Зазоряване – Аюрведите I (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Пак започнах да работя всеки ден в ателието си.

Веднъж, както си работех, внезапно ме обзе непоносимо безпокойство. Усетих за миг истината, че не правя нищо. Времето отминава с гигантски крачки, всеки ден се изнизва като другите, а аз нищо не правя. Нищо ли? – Как така нищо!? Работя от сутрин до вечер, чета и проучвам цяла библиотека, като се поуморя, свиря на пиано – как така не правя нищо? Замислих се за последните години и чух в себе си отговор: „Не си направила абсолютно нищо, за да облекчиш страданията на другите… Да бъдеш съпруга, майка, скулпторка…, всичко това са лични работи.“ Това беше вярно. Но какво можех да направя? През изминалите години чаках висшите сили да ми дадат повеля – какво трябва да правя. Обаче никога не чух гласа. Откъде можех да знам как и какво трябва да „работя“? А сега, разказвайки това, като мисля за миналото, се смея над себе си. Колко наивен е човекът, незнаещият човек! Как може някой да бъде сътрудник във великото дело, ако сам не е достигнал целта – да овладее себе си!? Но всеки пробуден човек изпада в тази детска болест – веднага иска да освобождава човечеството, преди да е избавил себе си! Истинските висши сили обаче се грижат всеки духовен ученик да бъде излекуван от това наивно схващане. Та тогава самата аз още не бях излекувана, а исках да направя хората щастливи. След моя обет не забравях нито за минута, че именно за това живея. Идваха различни изкушения, които за мен не бяха никакви изкушения. Имаше достатъчно мъже, които искаха да задоволят стремежа си към наслада. Казваха, че име обичат“. Аз обаче виждах ясно, че те дори не ме забелязват, не виждат онова, което съм в действителност. Просто искаха физическа любов. Как би могло това да ме интересува, след като вече бях попаднала веднъж в капана на природата? Моята суетност ни веднъж не бе поласкана от такива мъжки щения. Точно обратното: намирах това за унизително, че мъжете отново и отново пожелават само тялото ми.

Говорих веднъж за висшите философски принципи с един мъж, който твърдеше, че ми е истински приятел. Той бе във възторг от моята „интелигентност“, но при първата възможност се опита… да ме целуне. Да не би да е искал да целуне моята интелигентност? Друг пък бе възхитен от моята музикалност. Когато свирех пред публика, казваше, че обожава музиката, целуваше ми ръка и се вглеждаше дълбоко в очите ми… обаче с каква похот! О, вече познавах един такъв „обожател на музиката“ и му се присмивах в себе си. Колко скучно, колко ужасно скучно!

Наистина ме привличаха музиката, философията и психологията, всичко, което бе изкуство и наука, ала трябваше да разбера, че повечето философи, психолози, астрономи, учени и хора на изкуството намират – както всички мъже – секса за много по-интересен! Горкичките! Какво ли ще им остане един ден, когато загубят своята мъжественост? Празнота, тяхната ужасна празнота! И тези мъже се трепеха да ми доказват, че пилея живота си напразно, щом не искам да използвам всеки удобен случай за сексуално удоволствие. Колко унизително! Само секс ли могат да виждат мъжете! Не могат ли просто да се издигнат над нивото на секса и да бъдат човеци! Като деца, които играят само заради удоволствието от играта, а не за да завършат играта непременно със секс?

Много хора се занимават с музика, изкуство, театър и психология само за да могат постоянно да си завоюват нови партньори. Библията казва: „Ако не станете като децата, истина, истина ви казвам, няма да влезете в царството небесно.“ Колко дълбоко съм разбрала тази прекрасна истина, след като трябваше да се сблъскам с безпокойството и недоволството на хората, които живеят само заради своята сексуалност! И тези нещастни празни люде си мислеха, че „изтласквам“ инстинктите си или разигравам комедия, когато виждаха безразличието ми. Винаги се анализирах много строго: никога дори едничка мисъл не ме привлече към някой мъж. Обичах съпруга си неизменно дълбоко, но вече не както жената обича мъжа, а както човек човека! Не беше изкушение, не бе борба, нито „победа“ над желанията ми, понеже не желаех нито един мъж. От онази нощ, когато осъзнах измамността на физическата любов, вече не се чувствах жена. Онази нощ станах човешко същество, единен Аз и този Аз не желае сексуалност! „Азът“ е безполов! „Азът“ не е една половинка, която търси своята допълващата я половинка, „Азът“ е сам по себе си едно цяло! И когато човекът осъзнае тази истина, тялото го слуша!

Разсъждавах над тези неща там, в ателието си, когато изведнъж ме обхвана същото чувство, както преди година, когато се упражнявах в предаване на мисли от разстояние и не можех да приема и да проследя дадена мисъл! Нещо притискаше гърдите ми така, че не можех да дишам. Оставих настрана дървото, което моделирах, и се съсредоточих. Тогава, след много години, отново усетих специфичното боцкане по цялото тяло и пак чух познатия глас, който ми липсваше вече от толкова много години, благословения глас:

- Защо си изоставила духовните си способности?

- Как да не ги изоставя? Мога ли да направя нещо? – попитах вместо отговор.

- Знаеш много добре, че ако някой има по рождение дарба за музика, ваятелство или някакво друго изкуство, това далеч не означава, че е човек на изкуството. Той трябва, освен това, да развие таланта си. Това се постига само с упражняване, упражняване и пак упражняване! Дарба без труд и труд без дарба не прави изкуство. Ако обаче свържеш таланта с труд, тогава ще има истинско изкуство! Имаш дарби, които просто си изоставила: способности да изявяваш духа. Упражнявай се, упражнявай се, упражнявай се… и ти ще станеш майстор в царското изкуство, което стои над всички други изкуства: в безизкусното изкуство!“

Сърцето ми заби учестено. От години чакам вътрешна повеля, какво трябва да правя. Но ни веднъж отговорът не дойде. Не ми остава нищо друго, освен да работя и да изпълнявам ежедневните си задължения, които съдбата иска от мен. Следвах психология и скулптура. Двете специалности се допълват тъй прекрасно. Когато правя портрети, се занимавам обстойно с душевната нагласа на моите модели. Всички хора са интересни и колкото по-задълбочен поглед имам върху тях, толкова по-сполучливи стават главите. Осъзнах, че един портрет и психологическият анализ са една и съща работа! Това означава същевременно да давам и съвети за душата. Всички, които ми позираха, ставаха и мои духовно близки приятели. Също и монументалните творби, големите композиции, ми доставяха огромна радост. Концентрацията ми отваряше все нови и нови врати към непознати истини. Но в дъното на душата си бях тъжна, защото вече не чувах „гласа“. Бях като сухар и имах чувството, че съм загубила контакта с онази произлизаща от най-висшия извор сила. А сега този контакт се появи отново и ми каза, че трябва да се упражнявам в безизкусното изкуство. Как да се упражнявам? Има ли изобщо такива упражнения? Никога не съм чувала нещо за това… Тогава чух съвсем ясно гласа в себе си: „Търси!“

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.