Той 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

През нощта пак не мога да мигна, а на другия ден ходя неспокойна и нещастна нагоре-надолу из стаята си като дресираните и опитомени лъвове в двореца. Чрез раждането ми в плът съзнанието ми е било притъпено и се чувствам като в постоянен мрак. Искам да виждам ясно, въпреки че съм затворена в тяло. Искам да знам, искам посвещението! Защо трябва да чакам? Ако досега любовта ми е безразлична, ще ми бъде безразлична и когато бъда посветена, когато стана всезнаеща. Сега вече знам, че физическата любов е само една необходимост на природата, за да се създава поколение. Защо ще бъде опасно за мене това, че все още нямам такъв опит и познания? Имам разума и съзнанието си, които ще ме предпазят от тази опасност. Няма да попадна в капана на природата, в капана на любовта. На това изкушение вече ще мога да устоя…

Така си блъскам главата през целия ден, но вечерта не мога да издържа повече. вземам наметалото си и тръгваме с Мену отново към храма, при Птаххотеп, през дългата галерия с колоните. Искам да му кажа, че не се боя от това изкушение, че ще бъда достатъчно силна. Той може спокойно да ми даде посвещението.
Ех, аз сляпата! Глупачка такава! Като че ли той не е прозрял в бъдещето! Сякаш не е знаел, че всичко трябва да се случи точно така. Но и той трябва да спазва божествения закон и да гледа търпеливо как тичам към гибелта си, как първо трябва да пропадна в бездната, за да мога да се издигна оттам със собствени сили.

Той пак ме посреща в малката си приемна. Влизам, покланям се и казвам решително:

- Татко на душата ми, исках да се подчиня, но не мога. Копнежът ми по знанието е тъй силен, че дойдох отново. Не мога да разбера защо трябва да чакам, когато съм съвсем сигурна, че имам достатъчно сили да устоя на изкушенията на физическата любов. Аз съм достатъчно силна и умея да се самоконтролирам. Моля те за посвещението!

След това Птаххотеп затваря сияещите си очи и дълго остава неподвижен. Изчаквам нетърпеливо, но също неподвижно, за да не му преча. Най-сетне той отваря очи. Става, пристъпва към мене, взема ръцете ми в своите и казва:

- Три пъти ме помоли за посвещението, въпреки несъгласието ми, три пъти. Закон е, ако някой от расата на божиите синове три пъти помоли за посвещението, не бива повече да му го отказваме. Това е знак, че то е необходимо, независимо от това, дали е опасно за него, или не. С кръвния ти баща ще обсъдим как да започнем, за да можеш през този период на посвещаването да изпълняваш и задълженията си. По принцип другите ученици живеят в храма през това време, но за тебе трябва да направим изключение, защото ти трябва да изпълняваш обязаностите на съпруга на фараона. А сега си иди спокойно.

Бих се хвърлила с огромна радост на шията му, за да му благодаря, че се е съгласил да ме посвети, но искам да покажа, че се владея. Стоя неподвижно, само от очите ми блика радост. Птаххотеп ме гледа усмихнато и казва:

- Това, което си направила в мислите си, вече си го направила реално, никога не забравяй това!

- Ах, Татко, ако и без друго го вземаш като извършено, тогава ще го направя наистина! – и се хвърлям в обятията му, целувам благородното му лице отдясно и отляво. – Благодаря ти, благодаря ти! Колко си великодушен! Ще бъда посветена! Посветена!

- Както виждам, имаш силен самоконтрол! – иронизира Птаххотеп.

- Само сега, Татко – отвръщам с усмивка – само сега! В края на краищата ти си, освен върховен жрец, от физическа гледна точка и мой чичо – и затова мога да те целуна, или не е така? Но когато получа посвещението, ще видиш колко сериозно и овладяно ще се държа!

- Да, това вече го знам – казва Птаххотеп, прегръщайки ме нежно, после погалва косите ми и ме изпраща до вратата.
Връщам се обратно в двореца с Мену, танцувайки и подскачайки. Безкрайно щастлива съм. Обаче Мену, след като чу от мене, че ще бъда посветена в храма, непрекъснато плаче и хлипа, сякаш съм легнала да мра. Нейната мъка помрачава радостта ми. Имам усещането, че ще бъда обкръжена от невидими сенки. А щом току преди лягане тя пак започва да ми приказва за лошите си предчувствия, вече губя търпение:

- Виж какво, Мену – отсичам, – знаеш, че след шестнайсетия ми рожден ден искаха да те отстранят от мене, след като бях представена като съпруга на фараона. Знаеш, че според правилата на двореца около мене трябва да има придворни дами. След трудна борба успях да склоня фараона да останеш още, а придворните дами да бъдат с мене само при появата ми в обществото, на празници и разходки. Но ако се държиш така, наистина ще те отпратя и ще приема компанията на придворните дами. Те най-често са ужасно скучни, но поне не се бъркат в личните ми работи.

Мену, бедната ми нисичка и пълничка Мену! Така се изплаши от думите ми, че веднага млъкна, седна на пода до леглото и ме загледа безмълвно, но с такава обич и с толкова страх, болка и загриженост, че аз се разсмях високо. Прегърнах я и рекох:

- Успокой се, Мену, никога няма да те отпратя, обичам те. Ти си била и си единственият човек, който ме обича истински с чисто сърце, и ще останеш винаги до мен. Успокой се, посвещението няма да ми навреди, само ще ми е от полза! Птаххотеп ще бди и винаги ще бъде с мен!

А за довиждане Мену добавя:

- Надявам се, че посвещението няма да ти навреди, но винаги ме е страх, като се видят големите светкавици и се чуе гръм от пирамидите. Навярно ти няма да имаш нищо общо с това.
- Не, не, Мену, върви сега да спиш.

И тя си тръгва. Аз обаче размишлявам още известно време над забележката й. Светкавици и гръм от пирамидата! Да, наистина! От детството си знам, че от пирамидата понякога излизат светкавици и гръмотевици – и тогава в страната вали дъжд. Било е тъй естествено – като самия живот, никога не съм се замисляла над това. Но сега, когато ще получа посвещението в храма, сигурно ще узная и тази тайна. После бавно заспивам в тържествено очакване.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.