Бо-гар и жезълът на живота 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един следобед, след продължилата няколко дни страхотна буря в морето, след като вятърът бе вече стихнал, но вълните все още бяха високи, двамата с баща ми навлязохме навътре в морето, за да се порадваме на вълните в люлеещата се лодка. Изведнъж забелязах, че вълните подмятат нещо насам-натам – то ту се появяваше, ту изчезваше.

- Татко – извиквам, – виж, какво ли е това? Погледът на баща ми следва ръката ми.

- Да гребем нататък! – изкрещява той в отговор и ние загребваме бързо и с всичка сила. Когато приближаваме, разпознаваме, че това вероятно са останки от платноход. Виждаме няколко разбити, но все още свързани една с друга дъски и мачтата с разкъсаното платно, увито около дъските. Струва ни се, че една фигурка се е вкопчила в тях.

- Виж, дете! – извиква татко.

Започваме да гребем с всичка сила! Сякаш минава цяла вечност, докато стигнем до разбития кораб. Най-сетне сме там: едно хилаво десет-дванайсетгодишно момченце се държи с всички сили за разбитите дъски. То е полумъртво, краката му висят безжизнени и вълните подмятат насам-натам тялото му. Очите му вече са безизразни, само ръцете му сякаш са се сраснали с дъските и го държат над водата. Искаме да доплуваме с лодката до него, но вълните ни отхвърлят отново и отново назад, докато най-накрая татко достига с протегнатата си ръка една стърчаща дъска и със сила доближава лодката така, че да мога да отделя вкочанените ръце на детето от дъската. Най-после успяваме да притеглим полумъртвото момченце в нашата лодка. То изглежда е в безсъзнание и ние гребем колкото е възможно по-бързо към брега.

Слугите ни, забелязали вече какво става, идват с няколко лодки към нас. Баща ми внася детето вкъщи. После слугите трябва да държат високо краката на малкия, тъй че главата му да виси надолу, сетне татко притиска в ритъм корема и ребрата му, за да излезе погълнатата вода. Най-накрая заповядва да положат детето на собственото му легло и казва на слугите да излязат.
Тогава става нещо странно: от кутията, която винаги съм виждала у дома, в неговите покои, и която постоянно е с него, където и да пътува, той изважда един жезъл, приличен на кръст в горната част с кръг. Хваща жезъла за този пръстен, държи го здраво в ръка и започва да прави над тялото на момчето линии във всички посоки. Забелязвам, че баща ми е много съсредоточен и цялото му внимание е насочено към детето. Той първо държи известно време жезъла върху темето на малкия, после бавно го придвижва към сърцето, задържа го малко, после, тръгвайки от подсърдечната ямка, описва линии над тялото, половите органи, сетне повтаря същите движения над ръцете до китките и над краката до ходилата.

Щом татко слага жезъла върху темето му, детето поема въздух, докато баща ми чертае линиите, то продължава да диша равномерно, а тялото му потръпва. Постепенно идва на себе си и когато татко завършва сеанса, момчето изведнъж отваря очи, сяда в леглото с вид на съвсем здраво и веднага пада на колене пред баща ми, прегръща нозете му, слага челото си върху стъпалата му и се разплаква горчиво. Татко го вдига, взема го в скута си и го успокоява нежно и с много обич.

Детето говори на език, който аз разбирам чрез контакта на душите. Телепатичните упражнения вече са развили моите по-фини сетива така, че разбирам смисъла, без да следя думите. Момчето разказва, че баща му, търговец в далечна страна, искал да докара и продаде в Египет различни стоки. Взел със себе си съпругата и сина си, за да видят Египет. Пътували вече няколко седмици, когато се разразила ужасна буря. След неколкодневна борба с бушуващите стихии корабът бил разбит и всичко потънало. Майка му и няколко моряци веднага потънали сред вълните, баща му, той и още няколко души от екипажа се държали още за парчетата от счупения кораб, после малкият видял, как вълните погълнали всички. Той самият се вкопчил здраво в това, което хванал в първия миг и всъщност от този момент нататък не помни нищо… След като детето завършва своя разказ през сълзи и бавно се успокоява, виждам в излъчването на душата му все още тъмната празнота на ужасния страх и отчаянието.

- Татко, той вече си няма никого. Позволи ми да го взема при себе си и да се погрижа да го възпитават. Мену ще го научи да говори и да се държи добре, а после може да се учи и в храма. Виждаш колко е чиста душата му и колко е умен. Ще го заведа в храма, за да може да развива способностите си. Ще видим как ще се развива там и за какво има талант. Може би ще стане жрец. Съгласи се да остане при мене, моля те!

- Добре – отвръща баща ми, – можеш да го задържиш. Това е заложено във вашата съдба, която ви е свързала отдавна и ще ви свързва и за в бъдеще. Затова именно ти го съзря сред вълните и го намери. По вътрешните закони на съдбата той ти принадлежи.

Докато говорим за него, детето ни гледа, после, сякаш бе разбрало, се хвърля ничком пред мене, прегръща коленете ми, за да засвидетелства благодарността и доверието си. Хващам го за ръка и го предавам на един слуга – да му даде дрехи и храна. То се храни с такъв апетит на здрав човек, сякаш изобщо не е било изтощено до смърт, а само уморено, и когато му приготвят легло в моята стая, заспива веднага.

Отивам на терасата да постоя още с баща ми. Вълните на океана постепенно се успокояват и ние се любуваме на играта на цветовете при залез слънце.

- Татко – питам го, – каква енергия има в този жезъл? От какво и как е изработен? Той направи чудо с детето. Беше полумъртво, а след твоя сеанс с жезъла то сякаш е изпълнено с нова жизнена сила.

Баща ми мълчи известно време, после казва:

- Малкият наистина бе изпълнен с нова жизнена сила. Тайната на жезъла е част от тайнството на посвещението. Ние трябва да я пазим, защото жезълът действа не само съживяващо, а може и да убива и ако тайната му попадне в ръцете на невежи и самолюбиви люде, те веднага ще го използват не както трябва. Ти вече си близо до посвещението и си се научила на изкуството да мълчиш. Затова ти бе позволено да гледаш как съживявам детето с жезъла. Птаххотеп ще те научи да си служиш с него. Утре ще се върнем в града и ще му се обадиш. Направила си големи крачки в себевладеенето. Твоето посвещение е близо. Само последните наставления ще чуеш, после ще го получиш.
Мълча поразена: посвещението ми е близо! Дългите години на безкрайни подготвителни упражнения най-после ще свършат и аз ще бъда допусната в тайното светилище на храма. Ще бъда посветена! И двамата мълчим и гледаме тържественото спокойствие на божествено величавия залез.

Малкото щастливи свободни дни бързо отминават. Пак сме в столицата, в двореца. Аз водя детето – бедното пиленце, което е изгубило гнездото си, в своите покои и разказвам на Мену какво се е случило. Тя веднага приема момчето най- добросърдечно и се държи с него тъй, сякаш й е роден син. То сочи себе си и казва: „Бо-Гар“ и когато ние го наричаме така, се усмихва щастливо. Колко изящно същество! С тяло стройно, одухотворено и пълно с живот, пластично и грациозно, но и силно. Схваща лесно всичко. Новите думи и изрази на нашия непознат за него език възприема още при първото чуване.
Вечерта се обаждам на Птаххотеп, за да разговаряме. Тръгвам с Мену по тъй добре познатия ми път към храма, а когато го наближавам, си мисля, че Има вече няма да ме чака на вратата, за да ми покаже пътя. Зная – дори ходилата ми познават съвсем добре пътя към Птаххотеп. Но въпреки това виждам при вратата на храма прекрасното тяло на Има, което се откроява в мрачината. Чистото му излъчване насища въздуха в широк кръг около него и стига чак до мене. Гледам тайно хубавата му фигура и се питам дали бих могла да изпитам физическо влечение към него. Не! – Никога не бих могла да го обичам с тялото си! Между нас усещам обич тъй дълбока, че се чувствам напълно единна с него, сякаш. Той е аз, а аз съм Той. Как би могъл човек да обича и да желае самия себе си? Има също е от родословието на божиите синове и има удължена форма на главата. Той е чист, извисен, като ангел – самата духовност. И той като мен не би могъл да ме обича физически! Питам го преливаща от радост:

- Откъде знаеш, че ще дойда? Може би Птаххотеп те е изпратил да ме посрещнеш?

Има се усмихва:

- Още ли не си свикнала с това, че едно пробудено в духа същество няма нужда от външни новини, за да узнае какво прави и къде е друго духовно свързано с него същество? Концентрирах се върху тебе, за да знам дали вече си се върнала с фараона, та да ти подготвя следващите задачи. Тогава те открих на път за насам. Птаххотеп те очаква, влизай. Утре пак ще работим заедно.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.