разбира се, бях задрямала седнала, както си седях до стълбите и дълго време не бе минавал никой, от когото бих могла да изпрося нещо. Сега ме бе събудил очакваният шум, някой идваше… събудих се съвсем, отворих очи: виждам, че влачещите се стъпки са на един много стар, съсипан човек, който току-що е стигнал дотук и сяда срещу мен на другия край на стъпалото. Стълбата води от тази високо разположена част на града надолу и понеже тук, горе, се намират много държавни и градски служби, всеки ден по нея минават нагоре-надолу хиляди хора. Само по обяд, като сега, има малка пауза, когато постоянният им поток намалява. Това е добра позиция за мен, да седя точно тук. Покривът на стълбището ме пази от дъжд и имам добри приходи. Имам си постоянни благодетели, които ми дават милостиня всеки ден, бързайки към канцелариите си. Обаче що за нахалство от страна на този стар просяк, да идва да проси и той тук? Пречи ми, защото хората не обичат да дават едновременно на двама просяци, и по този начин сигурно ще загубя половината от приходите си. Гледам го сърдито и искам да му кажа да върви да проси някъде другаде, това си е моето място, и да се разкара веднага оттук. Гледам го и ме обхваща чувство за несигурност… Впивам очи в неговите… става ми неудобно, виждам, че и той започва да се притеснява, прави знак, че би се махнал с радост, …но вече е твърде късно – аз го познавам, а и той мене – разпознаваме се един друг… Отче на милосърдието, не ме напускай!… Това беше той, този, когото бях търсила през целия си живот, който ме бе изоставил и когото не можех никога да забравя… А сега седи срещу мен и е също просяк, каквато съм и аз… О, така исках да се срещнем!
Гледам го, лицето му е остаряло, небръснато, кожата и устните му са увиснали от слабост, оределите му коси и брадата му са занемарени, облеклото му се състои от стари износени, изпросени оттук-оттам дрипи. Какво е станало от някогашния красив, елегантен кавалер! Той ме гледа със страх, засрамен и с чувство за вина. Старческите му черти се изкривяват, отпусната му уста се сгърчва и чувам как заридава без глас. Вдига ръце, за да изтрие сълзите си – тогава виждам ръцете му: напукана и изранена кожа, дълги, мръсни нокти – отвратителни, сковани, занемарени пръсти с възли от подагра. О, тези ръце, които някога бяха тъй красиви, елегантни, поддържани, и само това, че ги целувам, ме изпълваше с щастие…

Разглеждах своите ръце… О, ужас!… Те са също занемарени, старчески. Когато ги вдигам, виждам изкривените от подагра пръсти, кожата е твърда и нееластична, също осеяна с кървящи пукнатини. Откога ръцете ми са тъй отвратителни и отблъскващи? Не знам! Никога не съм мислила да се наблюдавам! Живеех като сомнамбул. Сега се осъзнавам, събуждайки се от някакво полусънно състояние, сякаш върху съзнанието ми е лежала плътна непрогледна мъгла. Изведнъж мъглата се разсейва и виждам ясно всичко – целия ми живот, цялото ми положение сред хората, които са се отнасяли с мен като с полуживотно, без обич, без състрадание. В своето полуосъзнато състояние понасях всичко – многото удари, безсърдечието, подигравките – когато хората от двора ми се присмиваха заради несъвършенствата и моята безпомощност. Как ми бе хрумнало да обърна внимание на външния вид на ръцете си или изобщо на това, как изглеждам? Когато бях млада, понякога исках да бъда хубава, за да ме хареса той, тогава връзвах цветни панделки в косите си, но след като загубих него и детето, всичко ми стана безразлично. Изобщо никога вече не ми дойде на ум да се погледна в огледало и не се грижех за това, как изглеждат ръцете ми, а само за това, какво ще сложат в тези мои протегнати просешки ръце. Чак сега, когато в главата ми се прояснява, изведнъж си спомням, че някои хора – като искаха да сложат монета в ръката ми и аз жадно посягах към нея – отдръпваха ръцете си, отвратени от моята, и хвърляха монетите, за да не докоснат пръстите ми. Сега ги разбирам, самата аз се отвращавам, когато гледам грозните си ръце и мръсните вонящи разкъсани просешки дрипи. Как ли изглежда лицето ми? О, ако той тогава не бе ме изоставил тъй безсърдечно, никой от нас нямаше сега да бъде в такова ужасно плачевно състояние, нямаше да загубя и детето… Защо? Защо всичко това трябваше да бъде така и защо сега, накрая, трябваше да се срещнем тука? Животът свърши, нищо не можем да поправим, нищичко! Всичко свърши, много е късно… много, много късно… Обзема ме неизразима безнадеждност и безкрайно отчаяние, жестока болка пронизва цялото ми същество, чувствам, че сърцето ми се къса, спазъм го стиска… после мрак пада пред очите ми и всичко изчезва – пропадам в нищото…

Някой стене, хърка, задъхва се… чувам това и искам да видя кой е… Бавно просветлява – тогава очите ми срещат изплашения поглед на мъжа ми и осъзнавам, че за въздух се боря аз. Седя в леглото, той ме разтърсва отчаяно и като вижда, че го разпознавам, въздъхва облекчено, ала все още в уплах продумва:

- Какво ти е? Дойде ли на себе си? Толкова ме изплашиха стоновете ти – с широко отворени очи гледаше, но не ме позна… гледаше в пустотата, гледаше ме, без да ме виждаш. Какво ти е? Какво става с теб? Отговори ми!

Поглеждам го, искам да му кажа нещо, но не мога да издам нито звук. Ужасът все още стиска гърлото ми. Бавно идвам на себе си и с огромни усилия успявам да кажа само:

- Не сега… сега не мога… утре.

Той продължава да ме пита, а аз падам на възглавницата си. Държи ръцете ми в своите и като вижда, че постепенно се успокоявам, още веднъж ме поглежда с изпитателен поглед, после угасва лампата.

На другия ден след обяд двамата седим в градината и му разказвам видението си… Бях просякиня, преживях сякаш наново целия си живот – някога именно аз съм била тази просякиня. Спомням си за всичко преживяно. Това, което изведнъж се бе събудило и бе стигнало до съзнанието ми, е моят собствен живот. И продължавам:

- Бях дете на крепостни, изоставено в някакъв голям двор. Без родители, нямах никакъв спомен нито за баща, нито за майка. Из двора ходеха насам-натам много хора, един кочияш се грижеше за конете, ратаи сечеха дърва и хранеха ловните кучета, готвачката готвеше в голямата кухня, много други момичета работеха в двора, в кухнята и в къщата. В този двор съм пораснала, блъскаха ме постоянно и откак се помня, все работех, правех каквото можех. След като поотраснах, помагах и в голямата къща на господарите. Беше огромна, с много стаи и от камериерките чувах, че там всичко било много хубаво. Обаче на мене не ми позволяваха да влизам вътре, защото винаги ходех боса, а вътре можеха да влизат само слуги с обувки. Бях „външна слугиня“. Вратите на стаите бяха в страшно дълъг коридор. Него трябваше да чистя. Донасях от кладенеца огромни ведра с вода, после коленичех и жулех с четка големите цветни каменни плочи. И сега още ги виждам съвсем близо до лицето си – навеждам се над тях и жуля, жуля, издърпвам се един ред назад и пак жуля. После плисвам вода отгоре, търкам по-нататък и по-нататък – дългият и широк коридор няма край! А когато най-сетне свърша с него, следва коридорът на горния етаж… дните минават, месеци, години отминават, а аз отново и отново мия и жуля каменните плочи. Доволна съм, мисля за малко неща, в главата ми е гъста мъгла. Обичам да мия каменните плочи, а шарените неща ми харесват. За своята работа получавам ядене в кухнята и мога да спя в една стаичка зад къщата, над конюшнята. В двора често идват файтони и екипажи. Те са на гостите, които вече са слезли отпред при главния вход. После кочияшите докарват колите в големия двор, разпрягат конете и ги развеждат в кръг наоколо, докато телата им се охладят, после ги връзват в конюшнята за гости. Много гости идват на лов и тогава коридорът става ужасно мръсен. Много господа влизат с мръсни ботуши, а аз трябва да измия още в тъмни зори, за да бъде чисто, когато господата станат от сън.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.