Видения III (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

А откъде се взе това странно „въже“? Не съм го виждала на нито една картинка, но въпреки това сега го имаше. Впрочем, за тази дебела тел, която според други е дръжка на метла, след моите експерименти за пренасяне на волята, имам съвсем специално мнение. Смятам, че това бе енергиен поток или – може би по-точно – поток на волята. Но откъде? И кой го бе излъчил? А щом един енергиен поток може да се види като форма, навярно формата на вещицата също е само една фигура, изплетена от излъчени енергии? А какво сме ние хората? Откъде идва формата на човека? Не сме ли и ние всъщност форми, изплетени от различни енергийни потоци? Какво е „действителност“? Само това, което можем да пипнем с ръка ли? Не сме ли и ние, хората, не нещо друго, а проекции, които само вярват или предполагат, че са действителни форми? Не са ли любовта, омразата, надеждата, отчаянието, доброто и злото също реалности? Не страда ли човекът и не става ли щастлив от тези непонятни невидими енергии, които са не по-малко „обективни“, отколкото „реалностите“, които можем да пипнем с ръка? Разбира се знам, че физическата форма – реалната – на детето ми си е лежала спокойно в леглото по време на моята борба с привидението, но съм убедена също, че цялата борба се е състояла само между енергии, а не между тела, но и това не е ли все пак действителност? Може би тези привидения – детето и вещицата – бяха много по-реални от материалната форма на детето, което лежи в леглото си? Какво е една материално-физическа форма? – Само резултатната и обвивката на всички енергии, които изграждат материалното тяло. Значи енергията или силата е причината, а материалното тяло е само следствието. Кое е най-важното, кое е действителното и истинското? Разсъждавам още дълго над преживяването си, което бе абсолютна реалност за мене. Та нали имам доказателства, че не съм спала. Да не говорим пък за това, че насън човек също може да преживее съвсем действителни неща!
Минаха няколко дена и една вечер, след като всички си бяха легнали и звуците в къщата постепенно стихнаха, легнах си и аз. Понеже този ден бе изключително горещ и в стаята все още бе много душно, оставих отворен не само прозореца, а и вратата към вестибюла, така че от леглото си можех да виждам точно стълбата към стаите на горния етаж. Лежах и по навик размишлявах над целия изминал ден. Какво бях свършила добре и какво – не, какво трябваше и не трябваше да кажа или направя. След това обмислях какво ще готвим утре за цялото семейство, защото домакинството е мое задължение. Тъй че мислите ми бяха заети със съвсем делнични скучни неща. Изведнъж забелязах, че откъм входната врата се приближават две странни фигури и съвсем бавно искат да минат край моята врата. Бяха две човешки фигури в естествена големина, черни като сенки. Те обаче нямаха обем, а имах впечатлението, че са видими само затова, че точно там, където бяха, поглъщаха всички светлинни лъчи. Или, казано другояче, всъщност не виждах тези същества, а само дупката, която правеха в плетеницата от светлинни лъчи. Казано на научен език, тe предизвикваха пълна интерференция в лъчите светлина и човек може да ги види само поради това, че точно там, където се движат, вече няма никаква светлина. Иначе, сами по себе си, те биха били невидими. Трудно е да се намери израз, за да се опише това явление. В същия миг разбрах защо селяните, когато говорят за призраци или подобни явления, употребяват думата „сянка“. Тези фигури наистина бяха „сенки“, но не хвърлени собствени сенки, а фигури от абсолютна липса на светлина. Такова нещо бе съвсем ново и непонятно за мен. По-късно се сетих, че астрономите познават такава черна дупка на небесния свод – пълно отсъствие на светлина. Те я наричат според формата й – „Конската глава“, но не я обясняват. Става дума за интерференция на светлинните лъчи. Нещо поглъща, унищожава светлината, която се излъчва от космоса, и ние виждаме само една неизмеримо голяма сянка. Точно такава бе и същността на тези две фигури, които се приближаваха с бавни стъпки. На раменете си носеха тояга, а на нея висеше нещо неописуемо противно! Приличаше на полип, обаче формата му не бе органично определена, а висеше на тоягата като хвърлено там сурово тесто, което постоянно се разпъва и свива. Беше нещо неописуемо гадно и отвратително, като гнойна, зеленикаво гнила маса, от която дебнеха – знаех това по някакъв начин – болести, нещастия, катастрофи и смърт. Знаех, че това чудовище е самото концентрирано „зло“! То се въртеше и се разтягаше върху тоягата със съзнателна злост и ми стана ясно, че си търси нови възможности и жертви, за да прояви ужасната си власт. Видях как двамата с чудовището се отправиха към стаята на сестра ми. Ужасена исках да предотвратя на всяка цена този сатанински източник на енергия да причини някакво нещастие. Седнах в леглото си и изкрещях с всички сили:

- Грета! Грета!

При вика ми двете сенки изчезнаха моментално, чудовището се сви и се превърна в подобно на пълнолуние зеленикаво фосфоресциращо кълбо, голямо приблизително колкото футболна топка, после се затъркаля нагоре по стълбите, плувайки във въздуха и подскачайки, и с глас, със сатанински кикот, който не възприемах с ушите си, а по някакъв друг начин, ми крещеше подигравателно: „Искаш да ме хванеш, мене ли? Хи-хи-хи-хи!“ После се плъзна през отворения прозорец и изчезна в тъмното… Скочих от леглото си и хукнах след него, навън във вестибюла, за да видя какво е всъщност. Навсякъде цареше пълна тишина! Почти в същото време, когато изтичах от стаята си, горе се отвори вратата на стаята на брат ми, той дойде до перилата, погледна надолу и попита:

- Кой е там долу?

Запалих свещ и отговорих:

- Аз съм, а ти защо излезе?

- Събудих се внезапно, сякаш някакъв кошмар бе притиснал гърдите ми, и имах чувството, че нещо лошо, някаква голяма опасност се намира в къщата. Исках да видя какво се е случило, а виждам тебе. Какво стана?

Докато му обяснявах, двете ми сестри излязоха от стаите си, а също и прислугата, и всички питаха защо бях изкрещяла. Разказах им всичко. После претърсихме цялата къща. Входната врата бе затворена, всичко бе на мястото си. Помолих брат ми да се опита да раздвижи горния прозорец, за да разбера дали крилото на прозореца не се е клатило от някакво течение, а в него да се е отразявала луната. Навярно това е било причина да видя зеленикавото фосфоресциращо кълбо? Но луната беше от другата страна на къщата и бе невъзможно да видя от леглото си нейно отражение.

Понеже не открихме нищо, нямаше какво друго да правим, освен да се върнем да спим. Ала в ушите ми още дълго звучеше този сатанински смях: „Искаш да ме хванеш, мене ли? Хи-хи-хи-хи!“
След няколко дена детето ми се оплака от болки в корема. Имах сигурното усещане, че това е възпаление на апендикса. Веднага заминахме за столицата и помолих приятеля на баща ми, който междувременно бе станал прочут хирург и директор на голяма болница, да го прегледа. Той наистина констатира преплитане на дебелото черво, но каза, че можем да изчакаме с операцията до есента. Затова се върнахме обратно на езерото и детето се играеше весело с другарчета чак до есента, когато се върнахме в града.

Времето, което последва, бих прескочила с удоволствие, за да не ми се налага да преживявам отново всичко в спомена си. Но за да бъдат разбираеми сегашните събития, трябва да опиша в най-едри щрихи случилото се.

Синът ми бе опериран, всичко мина както трябва. След осем дена той можеше да си дойде вкъщи. Докато ние с него бяхме в болницата, се разболя дъщеричката на сестра ми. Тя имаше много упорита, специфична болка в гърлото и веднъж, като бях при нея, видях, че на шията й, под компреса, има червен обрив. Мислеха, че е обрив от топлината на компреса и го лекуваха с пудра. На другия ден обривът наистина изчезна. Когато се върнахме със сина ми от болницата, малката братовчедка вече не беше на легло и двете деца се радваха, че се виждат отново здрави. И целия ден си играха заедно. Обаче синът ми нещо не ми харесваше! Бе отпаднал, много блед и нямаше настроение. Минаха няколко дена, но вместо да става по-силен, той слабееше и ставаше все по-отпаднал. След една седмица, когато му измерих температурата, видях с ужас, че е почти 39 градуса. Започна да плаче. С всеки изминал миг му ставаше все по-зле и по тялото му се появи червен обрив точно като обрива на шията на малката му братовчедка. Извикахме най-известния специалист по детски болести, той го прегледа, а после попита дали някой в семейството не е боледувал от скарлатина.

- Не – отвърнах аз, – никой.

- И все пак никой ли не е имал силни болки в гърлото?
Подът се заклати под нозете ми:

- Да, малката му братовчедка страдаше от продължителни болки в гърлото и имаше на шията си подобен обрив.
Професорът се усмихна:

- Да, скарлатина е. Детето е трябвало да си почива, имало е малко съпротивителни сили и е получило силна инфекция. Трябва веднага да го имунизираме. Вие ли ще се грижите за него?

- Да.

- Боледували ли сте от скарлатина?

- Не, но няма да се заразя, защото съм със силна имунна система и устоявам на всички заразни болести.

- Мога да поема отговорността върху себе си – каза професорът – само ако имунизирам и вас.

Вече знаех от опит, че не понасям никакъв серум, и се опитах да го убедя да не ме имунизират. Напразно, и двамата бяхме имунизирани с един тогава съвсем нов, още неизпробван серум. Чувствах се като животно, завлечено в кланица, и трябваше съзнателно да понеса мисълта, че ще ме отровят.

„На моя отговорност… няма да ви навреди!“ – това звучеше дълго в ушите ми, а после, когато лежах отровена и безпомощна, на косъм от смъртта, ми се искаше да извикам този добронамерен лекар, за да разбере, че понякога може да се вслушва и в пациента си, а не само да го третира просто като пореден номер. Серумът бе бавно действаща отрова…

Първо трябваше да спечелим жестоката битка за живота на детето. Шест безкрайни седмици седях до леглото му. Въздействието на постоянната висока температура – 40, а понякога и 41 градуса – и действието на серума бяха толкова силни, че сърцето му често замираше. Един млад лекар дойде и живееше у дома, за да бъде готов всяка минута да възстанови сърдечната дейност. Така ние тримата бяхме затворени в изолираното жилище. Борехме се заедно за живота на сина ми.
„Мен ли искаш да хванеш? Мен ли? Хи-хи-хи-хи!“ – чувах в ушите си сатанинския глас, когато държех сина си на ръце през дългите дни и нощи и не исках да го дам на смъртта. Бях си го взела от вещицата: апендиксът вече бе опериран. Но със зеленикавото фосфоресциращо чудовище не беше толкова лесно, то все още не беше победено.

Момченцето ми ставаше все по-слабо, температурата – все по-висока. Професорът постави нова доза серум. Няколко дни то вече нямаше толкова висока температура, тогава обаче започна да се подува лявата страна на гърлото му. Лекарите казаха, че инфекцията се е закотвила в някоя жлеза и наблюдаваха отока, дали не ще трябва да се среже. Той растеше от ден на ден и детето държеше главичката си настрани. Борбата ставаше все по-ожесточена, температурата се качваше все повече, детето бе в постоянен делириум. Бяха минали вече пет седмици, а ние едва успявахме да поспим по един-два часа на денонощие. Детето се мяташе в леглото и се успокояваше малко само като го гушнех. Последните пет дена почти непрекъснато стоях до леглото му, постоянно държех в ръце клетото му телце и чаках… Вслушвах се в тежкото му дишане… и чаках… пет безконечно дълги денонощия чаках…

Никога не бих си помислила, че човек може да издържи толкова дълго време без сън. Изминаха пет денонощия, а аз все още държех в ръце детето си. През дългите часове мислех за това, че майките често се оплакват от неблагодарността на децата си: „Затова ли съм го гледала? Затова ли съм се жертвала и съм стояла до леглото му, когато е бил болен?“ и т.н., а аз установих, че една майка се грижи за детето си не заради него, а заради самата себе си! Има жени, които си въобразяват, че са добри и жертвоготовни майки, понеже се грижат за децата си. Не! Аз не бях добра майка, защото се грижех за детето си и правех всичко, за да спася живота му заради себе си. Потръпвах при мисълта, че мога да го загубя. Не него обичах аз, а себе си и затова исках да го спася. Това беше важно за мен и именно аз бях толкова здраво свързана с него, душите ни така се бяха сраснали, че никога не бих могла да понеса мисълта то да изчезне от живота ми. Седях, държейки го в ръце, и напълно осъзнавах, че правя това за себе си, че искам да запазя сина си за мен. Притисках го към тялото си и се опитвах да му предам малко от моята жизнена сила, за да го запазя за себе си. Да, знаех, че от слънчевия сплит на човека извира една невидима енергия, която, ако човек наистина желае нещо, може да нарасне до такава огромна сила, че побеждава дори земното притегляне. Сега бе обратното – исках да увелича гравитационната енергия, исках да задържа сина си тука, на земята. Седях и се опитвах да концентрирам всичките си мисли върху това, той да получи сили да победи ужасната болест. И все пак никога не се реших да помоля Бога – Той да запази детето ми. „Нещата никога не са лоши, а само начинът, по който ти мислиш за тях“ – чувах в себе си Епиктет. От моя лична гледна точка би било най-голямото нещастие да загубя детето. Но не бе позволено да измолвам от най-висшата сила, от Твореца, лични, субективни неща, защото Той знае какво и защо е добро и аз не бива да искам – от своята късогледа човешка позиция – да запази детето ми. А детето? За него също най-доброто е да се изпълни Божията воля, каквато и да е тя. Така си седях със сина на ръце, моят малък човешки майчински „аз“ трепереше за живота му, ала постоянно се молех: „Да бъде Твоята воля… Да бъде Твоята воля…“ Повтарях го хиляди пъти през тези дълги часове, докато тялото ми се вдървяваше все повече и повече и накрая започна да се бунтува. Вече не усещах гърба си. Опитах се мъничко да променя позата, но той веднага забеляза това, вкопчи се още по-здраво в мен и извика: „Стой, стой, дръж ме! Ако останеш и ме държиш, ще ти простя всичко, всичко, което си прегрешила срещу мен!“

Душата ми се сепна и вледени… какво иска да ми прости? Досега съм си мислела, че съм правила всичко, което може да направи една майка за детето си. От раждането си досега то винаги е било на първо място, преди всичко останало. Исках да го направя щастливо с всичките си мисли. Какво ли би могло да носи в себе си, което сега иска да ми прости? Как бих могла да имам грехове спрямо него? Опитах се да го попитам:

- Мъничкият ми, успокой се, ще остана при тебе, ще те държа здраво. Но какво искаш да ми простиш?

Той отговори:

- Не знам какво е, но ме дръж здраво и всичко ще ти простя… Погледнах младия лекар, който рече тихо:

- Да, да, говори в несвяст…

Ала тогава вече познавах човешката душа тъй добре, че бе невъзможно да не чуя от каква дълбочина бяха дошли тези думи на детето ми. Още дълго размишлявах над това, дълго още… Какво съм прегрешила спрямо тази човешка душа… с какво съм се провинила пред нея…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.