Години на подготовка 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

- О, Има – промълвям сериозно, тихо и изненадана от собствения си глас, - аз станах палмата, или по-точно – открих, че палмата винаги е била аз. Само дето не съм осъзнавала това!
Има поклаща одобрително красивата си ангелска глава и казва сияещ от радост:

- Правиш чудесни крачки напред! Толкова много се радвам! Ти вървиш тъй бързо напред, както никой друг за толкова кратко време. Ако се справиш също така бързо с всички останали подготвителни изпити, скоро ще си готова за посвещението!
Двамата се гледаме с мълчалива радост. Както го гледам в очите, усещам още по-силно какво чисто същество е Има и каква огромна сила се излъчва от него. Там, където е той, въздухът е по-чист. После ми подава ръка и ставаме. Трябва да си ходя.
Когато вече съм си легнала, Мену сяда на пода до леглото ми и пита:

- Какво правиш сега в храма?

- Правим упражнения.

- Какви упражнения, разкажи ми! Отвръщам сериозно:

- Ами, моето последно упражнение беше да мисля толкова време за една палма, докато открих, че самата аз съм палмата!
Мену ме поглежда уплашено:

- Какво си открила? Какво си? – пита тя и се вторачва изпитателно в мен.

- Палмата – повтарям аз.

- Ти си палмата? – пита тя с широко отворени очи.

- Да, да, Мену, но вече ме остави на мира. Искам да спя.
Тогава Мену започва да се смее тъй, че се търкаля насам-натам по пода и сълзи се търкалят по бузите й:

- Ха-ха-ха, ти си била палма? Къде ти е стволът и къде са ти листата? Ха-ха-ха, значи не си момиче, така ли, а? Ха-ха-ха!

Аз сядам обидена в леглото си и казвам с възможно най-голяма тежест:

- Обърни внимание на това, че не съм момиче, а заместничката на владетелката, съпругата на фараона, ясно ли ти е? И ако се смееш на моите упражнения, вече нищичко няма да ти разказвам.

Тогава Мену изведнъж започва да плаче, обсипва ръцете ми с целувки и казва през сълзи:

- Не ти ли рекох, че посвещението е опасна работа? Накрая ще те омагьосат и ти наистина ще се превърнеш в палма. Вече говориш тъй странно. Внимавай, моля те, внимавай! Би било добре, ако фараонът знае това! – и тя излиза угрижена, триейки сълзите си.

Оставам сама с едно неприятно чувство. Усещам безпогрешно, че не биваше да говоря с Мену за най-дълбоките си и най-святи преживявания.

На другия ден Птаххотеп праща да ме повикат при него. Вечерта трябва да му се обадя… Той седи на обичайното си място в малката приемна. Очите му са дълбоки като небесния свод. Знае всичко.

- Ела тука, моя малка дъще – казва той благо.

Пристъпвам към него, изпълнена с доверие. Той взема ръцете ми в своите и пита с усмивка:

- Знаеш ли каква ще бъде следващата ти задача?

- Да, Татко, знам – отвръщам аз.

- Е, и?

- Да мълча – отговарям му също с усмивка и с чувство за вина, но го гледам доверчиво в очите, защото знам, че не ме укорява. Той кима, ние се разбираме. Няма нужда да се извинявам. Познава ме по-добре, отколкото аз себе си, и знае добре, че не с лоши намерения съм разказала за святи неща на Мену, която далеч не е толкова зряла, че да може да разбира духовните преживявания. Гледам Птаххотеп в очите… той ме вижда с всичките ми несъвършенства, но вижда и решението ми: за в бъдеще да се науча да мълча. После помилва косите ми, аз се покланям и си тръгвам.

Ах! Колко пъти още ще заставам пред него и ще му признавам, че езикът ми е изпреварвал разума, че пак не съм успяла да устоя на силата, която принуждава човек да си каже каквото му е на сърцето. Обаче с времето се научавам да бъда будна и спрямо тази сила. Както любимия си лъв, така трябва постоянно да държа под око и желанието да споделям и чрез това постоянно наблюдение постепенно придобивам навика, преди да заговоря, да се вслушам в себе си – дали имам разрешение да говоря, или не. Малко по малко се научавам да отварям уста само когато имам да кажа нещо. И осъзнавам двете същества в мен: един личностен „аз“, който би искал често да си побъбри, без контрол, само от необходимостта да сподели, само да привлече вниманието върху моята личност, и висшият Аз, в основите на съзнанието ми, който възпира първия „аз“ и му заповядва кога и какво да говори или прави и кога трябва да мълчи и да остава пасивен. Само трябва да обръщам внимание на повелите на този висш Аз и да му се подчинявам. Защото да се слушат само заповедите му – това може да прави всеки човек!

През този период, след груповите упражнения в храма, получавам от Има други упражнения за концентрация.

Ние пак седим в моето любимо кътче на храмовата градина и Има ми обяснява:

- Вече знаеш от опит какво е концентрация. Ако обаче се наблюдаваш по време на този процес, ще установиш, че през това време минаваш през три фази: една свързана с разума, една – с чувствата и една духовна фаза.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.