Видения II (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Веднъж, тъкмо бях излязла на двора, там влезе един чудно красив млад господин. Искаше да види коня си и влезе в конюшнята. Поръча да оседлаят коня му, метна се на него и препусна. Гледах омагьосана след него, толкова е красив – и дори ме погледна веднъж! Възхищавах му се, сякаш бе самият Господ-Бог, а когато ме намери още същата нощ в стаичката ми, го оставих да прави с мен всичко, каквото поиска – омаяна и щастлива. Лицето му светеше през гъстата мъгла, която помрачаваше мозъка ми и аз преживях щастливи минути в обятията му… Той често идваше на лов и животът ми се състоеше от няколкото щастливи дни, когато той бе тук, и от очакването на дните, когато отново ще дойде.

След една година се роди детето. Готвачката ми помогна, когато се строполих пред вратата й, търсейки помощ. Не знаех какво става с мене, само когато тя – след ужасните мъки – положи бебето в ръцете ми, изпитах в сърцето си топлота към малкото същество и за първи път в живота си бях щастлива: някой имаше нужда от мен, аз бях всичко за някого! Готвачката говорила с господарката, тя дойде, погледна мен и бебето и разреши то да остане с мене. Ще работя, още повече ще работя, само да не ми го вземат.

Когато той – бащата на моето бебе – отново бе в къщата и дойде през нощта при мене, както правеше обикновено, аз му показах щастлива бебето и го помолих да ми позволи да работя в неговата къща, в двора му, за да мога да му служа. Отначало се дръпна уплашен, после твърдеше, че съвсем не бил сигурен, че детето е от него. „Кой знае – каза той – кой ратай или крепостен е неговият баща!“ Напразно се опитвах да му обясня, че никой друг никога не ме бе докосвал, защото се бранех от всички като диво зверче и само на него бях разрешила, като омагьосана, да прави с мене каквото иска. Напразно го молех да ми разреши да живея близо до него, обещавах му, че няма да го безпокоя, исках само да работя за него. Той ме слушаше известно време, после, когато коленичих пред него и прегърнах коленете му, той ме отблъсна настрани и избяга. Никога повече не го видях. Дали после е гостувал пак в къщата, не знам. В задния двор не се появи никога, напразно го очаквах, години наред. Изчезна от живота ми… Но си имах детенцето! И то беше всичко за мен. Мислите ми се въртяха само около него, то бе за мене самият живот! Жулех плочите в коридора, мислейки за детето си… Вадех вода от кладенеца с мисли за него. Вършех работата си по-бързо, за да мога да бъда отново с него. Беше момиченце, красиво и умно като баща си. Винаги правеше точно обратното на онова, което му казвах, не търпеше възражения. Колкото повече се превръщах в негова робиня, толкова по-лошо се държеше то с мен. Още като съвсем мъничко беше много грубо и ме презираше. Не му харесваше нищо от това, което правех или казвах, и предпочиташе да се разхожда наоколо из района. Често отиваше толкова надалече, че се връщаше едва на другия ден. Бях отчаяна и го търсех след работа из цялата околност. Но после се връщаше, и за мен пак всичко ставаше хубаво.
Един ден ме изостави и не се върна. Чаках отчаяна, търсих навсякъде из околността, чаках и търсех, но то бе изчезнало завинаги. Вече не можех да работя – слънцето помръкна за мен и светът опустя. Един ден, не можейки да издържа, заминах, за да търся детето си и повече не се върнах. Скитах от едно място на друго и питах навсякъде дали хората не са виждали детето ми. Минаха години, аз все търсех, но вече без надежда, само по навик. Вървях, защото вътрешното безпокойство ме тласкаше нанякъде. Хората ми даваха по нещичко за ядене, а когато дрехите ми се изпокъсваха, някой все ми подаряваше стари износени дрехи, за да покрия телесата си. И вървях, вървях, от място на място все по-надалече… Веднъж минах през един град и там, на улицата, срещнах готвачката от двора, която междувременно се била омъжила. Живееше с мъжа си в този град. Тя ме прибра у дома си, даде ми храна и разказа, че бащата на детето…

Тук съпругът ми ме хвана за ръката и прекъсна разказа ми. Мъртвешки блед и с треперещ глас той каза:

- Чакай, чакай! Аз ще разказвам по-нататък, знам какво става после, спомням си какво се случи по-късно! Докато разказваше ти, изведнъж всичко в мене се проясни, разпознах себе си и знам: аз бях този мъж, който тогава те изостави, защото тогава бях безумно лекомислен и безотговорен. Живеех само за едното удоволствие, харчех с двете си ръце, без да се замислям, а един ден изгубих всичко. Семейното имение бе продадено на търг, трябваше да напусна своята земя и замъка си. Отначало отидох при приятели, които бяха пили и играли с мен и ми помагаха да пропилея наследството си. Но след няколко седмици ми дадоха да разбера, че съм излишен в дома им, та сам трябваше да продължа. Това се повтаряше и при други „приятели“, докато един ден се отвратих и от себе си, и от тях, пък и един истински приятел ме посъветва да работя. Много исках да започна нов живот и се опитвах да намеря работа. Но никой не ме приемаше сериозно – нито мене, нито молбата ми. Не знаех как и какво да работя. Падах все по-ниско и по-ниско. Веднъж в ума ми проблясна идеята, че нещастието е наказание от Бога, задето отблъснах тъй безсърдечно теб и детето. Отидох при бившия си приятел, където работеше ти. Сам не знаех какво ще правя там, исках само да узная какво е станало с вас. Обаче не намерих нито тебе, нито детето – бяхте заминали. Никой не знаеше накъде… Продължих да скитам и намирах все по-малко приятели, които да ми дадат нещо на заем. Но това беше просия, а когато вече никой не ми даваше подслон и „заем“ и когато поостарях, започнах да моля съвсем непознати хора за помощ. Така в края на краищата станах просяк, скитащ от място на място, и милостиви хора ми позволяваха да пренощувам в обор или в някоя плевня. Пропадах все повече и повече, остарявах, гладът ме съсипваше и един ден всичко ми стана безразлично, започнах да прося в града, на улицата. И стана така, че накрая с тебе се срещнахме отново като просяци.

Слушах го внимателно, с огромно вълнение, защото всичко, което казваше, бе точно така. Знаех още от началото, че той е старият просяк, и бях потресена от това, че е осъзнал своя тогавашен живот. Всичко беше точно така, както той си го спомня, защото готвачката тогава ми разказа, че той бил пропилял наследството и състоянието си и че веднъж – доста по-късно, ме потърсил в двора, но тогава вече не бил елегантният господар, а занемарен и бродещ в дрипи скитник. Като си тръгнах от готвачката, пак отидох в стария двор да попитам дали някой там не знае адреса му. Но нямаше кой да знае накъде е отишъл и къде се подвизава. Така продължих нататък и стигнах до града, където останах. Бях вече стара и не можех да ходя дълго по пътищата. Там преживяхме срещата си и там настъпи сетният ми час. Защото, когато го разпознах и ми стана ясно как бяхме пропуснали целия си живот, вече нищо не можеше да се поправи, беше твърде късно… умрях там, седнала на стъпалото, и всичко свърши. Тук споменът прекъсна….

Ние дълго се гледахме мълчаливо, не можехме да проумеем, че на двама разумни, съвременни хора може да се случи такова нещо. Това, което току-що бяхме преживели, не може да се обясни нито с различните теории за наследствеността, нито психологически. Знаехме, че всичко действително се бе случило, и то точно така! Не беше въображение! Току-що преживяното разтърси дълбоко и двама ни, до най-дълбоката ни същност. Обаче дълго стояхме безмълвни един до друг, мислите ни кръжаха неспокойно. Тогава съпругът ми каза:

- Виждаш ли, никога не съм се замислял защо още от дете съм се въздържал строго от пиене, от карти и други хазартни игри, от танци и изобщо от всякакви компании. А при това по природа обичам да пийна, да потанцувам или да се позабавлявам. Сега обаче ми стана ясно, че когато тогава бях пропилял всичко и живеех в крайна мизерия, в съзнанието ми се е набивало все по-дълбоко и по-дълбоко, че никога повече не бива да играя, да пия, да съм лекомислен. Познах стойността на парите, за която преди това просто нямах никакво понятие. Осъзнах, че стойността на човека се мери с това, доколко той може да осигури съществуване за себе си и за семейството си. Всички тези прозрения са лежали дълбоко в подсъзнанието ми, защото тогава съм умирал с такава нагласа. И затова в сегашния си живот, в младостта си, исках само да уча и да уча, тази нагласа е била силата, която ме е спирала, когато приятелите ми от университета отиваха да се забавляват. Винаги съм изпитвал страх, че ако отида да танцувам и се впусна в живот с компании, ще стане нещо ужасно с мене. Сега осъзнавам, че съм се боял от мизерията, която тогава е била следствие от лекомисления ми живот. Нагласата, че никога вече не бива да пия и играя хазарт, идва от подсъзнанието.

- Да – отвърнах аз, – и след като тогава изобщо нищо не си работил, сега си прекомерно работлив и мислиш само за дълга си.

- Разбира се. През втората половина на тогавашния си живот вече исках да работя: обаче нищо не бях учил, не знаех какво значи да работиш. Когато молех за работа, никой не ми вярваше, изобщо не приемаха молбата ми на сериозно. После, когато вече бродех като скитник по света, непознати хора ми даваха работа от съжаление – да насека дърва, понякога да натоваря кола, или помагах при гроздобера, друг път тупах килими и докато работех така, с несръчни, непривикнали на работа ръце, дълбоко в съзнанието ми се запечата желанието да науча нещо, да бъда сръчен и много знаещ. И в този си живот учех всичко, всичко, каквото можех и винаги ще уча до края на живота си!
Докато той изрече думите „до края на живота си“, една желязна ръка стисна сърцето ми. Къде ще бъдем ние – детето и аз, в края на неговия живот? Вкамених се от ужас… Природен закон е: Ако човек удря стената с ръка, стената отвръща на удара, без да иска! Не стената връща удара, а собственият ни удар се връща, обаче ударът винаги връща точно това, което сме вложили в него… Не, не исках да продължа да мисля по-нататък в духа на това предчувствие. Ние няма да го изоставим… няма… няма., няма! После се замислих за връзката между моя предишен и сегашния ми живот. Защо е било това слабоумие, това замъглено състояние тогава и защо имам сега, без преход, днешните си таланти и способности?.. Нямаше обяснение за това.
Дни наред бяхме все още под впечатлението на потресаващото преживяване, но после пак започнахме да ходим, както обикновено, на разходка с платноходката, със съседите и приятелите ни, къпехме се всички заедно с децата и така постепенно спомените от предишния ни живот избледняха. И двамата бяхме твърде разумни хора, за да се занимаваме с минали неща. И без друго съпругът ми трябваше да замине след няколко дена, защото отпуската му изтичаше. Останах сама със сестрите си, брат ни и децата във вилата. Цялата местност пpи голямото езеро бе с вулканичен произход и навярно тези излъчвания ми действаха така силно, че там именно имах толкова често видения. А съм трезвомислеща по природа и зад всяко явление търся естествена причина. Никога не съм вярвала в призраци или демони и когато някой ми е разказвал за различни нощни „привидения“, които са ежедневие из някой старинен замък, усмихвала съм се пренебрежително, както правят неопитните люде, и тайно съм си мислела, че хората имат твърде развита фантазия. А пък ни най-малко не съм могла да си „представя“ че точно аз бих могла да имам такива преживявания. Освен това е характерно, че в никакъв случай не се постига много, ако човек иска преднамерено „да си представи“ такива видения. Именно когато човек без да подозира, си мисли за съвсем други неща, внезапно и съвършено неочаквано може да се появят видения.

Още същото лято, когато съпругът ми не беше при нас, една вечер си легнахме, както обикновено, след весело прекарания ден. Отидох в стаята си, синът ми вече спеше дълбоко. Аз също си легнах и понеже в това отдалечено място все още нямаше електричество, угасих свещта и заспах.

Не зная колко време съм спала, но внезапно се събудих от шум – сякаш някой се движеше пипнешком из стаята. Посегнах към кибрита и бързо запалих свещта… и в следващия миг се натъкнах на една ужасна фигура, която вече носеше сина ми в ръце, за да го отвлече. Беше женска фигура, вещица, както ги рисуват, а когато я изненадах със светлината, вече бе готова да се спусне надолу по едно въже или дебела тел, която се точеше от нашите легла навън през прозореца. Хвърлих се върху нея, хванах детето и исках да го изтръгна от ръцете й. Не го пускаше! Между нас се завърза страхотна борба. Вещицата се бе придвижила вече малко по въжето, с което изглежда бе свързана по някакъв начин – от него се излъчваше енергиен поток, който й даваше сила, но тя не можа да продължи, защото се бях вкопчила в детето и исках да си го взема. Дърпахме го и внезапно ме изпълни чувството на увереност, че тя ще има власт над сина ми още съвсем малко време и ще трябва да си тръгне без него, ако не ми го изтръгне със сила. Затова се вкопчих в детето си с всички сили, в отчаяна борба. Тя се опитваше да ме отдели от него със същата сила, но изведнъж, съвсем неочаквано, пусна сина ми, прехвърли се през прозореца по въжето и изчезна в мрака…

А аз?… Коленичих в леглото си, детето лежеше до мен, мирно, абсолютно спокойно, вече завито и спеше дълбоко, но свещта гореше на нощното шкафче. Сънувах ли? А може би бях забравила да духна свещта, като си лягах? Но не беше така, кибритената клечка до нея още тлееше. Значи сега съм я запалила и цялата сцена се е разиграла за няколко мига. Иначе клечката няма да е още топла. Следователно не съм сънувала. Пак угасих свещта, легнах си и се опитах да успокоя лудо биещото си сърце. Какво бе това? Вещица ли? Има ли такива? Какво е вещица? Защо всички художници по света рисуват вещици и откъде вземат този образ? Откъде изобщо идва това, че има „вещици“, и защо хората твърдят, че вещиците яздят на дръжки на метли? Защо по цялата земя ги изобразяват точно така, ако това е само една „представа“? С огромен дълъг увиснал нос, прегърбени и с дръжка от метла в ръка? Защо не ги рисуват например с един крив крак? Да, ще каже някой, дяволът е кривокрак.- Откъде знаят хората толкова точно, че дяволът има крив крак, а вещицата няма? Кой е виждал вече дявол и вещица? Сега вече малко разбирам защо рисуват в ръката й дръжка на метла. Вещицата, която видях, държеше в ръка тази дебела тел или въже, или нещо подобно, а щом изхвръкна с него, бих могла лесно да си представя, че е яхнала метла. Разбирам, че простите селски люде, които не знаят нищо за енергийните потоци, мислят, че тя се хваща за дръжката на метлата и отлита на нея. Вещицата бе персонифицираната служителка на „злото“. Аз просто знаех това. Тя беше действителност, реален факт! Че цялата сцена е проекция, отражение – естествено знаех това. Но какво я предизвиква? Откъде идва и защо образът е точно такъв? За мене това беше действителност, но най-интересното тук е, че всички хора виждат в една и съща форма някаква фантасмагория, проекция или както щете го наречете. Откъде ли е дошъл този образ в подсъзнанието на всички ни, ако той наистина произлиза от някое човешко подсъзнание? Някой ще ми отговори, че вече съм виждала картинки с вещици и че отразеният образ идва именно оттам. Обаче това не е вярно! Защото, макар че вещицата много приличаше на обичайния образ, аз все пак забелязах с изненада, че не беше точно такава във всички детайли.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.