Той 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След това аз падам на колене пред него и го моля отчаяно:

- Не, не, не ме отпращай от себе си, не ми отказвай посвещението. Ще устоя на всички изкушения на любовта, няма да се колебая, моля те горещо, дай ми посвещението!

Птаххотеп се усмихва отново и гали косите ми. Усещам могъщата сила на ръката му като ток, нахлуващ в главата ми.

- Наистина – казва той, – с такова поведение не съм свикнал. Как мислиш, дете мое, ако аз не искам да ти дам посвещението, ще променя ли решението си поради това, че ти падаш пред мене на колене и искаш да ме убедиш? Посвещението изисква да можеш да се владееш до съвършенство. Дете, дете, още си далеч от това! А твоята самоувереност не е в равновесие с опитността ти. Събери първо нужния опит, после можеш да дойдеш пак.

Виждам, че той няма какво повече да ми каже. Ставам и се сбогувам.

- Татко на душата ми, сега си тръгвам, но ти няма да ме изоставиш заради това, нали? Може ли друг път пак да дойда при теб?

Птаххотеп отговаря с неизразима с думи обич:

- Знам, че от най-ранното си детство си била и си много сама. Това трябваше да бъде така, за да се развие твоята самостоятелност. Но ти никога не си сама, сигурно усещаш това. Ти си свързана с нас чрез вечната връзка на най-висшите закони на съпринадлежността. Аз съм винаги с тебе, дори и когато не го знаеш. Знаех преди тебе, че ти днес ще дойдеш при мене с тази молба, а знам също и какво ще последва. Но това са закони, които и ние трябва да спазваме. Ти принадлежиш към нас.

Покланям му се дълбоко, за да получа благословията му. Сетне си тръгвам. Мену ме чака в преддверието и веднага пита:

- Какво стана? Какво ти каза божият син? Разкажи ми бързо всичко! Защо се забави толкова. Чуваш ли? Разказвай! Ще получиш ли посвещението?

- Божият син не иска да ми го даде. Казва, че още нямам никакъв опит в земната любов.

- Слава Богу! – казва Мену, сияеща от радост. – Нали ти казах и аз, че посвещението не е за тебе. Знаех си аз!

- Да, да, Мену, ти всичко знаеш, само че сега ме остави на мира, искам да сложа малко ред в главата си, в мислите си…

И ние вървим безмълвно към двореца.

През нощта и на другия ден не мога да мисля за нищо друго, освен за представителя на Бога – Птаххотеп. Знаех, че според произхода си аз принадлежа към расата на божиите синове, но за мене бе велико преживяване да чуя от него, че Той е пазителят на душата ми. Той е видимият представител на Бога тука на земята и с него ще говоря за моите най-тайни мисли така искрено, както при откровена изповед пред Бога. Очите му проникваха в мене, погледът му осветяваше и най-тайното ъгълче на душата ми и това ме правеше щастлива. Тъй прекрасно е да знаеш, че си свързан с едно живо същество, което те разбира без думи, което никога няма да ти се разсърди, защото вижда всичко отгоре, като самия Бог. Няма нужда да му обяснявам какво мисля за нещо, защо правя нещо или искам да го имам, както съм свикнала да правя с възпитателите си. Птаххотеп вижда най-съкровените импулси за мислите и делата ми, също и онези, които самата аз още не съм осъзнала. Няма нужда да му казвам ни дума, достатъчно е просто да застана пред него. Той ме вижда! Духът му е отворен за мене, усещам постоянния контакт с него. Чувствах го и преди да го срещна. Усещах, че ме води една стоманена воля, и сега знам, че тази сила е била и е неговото излъчване. Знам, че той ме вижда и тогава, когато не съм с него. И сега чувствам, че погледът му е спрян върху мен, и всяко нещо, което правя или мисля, не остава скрито за него. Да, но тогава той вижда и това, че не мога да се помиря с факта, че ми отказа посвещението. Не! Не мога да проумея, че първо трябва да имам опит в любовта. Никога няма да се влюбвам, мъжете ме интересуват само дотолкова, доколкото очаквам те да признават красотата ми и да й се дивят. Те наистина правят това, всичките, и това е достатъчно, защото моята суетност се проявява в мене само докато съм в обществото. Но когато оставам сама със себе си, тогава има само едно единствено желание, което изпълва душата ми – посвещението! Не мога и не искам да чакам да събера житейски опит, защото никога няма да стане.

И тъй, вечерта отивам пак при Птаххотеп, забулена в наметалото си, придружена от отчаяната Мену, за да помоля още веднъж за посвещението. Мену пак остава в преддверието, а ученикът днес ме отвежда в градината, където Птаххотеп седи под палмите. Покланям му се, той отвръща на поздрава ми и после ме гледа със сияещите си очи – имам чувството, че гледа вътре в мен – и чака. Нищо не казвам. Защо да говоря, когато и без това знае какво искам – чете мислите ми. Оставя ме да стоя така. Накрая става, полага ръцете си, излъчващи благословение, върху раменете ми и пита:

- Защо си дошла?

- Татко на душата ми – отвръщам аз, – защо ме питаш, когато и без друго знаеш всичко? Нещастна съм, защото ми отказваш посвещението. Нямам други желания, нито други мисли, само посвещението. Моля те, дай ми посвещението!
Птаххотеп гали с обич косите ми и казва сериозно, почти тъжно:

- Вчера вече дадох отговор на молбата ти. Успокой се, имай търпение! Помисли за това, което ти обясних вчера за творческите енергии, и живей като другите млади хора. Занимавай се с твоите цветя, с животните си, върви и играй с другите младежи, бъди весела и засега не мисли за посвещение.

- Татко – казвам развълнувано, – мога да мисля само за посвещението, защото с каквото и да се заема, мислите ми се насочват все към него. Като погледна цветята или като наблюдавам костенурките как ходят насам-натам и водят тъй мъдро живота си, сякаш имат разум, винаги и навсякъде се срещам с тайни и искам да ги узная, всичко да знам, всичко да разбирам, искам да съм посветена!

- Ако костенурките имаха разум – казва той усмихнат, – нямаше да водят такъв мъдър живот. Но и ти не претендираш да бъдеш мъдра заради това, че имаш разум, дори твърде много. Опитай се точно с този прекрасен разум да разбереш, че за посвещението ти е много рано. Ела отново, след като натрупаш зад гърба си земен опит. Тогава чак ще ти дам посвещението.
Ох! С Птаххотеп не е тъй лесно, както с добричката ми Мену. Той е твърд и силите ми отскачат от него като стрели от скала. Пак му се покланям дълбоко и си тръгвам. Но вън отговарям със злост на въпросите на Мену, отчаяна от това, че Птаххотеп ме намира за недостатъчно зряла, ядосана от безсилието ми спрямо времето, което се възправя като непреодолима стена пред мене, непобедимо като самия Птаххотеп.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.