Видения V (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един ден ми се стори, че синът ми не играе, както обикновено, на брега на езерото с другите деца, а се върти около моя диван и е впечатляващо кротък. В себе си се изплаших – да не би пак да е болен? Не ми харесва, когато децата стават необикновено кротки! Попитах го:

- Какво ти е? Защо не играеш с другите деца?

Облегна се на облегалото на дивана, погледна ме внимателно в очите и отговори:

- Мамо, възможно ли е вече да съм живял някога?

Неговият въпрос ме изненада ужасно. Попитах в отговор:

- Откъде ти дойде на ум това?

- Бях в градината и видях голям черен бръмбар. Побутнах го лекичко с една клечка. Той се преобърна на гръб и остана съвсем неподвижен, сякаш беше умрял. Беше ми интересно какво ще стане по-нататък. Наблюдавах го и чаках. Измина дълго време, може би половин час, бръмбарът изведнъж се надигна и избяга. Тогава усетих със сигурност, че вече съм живял. Само е изглеждало така, сякаш съм умрял, хората са мислели, че съм умрял, но после съм продължил пътя си, като бръмбара, и сега съм тук, продължавам да живея. Това значи, че изобщо не съм умирал! И знаеш ли какво, мамо, всеки ден, рано сутрин, когато се събуждам и още не съм отворил очи, винаги отначало ми се струва, че трябва бързо да скоча и да отида на лов, за да донеса нещо за ядене на жена си и децата си. И само когато отворя очи и огледам всеки ъгъл на стаята, само тогава разбирам отново, че съм малко момче и че съм твой син. Но мамо, жена ми и децата ми и всички хора там не са такива като тукашните, а те са… те са… всички черни и съвсем голи – каза детето и се усмихна доста смутено.

Слушах го внимателно, с нарастващ интерес, но не исках да забележи изненадата ми. Оставих го да разкаже всичко и после го попитах:

- Значи ти си бил баща на много деца, но къде сте живели?

Тогава той взе хартия и молив и с уверена ръка нарисува кръгла колиба с необикновен комин, какъвто в нашата страна никога не би могъл да види, пpeд колибата – гола жена, с дълги, увиснали гърди. От едната страна на колибата се виждаше буйна река, а зад нея – палми. После ми показа рисунката и обясни:

- Живеехме в такива колиби, сами си ги строяхме. И всеки си правеше сам лодка от един единствен дървесен ствол, издълбаваше го и го оформяше. Там имаше голяма река, но в нея не можеше да се влиза дълбоко навътре, както тук в езерото, защото във водата живееше някакво чудовище, не си спомням какво беше, знаех само, че захапва краката на хората, и заради това не влизахме във водата. Виждаш ли, сега ти казвам защо миналата година винаги крещях, когато искаше да ме потопиш във водата: беше ме страх, че нещо под водата ще ми отхапе краката, а даже и сега, когато влизам във водата, се сещам за това, но вече знам, че тука в тази вода не живее нищо опасно. А спомняш ли си, мамо, миналата година, като купихме голямата семейна лодка, аз веднага исках да започна да греба. Ти не искаше да ми разрешиш, като казваше, че първо трябва да се науча да греба. Но аз знаех, че умея да греба, защото с малката си еднодръвка можех така добре да се движа по водата, сякаш се бях сраснал с нея. Дори можех, като си седя в лодката, да се преобърна заедно с нея във водата! Тогава те врънках толкова време, докато ти се разсърди и рече: „Добре, опитай, и ще видиш, че не можеш да гребеш.“ А после, помниш ли? – всички бяха ужасно изненадани, че аз, понеже ръцете ми бяха още твърде къси и не можех да хвана и двете весла, само с едното умеех да греба идеално, дори можех да прокарам голямата лодка между други лодки и между цяла тълпа къпещи се хора напълно сигурно. Да, с моята дървена лодка, там, където бях живял, можех да правя всичко! Само да можеше ти да видиш! А и дърветата не бяха такива като тук, а ето такива – каза той и ми показа рисунката – имаше и други, съвсем различни растения. Виж, тук преследвам една голяма птица, а шапката ми е до мен.
Всичко, което рисуваше, бе типичен тропически пейзаж с палми и други тропически растения, фигурата, която беше той самият, бе типичен негър, само шапката бе малко подозрителна. Изглеждаше точно като съвременните мъжки филцови шапки. Но не исках да го смущавам, питах общо взето твърде предпазливо, защото не исках да разбуждам фантазията му. Но понеже никога в живота си не бе виждал голи жени, с изключение може би в произведения на изкуството, но там техните гърди не бяха увиснали, аз го попитах:

- Защо си нарисувал на жена си такива дълги, висящи, грозни гърди?

Той ме погледна изненадан защо му задавам такъв въпрос, после отговори без колебание, като разбиращо се от само себе си:

- Защото си бяха такива! А това не е грозно! Тя беше много хубава! -добави гордо той.

Този отговор ме убеди, че той никъде не беше чувал такива неща. Никога още не беше ходил на кино, не четеше книги за Африка – откъде би могъл да има представата, че една жена с дълги увиснали гърди е красива! Нашият идеал за красота е друг. Най-накрая попитах:

- За какво си спомняш като най-последно?

- Бях на лов и дойде един тигър, хвърлих копието си към него, обаче той не умря, а се хвърли, с копието в гърдите, върху мен. После вече не знам какво се е случило.

- Добре, всичко това е много интересно и, разбира се, е възможно да си живял някога и всичко това да се е случило наистина. Но сега си тук. Не мисли повече за това, което е било, помисли за това, което е сега. На мен можеш да разказваш всичко, но пред други хора не говори нищо за твоите спомени.

- Да, мамо – каза синът ми, – аз и без друго знам, че възрастните си мислят, че ние децата сме идиоти, и винаги ни се подиграват. Но какво мислиш, какво ли е станало с жена ми и децата ми?

- Не мога да ти кажа това, но не забравяй, че всичко е преходно, само любовта остава вечна и в този живот любовта пак ще ви събере.

- Е, тогава всичко е добре! – рече момчето и изтича при другите деца, за да продължи игрите си. Взех рисунките му и ги сложих в дневника, който водех от неговото рождение…
Никога повече не попитах сина си. Не исках фантазията му да се събужда, нито той да се задълбочава в тези спомени. Защо? – Знаех, че досега не би могъл да види нито да прочете книги за Африка, знаех всяка негова стъпка и с какво се занимава. Правеше впечатление и това, че той, който иначе бе смело, дори безразсъдно смело момче, се бореше съвсем отчаяно, когато искахме да го окъпем в езерото, крещеше, сякаш искахме да го убием. Обясних му, че може спокойно да дойде, нищичко няма да му се случи. После ми разреши да го занеса на ръце до водата, но трябваше да му обещая, че ще внимавам и ще се грижа за него и няма да го оставя. Но на другия ден той пак не искаше да влезе сам във водата и като малък бяс ревеше и искаше да излезе навън. Пак трябваше да го внеса на ръце. Постепенно преодоля страха си, а после беше като патенце, шляпаше, гребеше и по-късно по цял ден се разхождаше с платноходката.
Когато беше съвсем малък – на четири-пет години, и двете деца – дъщеричката на сестра ми и той – рисуваха заедно, момиченцето рисуваше всички лица розови, а синчето ми – обратно – всички лица тъмнокафяви. Когато тогава исках да му покажа, че не бива да оцветява толкова тъмно лицата, той не отговори нищо, обаче продължи да си рисува шоколадови лица.
Повече не говорихме за неговите спомени. Тук-таме той правеше по някоя малка забележка, от която виждах, че тези неща са все още живи в него. След много години, когато беше на около тринайсет, стана така, че в градината влезе един непознат господин и ме помоли да изляза на шосето, защото синът ми се бе изкачил почти до върха на една много висока топола, толкова високо, че ако падне, ще се пребие. Гледах нагоре по високите 20-25 метра дървета, за да открия на кое се бе изкатерил. Но нищо не можах да видя. Извиках нагоре, а той в отговор ме попита какво искам от него.

- Слез веднага!

- Защо?

- Сега няма да обсъждаме, слизай! – извиках нагоре.
Той не отговори нищо, обаче се провря измежду клоните, слизаше пъргаво, но предпазливо, с абсолютна сигурност, като маймунче. Най-накрая скочи от най-долния клон и ме попита с овладяно раздразнение:

- Защо трябваше да сляза?

- Защото е пълно безумие да се изкатериш толкова високо. Възмутително е чужди хора да ми обръщат внимание какво вършиш. За какво ти е да вършиш такива безумни подвизи? Какво правиш там горе?

- Направих си гнездо там и си ям в него варената царевица, горе е много по-вкусно и виждам прекрасно цялата околност. Мога да видя всичко отвисоко.

- Не прави това повече. Какъв смисъл има да излагаш живота си на опасност? Направи си гнездо тук, долу.
Гледаше сърдито пред себе си и рече:

- Добре де, няма повече да се качвам нависоко, щом мислиш, че е опасно за живота ми. Аз искам да знам кой ме е пазил в тропическата гора, когато съм се катерел на още по-високи дървета, за да наблюдавам оттам животните! Къде си била ти тогава?

- Не знам къде съм била тогава, но сега съм тук и трябва да ме слушаш! – отговорих енергично.

Никак не беше доволен, но понеже иначе му давах доста голяма свобода, той бързо си намери друго занимание, и случката бе забравена.

Веднъж се върна от училище и разказваше много възбудено:

- Смешно! Духовникът иска да ни убеди, че човек живее само веднъж. Обаче аз знам, че живее повече пъти! Знам го! Но с възрастните е по-добре да не говориш, а да си мълчиш!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.