Миналото става настояще I (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Той стоеше там и ме гледаше спокойно. Небесното спокойствие, което се излъчва от очите му, ми даваше сили да понеса огромното вълнение, безкрайната радост да Го видя отново. Благородното му лице оставаше неподвижно, но неговите очи ми се усмихваха и аз знаех, че и Той се радва, че най-сетне съм се пробудила напълно и Го виждам отново. Защото Той винаги ме е виждал, очите му са прониквали през мъглата, която забулваше съзнанието ми, Той е виждал моите борби, мъки и страдания и не ме е напускал, а ми е помагал отново да се пробудя, да се осъзная.

Споменът ме облада с пълна сила и неясните картини, които ме изпълваха, без да мога да ги осъзная, сега изведнъж станаха отчетливи и стабилни. Изплуваха нови образи, нови спомени, такива, каквито са били стаени и заровени досега в глъбините на подсъзнанието ми, допълващи се като камъчета от мозайка, и оформиха пълната картина на един минал живот в страната на голямата река Нил и пирамидите…

Спомените ставаха все по-живи, докато впечатленията от сегашния ми живот бавно избледняваха и отстъпваха място на отново събуденото съзнание на онази личност, която съм била някога.

Обстановката, в която се намирах, обикновената стаичка в малката горска къща, вълшебната гледка към виещата се из долината река изчезваха бавно и постепенно. И Него вече не виждах, стаята се отвори и разшири, оказах се в една огромна зала, в моите покои, и до съзнанието ми достигна образът на една пълничка любвеобилна жена, която много радостно ми се усмихва. О, да! та днес е шестнайсетият ми рожден ден и ей сега ще облека празничните си одежди, за да отида на тържествения прием, на който баща ми ще ме представи на пратениците от страната като своя съпруга, като наследница на рано починалата владетелка.

В една голяма овална сребърна плоча, изкована и полирана с удивително майсторство, виждам собствения си истински лик и гледам как ме облича милата ми добра стара Мену.
Майка ми е починала, когато бях още съвсем малка. Спомням си я смътно, като изящно бледо същество. Само големите тъжни проницателни очи светеха от съкровищницата на спомена – последният им дълъг поглед, отправен към мене, преди да издъхне. Този поглед създаде онзи вътрешен контакт между нас, който винаги усещам, но днес, когато ще бъда представена като нейна заместница в страната, го усещам още по-дълбоко и по-живо.

Стоя облечена пред огледалото и съзерцавам образа си. Харесвам го. Оттам ме гледа едно крехко, нежно, стройно същество във фина дреха, блестяща, копринена, поръбена със злато. Златният колан подчертава още по-добре тънкия ми кръст, широката яка върху раменете ги прави по-широки, а тюрбанът придава на лицето ми по-голяма самоувереност и аристократичен израз. Суетна съм, харесвам се в огледалото, а по пълничкото лице на Мену, за чието старо любящо сърце аз съм най-съвършеното същество на земята, се търкулват радостни сълзи.

Двамата най-възрастни знатни сановници на страната са вече дошли, за да ме отведат през дългия коридор в огромната зала за приеми. С бавни тържествени крачки ме водят между редиците от благородници към „Великия дом“ – фараона, баща ми, който отсега нататък ще бъде мой съпруг. Той седи на златния трон като истински бог. Не случайно името му означава „Великият дом“ – Фар-ао. Неговата личност е обвивката, „домът“ на Бога. Бог живее в него, излъчва се и се изявява чрез него. Силата на погледа му е тъй дълбоко проникваща, че хората, които не са съвсем искрени, свеждат очи. Той седи там и гледа право в мен, вътре в душата ми! И аз го гледам без страх, държа се здраво в погледа му, знам, че огромната сила, излъчваща се от очите му, е силата на Обичта. Той вижда всичко. Вижда и това, че съм суетна, и всичките ми други несъвършенства, но разбира всичко. Той е самата обич. Моят баща!

Зад трона му седи неговият царствен лъв, неподвижен, величествен и достолепен – символът на свръхчовешката власт на фараона.

Стигам до стъпалата пред трона и спирам. Фараонът става и слиза, изважда от разкошната кутия за бижута, която му подава главният ковчежник, най-красивото изделие на златарското изкуство – една златна яка и я полага върху раменете ми. После взема златния венец, който завършва с глава на змия, и го закрепва над челото ми, върху белия копринен тюрбан. Символът на членовете на господарската раса, на божиите синове. Това е символът на посветените… После фараонът хваща дясната ми ръка и ме повежда нагоре към трона. Обръщаме се към присъстващите и той ме представя като наследница на владетелката, като своя съпруга. Сядаме – аз от лявата му страна, малко пред него. Сега пред нас преминават бавно първо най-възрастните, после и останалите знатни сановници със съпругите си и се покланят ниско, с протегнати напред ръце, най-напред на фараона, а после и на мен. Стоим неподвижно, само очите ни поглеждат човека, който минава пред нас. Мисля си, че сега чрез мене се изявява духът на милата ми майка, и осъзнавам отговорността и дълга си. Сановниците минават един след друг и в очите им съзирам техните души. Някои наистина са изпълнени с искрена обич и уважение, в други има завист, любопитство или подло раболепие. Главният ковчежник Роо-Кха също ми се покланя и ми хвърля малко подигравателния си, натрапчив и все пак ласкаво-заговорнически поглед, както става често, когато го срещам из двореца. Отвръщам ледено на неговата дързост и върволицата хора продължава бавно да се ниже. После виждам стари и млади приятели, някогашни другари от игрите ми, изпълнени с истинска обич. Поемам техния поглед в моя и единствено това ни обогатява. Всеки от тях преминава бавно, безмълвно, но всички сме в единение чрез духа…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.