Миналото става настояще IV (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

В детството си виждах баща си рядко. Той беше и е „Великият Господар“ на страната. Защото е дошъл на земята със задължението да води и управлява хората в техния земен живот. Бе посветил себе си на задачата да докаже на синовете човешки как трябва да се управлява една страна, за да могат всичките й жители да се развиват хармонично. Бе толкова ангажиран с тази своя задача, че му оставаше съвсем малко време да се занимава с мен. Идваше денем за няколко минути в градината, където играех с децата на аристократичните семейства, за да ме види, или заповядваше да ме отведат в покоите му. Най-често тези среши протичаха така: докато бях още малка, той ме вдигаше на ръце или клякаше, гледаше ме с безкрайна обич, благославяше ме и отново си тръгваше. Но с мене винаги е говорел като с възрастен човек. В нашия род на божиите синове няма особено голямо значение това, дали сме от по-отдавна или отскоро на земята, дали един дух живее в още неразвито тяло – на дете – или във вече развито – на възрастен. Това е от съществено значение само при синовете човешки, които са така тясно свързани с телата си и се отъждествяват с тях така, че напълно забравят за своята духовна същност, неподвластни на времето и пространството. Те вярват, че някой наистина може да бъде „малък“ или „голям“. Членовете на нашата династия – божиите синове – запазват съзнанието за своята духовност дори и тогава, когато се раждат в плът. Те никога не забравят, че само тялото може да бъде „дете“ или „възрастен“, духът е и си остава винаги същият. Той не е нито „голям“, нито „малък“, нито „млад“, нито „стар“, защото не принадлежи към света на времето и пространството! Така че връзката с баща ми не бе смущавана от това, че бяхме на различна възраст и рядко се виждахме. Щом поотраснах, баща ми ме вземаше понякога на разходка със себе си, а когато се изморявах, ме вдигаше в силните си ръце и продължаваше да ми говори за тайните на природата, които бяха изключително интересни за мен. Веднъж му казах:

- Татко, бих искала да знам всичко като тебе.

Тогава той отвърна:

- Когато бъдеш посветена, и ти ще осъзнаеш всички тайни на небето и земята.

Тези думи не забравих никога и търпеливо очаквах времето, когато и аз щях да стана посветена.

Въпреки че винаги съм живяла сред чужди хора, никога не съм се чувствала сама. Знаех, че баща ми ме разбира напълно, и дори когато физически не бяхме един до друг, бях свързана в духа с него. Бях негова. Така бях свързана и с майка си. Макар че тя вече не беше в тяло, духом бях в неразделно единство с нея. Колко малко зависи единството на душите от физическото присъствие! …Моята мила Мену е тук. Тя почти винаги е при мене, не ме оставя миг сама, но въпреки това аз не съм с нея. Тя може да ме обича, но не и да ме разбира. Почти няма самостоятелно мислене, вече няма самостоятелен живот, тя живее чрез мен и е изцяло в моя власт, въпреки че аз не злоупотребявам с това. Защото знам – татко ми го каза веднъж – че никога не бива да злоупотребяваш със силата, която идва от превъзходството на духа!

Сега Мену е толкова щастлива, сякаш баща ми е представил нея пред двора като своя съпруга, сякаш тя е била толкова красива и на нея са подарили моя накит – като наследница на владетелката. Ах, милата ми стара Мену! Сега тя, разбира се, ме пита, какво съм си поискала от татко.

- Естествено посвещението! – отговарям аз.
Мену извиква потресена:

- Какво?! Посвещението?! Да не би да искаш да отидеш при учениците в храма и да напуснеш двореца? Защо не си поиска красиви бижута или художникът Имхотеп да те увековечи в цветна пластика или нещо подобно, само не посвещението!

- Защо си така изплашена? Аз искам единствено и само посвещението и нищо друго. Разбери, бижута и без друго си имам, а как би могло да ме ощастливи нещо, което не е в мене, нещо, което не съм аз, а виси върху тялото ми, тъй че изобщо не го виждам? Сега имам дори накитите, с които ще ме положат в гроба, когато напусна тялото си някога, за да се знае, че съм произхождала от расата на божиите синове, и въпреки това не се чувствам ни най-малко по-щастлива отпреди. Моята външност ще бъде увековечена по същата причина. Защо трябва да искам такива неща? За мен е маловажно какво ще си говорят синовете човешки след няколко хилядолетия за пластиките с моето изображение. Може да ме направи щастлива само това, което е в мене, което е едно с мене, а не онова, външното. Това може да бъде само някое вътрешно преживяване, благодарение на което, въпреки земната обвивка, ще осъзная най-съкровените истини. Искам посвещение!

Мену се вайка отчаяно, сякаш съм пожелала смъртта си:

- Ох, знам си аз, че с тебе не може да се говори! Като си наумиш нещо, трябва да стане. Но предусещам, че посвещението ще ти навлече голяма беда; не го искай, само него недей! Какво каза фараонът за идеята ти?

- Разреши ми да намеря брат му Птаххотеп, а сега престани да се вайкаш, не ми разваляй хубавия ден!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.