Видения IV (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Докато един ден всичко ми стана ясно…

Вечерта на петия ден, откакто не бях мигвала за сън, детето пак ме пусна за няколко минути. Станах с помощта на лекаря, бях се схванала съвсем, та се движех и вършех всичко като автомат. Но душата ми бе налегната от такъв мрак, сякаш всички дяволи от ада се бяха нахвърлили срещу нас. Изпитвах страх, че ще се срина. Исках да се подкрепя по някакъв начин, за да намеря сили да понеса всичко. В такива моменти човек губи цялата си гордост и протяга ръка за помощ там, откъдето се надява да я получи. Библията! Библията лежеше на нощното шкафче и аз посегнах към нея като удавник. Отворих, без да се замислям, и очите ми попаднаха на следните думи в Стария завет: „Не се бойте, враговете ви пращат срещу вас своите невидими стрели само дотогава, докато Господ им позволява. Но когато тяхното време изтече, ще бъдете избавени от всяко зло.“
Въздействието на тези думи върху мен бе неописуемо. Сякаш от плещите ми се стовари планина, след шест седмици ужасен мрак най-сетне почувствах светлина… светлина… светлина!
Телефонът иззвъня, беше мама:

- Как е малкият?

- Майко, детето ще оздравее! – изкрещях в слушалката.

- Спадна ли температурата?

- Не, поддържа още 40 градуса, но Бог ми изпрати послание… – и аз й разказах какво бях прочела в Библията.

- Чул те Бог! – рече мама.

Трябваше бързо да оставя слушалката, защото детето ме викаше. Скочих към него и в следващия миг ужасната подутина, която в последните дни бе пораснала колкото голяма топка, се отвори навътре, към гърлото му, към устата му и от нея потече гнойна зеленикава отвратителна маса. Без да искам, си спомних за фосфоресциращото кълбо… беше съвсем същият цвят.

Лекарите бяха изчакали абсцесът да узрее от външната страна, за да може да бъде отворен, обаче отвън той беше съвсем твърд и затова не се решиха да режат. Природата току-що бе направила всичко сама, за да облекчи детето. След това то се просна на леглото и веднага потъна в дълбок сън. Наблюдавахме го цялата нощ, пулсът му се усили, дишането му стана по-бавно, челото му вече не бе окъпано в пот… спеше кротко и спокойно. Ние също си легнахме, след дълги тежки седмици пак бяхме в леглата си и аз също се опитвах да заспя, но безуспешно. Нервите ми бяха забравили какво е сън.

Синът ми спа, без да мръдне, чак до единайсет часа на другия ден. Баща ми се обади няколко пъти по телефона:

- Какво става с детето? Още ли спи, има ли пулс?

- Да, татко, няма температура, спи спокойно, и това е здравословен сън.

Най-накрая отвори очи и веднага помоли за мляко. Като гъба, която попива всичко, изгълта четири чаши мляко една след друга… после поиска играчките си… На следващия ден бе Коледа. Съпругът ми, родителите ми, сестрите и брат ми дойдоха след обяд на стълбището до вратата и ни донесоха малка коледна елха и куп играчки. Сложих сина си на един стол с облегалка, издърпах го в средната стая, всички му махаха през двата прозореца с решетки до входната врата. Той бе все още неузнаваемо отслабнал и немощен… обаче бе жив! Всички плачехме от радост. Злото трябваше да отстъпи… неговото време по космическия часовник бе изтекло. Не можех да говоря, имах чувството, че сънувам. Бях самата благодарност: моето желание и Божията воля бяха съвпаднали в този случай… Той ми бе върнал детето!

Синът ми бавно се възстановяваше, младият лекар се сбогува с нас и дойде денят, когато малкият можеше да става. Той трябваше да прохожда отново, от ден на ден укрепваше и след два месеца пак можеше да тръгне на училище. Аз също вече можех да спя и исках да се върна към скулптурите си. Обаче се усещах толкова особено… сякаш винаги съм малко пияна и виждам целия свят като през вода. Всичко бавно заплува във водата… всичко се плъзга далеч от мен…

Серумът, с който ме бяха имунизирали, бе направен от хормони на жребец. Както чух по-късно – а и вестниците по онова време гръмнаха с новината, че новият неизпробван препарат действал на жените като чуждо тяло, като отрова в кръвта им. Повечето имунизирани жени първо се били разболели от нервни болести, после, тъй като природата се опитвала да отстрани отровената кръв, те имали неспиращи кръвотечения. Нищо не помагало и много починали, започнали и съдебни процеси.

От ден на ден ми ставаше все по-зле. Все повече виждах света като през вода, плуваше странно. Обзе ме непознато чувство – като че чужда на самата себе си. Ходех права, но постоянно ми се виеше свят. Това странно усещане, че гледам света не през въздух, а през някаква течност, се усилваше постоянно. Един ден получих пристъп, нямах пулс, а само някакво трепкане, не можех вече да вървя, нито да ям, нито да спя, лежах с торбичка лед върху сърцето и виждах как целият свят плува във вода. Би отнело много време да описвам как страдах. Месеци наред преброждах различните кръгове на ада.

През лятото се посъвзех малко и по лекарски съвет ние всички пак заминахме за езерото – може би смяната на климата щеше да ми се отрази добре. Лежех на терасата на семейната вила и се опитвах да успокоя и овладея разнебитените си нерви. Казвах си стотици и хиляди пъти: „Спо-о-око-о-ойстви-и-ие-е-е… спо-о-око-о-ойстви-и-ие-е-е… спо-о-око-о-ойстви-и-ие-е-е…“ Бавничко се подобрявах, понякога вече можех да поспивам през нощта…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.