Миналото става настояще III (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Баща ми ме слуша внимателно и докато говоря, става все по-тъжен. После казва:

- Духовно си се пробудила по-рано, отколкото трябва. Не мога да направя нищо друго, освен да ти разреша да отидеш при главата на нашия род – върховния жрец на храма, брат ми Птаххотеп. Ще говоря с него, ще те предам в неговите ръце и той ще те вземе под своя закрила. Господ да освети по-нататъшните ти стъпки със Своята вечна светлина!

Той полага ръка върху главата ми и ме благославя. Иска ми се да се хвърля на гърдите му, за да му благодаря за разрешението, но тежката златна яка ме възпира и пречи на поривистите ми движения. Баща ми вижда всички мисли на хората, вижда също, че с този темпераментен изблик искам да изразя радостта си, и казва усмихнато:

- От една страна, си голямо дете, от друга, изглеждаш зряла и пораснала. Ще трябва още много да се упражняваш в самоконтрол, ако искаш да станеш посветена.

Отвърнах с усмивка:

- Вече умея да се владея, татко, когато поискам.

- Да, вярвам ти, но искаш ли да го правиш винаги? – пита той също усмихнат.

- Татко, толкова е скучно да се упражняваш постоянно в самоконтрол.

- Точно в това е опасността, че го намираш за скучно и че мислиш така. Но ако за миг отклониш волята си, отправена към любимия ти лъв, и той те нападне точно в такъв момент на слабост, тогава си загубена. Нашата нисша природа е точно като едно животно, като лъва. Трябва постоянно да държим под контрол и лъва, и нисшата природа, тогава те ще ни служат със своите могъщи сили. Внимавай винаги!

Казваме си „довиждане“. Той ме придружава до вратата и ме предава на двамата стареи, които ме очакват в преддверието. Ех, тия церемонии! Винаги ме ядосват. Защо трябва сега да крача величествено бавно между двамата достолепни старци до покоите си, като че ли и аз съм на техните години. Искам да изтичам по дългия коридор и да влетя в стаята си, където ме очаква моята Мену развълнувана и любопитна. Но трябва да пристъпвам царствено и с достойнство и заради красивата си златна яка на раменете ми – да не се смъкне. Най-после стигаме до моята врата и се разделям с подобаваща царственост с двамата сановници. Влизам и се спирам, за да може Мену да се порадва на разкошната ми премяна. Тя не е на себе си от радост, че съм тъй красива и че правя такива царствени движения, и пак се разплаква, защото, както каза тя, аз приличам толкова много на майка ми.

Казвам й:

- Мену, колко си невежа! Не мога да приличам на никого и не обичам да приказваш такива неща. Носът ми или устата ми може да приличат на носа и устата на майка ми, но „Аз-ът“? Виждаш ли изобщо моя „Аз“? Ти виждаш само тялото ми – дома на моя Аз, но самия ми Аз ти не виждаш. Как тогава бих могла да приличам на някой друг?

- Ех – казва Мену, – ако човек не може да те види, как така ти си толкова красива, а? Кажи де! Ако не мога да те видя, значи и това, което стои тука пред мене, не си ти, а е само домът на твоя Аз. Значи ти изобщо не си хубава! Тогава хич не ми стой тука такава горда и наперена!

Избухваме двете в искрен смях. Със своя обикновен начин на мислене Мену може често да ми даде такъв мъдър отговор, че да ме засрами. Да, тя вече е открила слабостта ми – моята суетност. После сваля с безкрайна нежност златната яка и украшението за глава и ги слага в кутията за бижута, защото главният ковчежник Роо-Кха чака отвън с двама носачи на скъпоценности, за да прибере накитите в съкровищницата до следващия празник. Той влиза в приемната ми и ми се покланя. Този човек ме ядосва, защото виждам, че ми се кланя не от уважение, а защото трябва да го прави. Той пак ме гледа нахално-заговорнически, но аз се опитвам да се държа толкова достойно, колкото мога. После оставам най-сетне сама с Мену.
Мену ми е станала дойка, когато съм останала без майка. Тя е била моя бавачка и прислужница и я чувствам много по-близка, отколкото първите по ранг придворни дами, които са поели задължението да ме възпитават. Мену ме обичаше от самото начало така безгранично, че можех да правя с нея каквото си поискам. Тя беше винаги възхитена от това, което казвах или вършех, и всички мои желания изпълняваше сляпо, стига да е по силите й. Винаги е била близо до мене, а сега, когато трябваше да изпълнявам обществените си задължения наред с баща ми, бе съвсем изплашена – да не би да се откъсна постепенно от нея. Обаче аз я обичам с безмерно доверие, защото зная, чета го в очите на хората, че никой не ме обича тъй искрено, тъй безусловно, без задни мисли, като Мену.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.