Години на подготовка 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Има ме изслушва внимателно, после казва с радост:

- Много правилно си се упражнявала! Открила си, че е невъзможно да се съсредоточиш върху думи. Това, че накрая си си представила изречението в кръг, е било правилен стремеж към концентриране. Ако продължаваш да свиваш думите, пак се образува кръг и никога не можеш да достигнеш центъра му. Ти си разбрала, че думите оказват съпротива спрямо твоята сила, с която се опитваш да ги сгъстиш, и затова никога не можеш да ги фокусираш в един център. Същата съпротивителна сила се използва при строене на мост. От камъните се прави свод – както ти сега си направила от думите кръг, а мостът няма да падне в реката, защото камъните упражняват налягане един върху друг и материалът няма да поддаде на натиск. Чрез съпротивителната сила камъните поддържат конструкцията на целия мост. Когато обаче твоята концентрация иска да достигне центъра, тогава съпротивата на думите ти пречи и е невъзможно да се концентрираш. Същото ще стане и ако се съсредоточиш върху една дума. Тя се състои от букви, които никога не могат да се свият до една точка.

- Е, и какво да правя?

- Като следващо упражнение се опитвай да се концентрираш само върху една единствена буква, да речем върху О – казва Има и ме оставя сама.

Опитвам това. Пак седя в тревата и се концентрирам върху О… казвам си на ум О, О, О, О, О … и все още не мисля за нищо друго, освен за О, O, О, ОООООО…, и изведнъж преживявам нова изненада в себе си… Изтичвам при Има и заявявам със смях:
- Вече съм готова.

- Е – пита той – какво постигна?

- Това, че О изведнъж се превърна в тръба. В един дълъг тунел с формата на О, в който навлизах все по-навътре. Това обаче пак не е съвършената концентрация!

- Много добре – казва Има, – ти си попаднала вече в четвъртото измерение. Сега пак се заеми с изречението „Аз съм винаги проявление на Божественото“ и се опитай отново да се съсредоточиш върху него. Сега как би решила този проблем?

- Какво трябва да направя? – питам.

- Какво би направила? – отвръща Има на въпроса ми с въпрос. Замислям се известно време и казвам:

- Думите са одеянието, обвивката, материалното проявление на смисъла. Ако искам да стигна до центъра, трябва да се откажа от думите, които ми пречат, и да се съсредоточа само върху смисъла на изречението, без думи, без форма. Така правилно ли е ?

Има се усмихва и казва:

- Хайде да видим какво ще постигнеш по този начин. Върви, опитай и после пак ела.

Отивам и се съсредоточавам върху смисъла на изречението: „Аз съм винаги проявление на Божественото.“ Само върху смисъла… После пак се връщам при Има. Той тъкмо приключва разговора с друг ученик. Щом забелязва, че го чакам, ми хвърля един закачлив поглед, сякаш вижда докъде съм я докарала с моята концентрация.

- Е? – пита той.

- Има, толкова е странно! Когато исках да се концентрирам само върху смисъла на изречението, вече не можех да мисля за него, а целият вътрешен процес се премести от главата в гърдите ми и вече не можех да мисля за смисъла, а го чувствах и го преживях! В мига, когато се концентрирам без думи върху смисъла, аз самата се превръщам в неговия смисъл! Но тогава изречението трябва да гласи не: „Аз съм винаги проявление на Божественото“, а преобразувано и много по-точно: „Аз съм Божественото, което се проявява непрекъснато!“
Докато говоря, Има ме гледа усмихнат и с нарастваща радост.

- Много добре си се концентрирала. Много добре! Открила си, че концентрацията не може да бъде трайно състояние, а е само преход между отразения свят и състоянието на СЪМ. Ако съсредоточиш мислите си върху нещо, не можеш да останеш при мисленето, защото концентрацията те отвежда обратно към самата теб, и ти ставаш това, върху което си се съсредоточила. Чрез концентрацията мисленето се превръща в състояние на СЪМ! Мисленето престава изобщо, а мислещият става идентичен с мисленото нещо. Да мислиш нещо означава да отразяваш навън едно съдържание чрез разума – като в огледало, значи да излезеш от себе си. Благодарение на концентрацията, отразеното се връща обратно – мисленото нещо отново става идентично с мислителя, със самия себе си. Двата фактора се съединяват в съвършено единство. Сътвореното се връща обратно в твореца! Продължавай да се упражняваш, ще преживяваш този процес все по-ясно. Ще ти дам едно ново упражнение. Ти обичаш да седиш под тази палма. Концентрирай се върху нея – и си тръгва.

Аз пак сядам и гледам палмата. Не мисля за нищо друго, само за това дърво. Минават часове, бавно се свечерява. Трябва да се прибирам. Отвън ме чака Мену, тръгваме си към дома.

На другата сутрин пак съм тука, в градината на храма, и след колективните упражнения пак седя под палмата, съсредоточена върху нея.

Когато започнах това упражнение, ме смущаваха много странични мисли. Изведнъж се сетих какво ми бе разказала Мену предната вечер. Забелязах една птичка, която пееше в клоните, после един комар бръмчеше около ушите ми. Малко след това се сетих за нахалството на главния ковчежник Роо-Кха и се разгневих – обаче прогонвах всички чужди мисли, които се пръкваха в главата ми, и се концентрирах само върху палмата.

Сега вече върви по-добре. Мислите не могат повече да ме достигнат и наистина да ми пречат. Преди това все още бях в света на мислите, сред мислите. Те можеха да ме тласкат насам-натам. Аз обаче не се оставих да ме повлекат. Оставах непоклатимо там, където бях – при палмата, и бавно и незабелязано се плъзгах по-нататък, все по-навътре в мен, където мислите вече не ме преследваха и не ми пречеха. От време на време се появяваше по някоя мисъл, която се прокрадваше през мозъка ми като морен странник. Сега наблюдавам от сигурно място тази самотна уморена мисъл, но съм заета само с палмата… Мисля за палмата… палмата бавно изпълва цялото ми същество… Минават дни, може би и седмици – не знам колко. Вече не знам абсолютно нищо за външния свят, защото съм се концентрирала с цялото си внимание върху палмата. После изведнъж добивам странното чувство, че виждам дървото не отвън, а отвътре… Всъщност, с физическите си очи възприемам външната форма на палмата, но започвам да съзирам, да преживявам, ДА БЪДА все повече и повече вътрешната същност на палмата, сътворителният принцип, който я оживотворява! И идва миг, когато изведнъж осъзнавам, че палмата вече не е извън мене – не! – тя съвсем не е вън от мен – аз само съм имала погрешна представа – палмата е в мен и аз съм в нея – аз съм самата палма! Не знам колко време оставам така вглъбена. Изобщо не знам какво означава време. Това понятие „там“, в онова състояние, е непознато. Не мога да обясня и какво е онова „там“. Но изведнъж една сила ме връща бавно обратно към личностното ми съзнание и забелязвам, че Има е застанал пред мене. Очите ми срещат мекия му поглед. Той сяда до мене в свежата трева и търпеливо изчаква, докато се завърна в себе си, после ме поглежда въпросително. Няколко пъти се опитвам да проговоря, но не ми се удава веднага. Говоренето ми изглежда вече напълно излишно. Накрая моята активност се събужда и волята ми пак започва да действа. Нервите на гръкляна ми привеждат в движение гласните струни и аз вече мога да издавам звуци.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.