Лъвовете (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

На другия ден е голям празник. Мену ме облича, както обикновено, закопчава позлатените ми сандали, после влизам в приемната си, където ме очакват придворните дами и Роо-Кха – главният ковчежник, с двамата носачи на скъпоценности. Той пристъпва тържествено към двамата носачи и отваря раклата. После идва първата по ранг придворна дама – моя бивша възпитателка, изважда разкошната златна яка, пристъпва достолепно към мен и я слага на раменете ми. После, все така празнично, закрепва украшението за глава със златната змия върху тюрбана ми и накрая слага гривните на ръцете и нозете ми. Аз стоя като статуя -неподвижна и царствена. Държа се безупречно, но всъщност ужасно ми се иска да оскубя брадата на Роо-Кха, защото той пак ме гледа така безочливо. Не е лош човек, в неговите вени също има кръв от божиите синове, много е умен и хитър, също провижда в душите на хората, но не си служи твърде много с тази си дарба. Когато ми се покланя, го прави не от уважение към владетелката, а като „мъж“, който свежда глава пред моята женска хубост и ме гледа с жаден поглед. Нахалник! При това забелязва, че чета мислите му и узнавам чувствата му. Но се сещам за думите на Птаххотеп: „Във всяко живо същество действа стремежът към божествено единство. Мъжкото начало търси женското, женското търси мъжкото – това е привличане между двете форми на проява на творческите енергии“ и разбирам Роо-Кха. Тази сила действа и в него и той не може да направи нищо срещу това, че му харесвам. Именно тя е причина за нахалството му. Ако я нямаше тази сила, изобщо нямаше да го е еня за мен. И тайничко в себе си съвсем не се сърдя, че той се възхищава на красотата ми.

След церемонията по обличането придворните дами и Роо-Кха ме отвеждат при фараона. Ах! Колко е красив баща ми в празничните си одежди! Като въплътен бог! Всички тръгваме от двореца към колесниците, които вече ни очакват. Днес една сграда трябва да бъде тържествено осветена и предоставена за ползване.
Татко и аз се качваме на златната колесница и той поема поводите от ръцете на пазача. Колесницата с лъвовете! Още като дете Татко ме бе вземал на разходка с колесница. Аз трябваше да стоя до него и той ми е обяснявал как мога да балансирам друсането с плавни движения. Трябва да държа тялото си отпуснато, за да мога веднага и без напрежение да реагирам на всяка промяна – когато колесницата ме клати насам-натам, когато подскача нагоре-надолу, аз балансирам с крака, изправена на пръсти, прикляквайки леко и реагирайки с цялото си тяло. Тези пътувания винаги са били много весели, защото и двамата се смеехме от сърце на моята неумелост. Отначало татко подкарваше лъвовете бавно, после постепенно минаваха в раван, но започнеха ли да тичат, колесницата ме подмяташе насам-натам и мене ме беше страх. Вместо да се отпусна, аз се вкопчвах трескаво в ръцете, в дрехата и колана на Татко. Той се смееше с цяло гърло и с безкрайно търпение ми показваше, пак и пак, как мога да се държа изправена. Накрая усвоих балансиращите движения и, без да се вкопчвам в баща ми или в ръба на колесницата, можех да стоя както трябва – изправена на пръсти. О, колко е хубаво – стоя уверена и на пръв поглед неподвижна като Татко в препускащата колесница! Ние често правехме дълги излети така. Чудесно преживяване е да препускаш с галопиращите лъвове. Те също се наслаждаваха на това, че могат да се натичат на воля, и не само ние – Татко и аз, но и лъвовете се смееха от щастие. Благодарение на тези излети с колесница тялото ми стана мускулесто, силно и толкова гъвкаво, сякаш всеки ден съм тренирала атлетика и борба. И най-малкото мускулче влизаше в действие, трябваше да участва и веднага да реагира на движенията на колесницата. Беше като несекващ танц, който обаче оставаше незабелязан, защото танцувахме не ние, а основата под нас, която постоянно се местеше.

Като станах на петнайсет години, баща ми ме научи да водя лъвовете. Великолепно усещане е да държа във властта си тези огромни царствени животни! Те реагираха на най-слабото движение на волята ми и бяха чувствителни до такава степен, че веднага изпълняваха всичко, което исках, без да съм помръднала поводите. Но все пак Татко не ме остави нито веднъж да се возя сама с моя любим лъв, който определено бе влюбен в мен и винаги ме ревнуваше, защото лъвовете винаги запазват своята самостоятелност и само един посветен може да ги владее напълно. Надявам се, че когато бъда посветена, ще ми позволят да управлявам лъвовете сама!

Сега, на път за официалното тържество, Татко кара лъвовете с достолепно хладнокръвие, а аз стоя до него като негова съпруга. Гордея се с баща си. Той все още е много млад, силен и царствено хубав. Тялото му и красивото му лице – особено сега, когато има власт над лъвовете, – излъчват огромна сила на волята и способност за концентрация. Балансирайки на пръсти, тялото му възприема всяко движение на колесницата, тъй че той изглежда неподвижен, толкова сигурен, сякаш самият е богът на слънцето.

Стигаме до целта и скучните церемонии започват. Не обичам тези масови празници. Винаги е едно и също. Огромни тълпи, маршируващи войници, благородници, а през това време, което ми се струва безкрайно, трябва да седя там и неподвижно да наблюдавам, докато всичко свърши. После трябва любезно да разговарям с велможите и да гледам всичките глупави и неискрени мисли, скрити зад ласкателно-раболепните им физиономии. Направо е щастие, че сред множеството лицемерни придворни, които искат да задоволят само суетата си и своята жажда за власт, има и неколцина честни и верни съратници на Татко и на Птаххотеп. Сред тях е например един офицер, който е обвит в аурата си като в светещ златен облак. Тихичко питам Татко:

- Кой е този?

Той ми отвръща също тъй тихо:

- Казва се Тис-Тха, отскоро е офицер, но има такива превъзходни качества, както виждаш по излъчването му, че аз искам да го направя предводител на войската.

Церемониите винаги са едни и същи. Само с тази разлика, че веднъж седим на терасата на двореца, друг път – на голяма трибуна, трети път - на балкона на храма. Веднъж се освещава нова сграда, друг път се отпразнува завръщането от странство на група търговци, които са били в съседни страни за обменна търговия, после участваме в празненството по случай прибирането на реколтата и в различни храмови празници, които аз вече не обичам, защото болшинството от тълпата няма и понятие за смисъла на ритуалите – вместо да почита Бога, в различните му форми на проявление, които са представени чрез символните изображения, боготвори самите символи. Но и най-скучният празник все някога свършва и у дома отново можем да си бъдем ние, такива, каквито сме.

Никога не бих искала да бъда фараон! Държавните работи изобщо не ме интересуват. По закон трябва да наследя трона аз, но Татко никога не говори за това и не полага особени грижи да ме подготвя за задълженията на фараон. Знам, че Птаххотеп и баща ми имат способността да се издигат над времето. Те могат да виждат миналото и бъдещето и да го преживяват като настояще. В мен също започва да се пробужда тази способност, често виждам сцени от бъдещето, обаче поискам ли да видя собственото си бъдеще, пред очите ми се появява гъста мъгла, която скрива всичко. Но Татко знае моето бъдеще и понеже не ме подготвя още отсега като съуправляваща, предполагам, че никога няма да стана фараон. Аз и без друго имам някакво предчувствие. Това не ме вълнува, защото бих предпочела да бъда жрица в храма. Много е странно, че не се виждам като жрица в храма. Пред взора ми има само мъгла…

Винаги съм много щастлива, когато след такива празненства на другия ден пак съм в храма. Там се чувствам добре, в чистата духовна атмосфера.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.