RSSПосвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.
Има си тръгва, а аз влизам при Птаххотеп. По време на дългия период постоянно самонаблюдение и себеовладяване, благодарение на което успях да овладея дванадесетте двойки добродетели, се научих да не насочвам изобщо радостта в тялото си и вместо да се хвърля на врата на Птаххотеп и да го прегърна, излъчвам цялата си обич и радост през нервните центрове, тясно свързани със съзнанието – преди всичко обаче чрез очите. Правя дълбок поклон пред Него.
Той разбира и вижда, че вече съвсем съзнателно владея изблиците на обич и контролирам силите, които действат в мен. Разбирам и виждам, че Той разбира и вижда… и ние сме едно в духа. О! Това единение носи хиляди пъти по-голямо щастие от една прегръдка на телата! Аз съм блажена в това съвършено единение и очаквам това, което Той има да ми каже. Очите му спират известно време върху мен – изпълнени с обич и радост. Погледът му прониква в мен безпрепятствено. Той казва:
- Дойде времето да узнаеш тайната на жезъла и на другите ни средства. Баща ти знае, че си дозряла за това и е използвал удобен случай да ти покаже една от многото възможности за приложение на жезъла – излъчване и създаване на живот. Идвай отсега нататък всяка вечер, за да мога да ти предам последните тайни откровения.
На другия ден още рано сутринта вече съм в храма и всички се радваме, че се виждаме отново. Обичам всички духовни ученици, а също и учителя в храмовата школа – този изискан и изпълнен с обич човек, който никога не прави излишни движения, а не разрешава това и на нас. Неговата методика за овладяване на тялото е чудесна. Благодарение на тези упражнения вече постигнах умението да мога да насочвам съответстващата на степента на развитието ми творческа сила – силата на съзнанието си, към различните части и органи на тялото си. Чрез тези упражнения осъзнавам добре цялото си тяло и го усещам така живо и ясно, както по-рано усещах само вътрешната част на устата си. Постепенно се научих да усещам отчетливо не само всички мои органи, но и да ги управлявам съзнателно. Например вече владея дейността на сърцето си. Само трябва да се концентрирам в тялото си върху онази точка, където е центърът на силата, която ме кара да вдишвам. Защото, след като издишаме всичкия въздух и спрем, без да вдишваме, нещо ни принуждава така силно, че пак отново трябва да вдишаме. Много по-трудно е да се открие онова – реалното, което ни кара да вдишваме, отколкото всичко това, което не ни принуждава. Защото това наистина не е носът, той изобщо не диша, а е само отвор, за да можем да поемем въздух през него. Не са и дробовете, защото усещаш съвсем ясно, че и те са само работещи инструменти в процеса на дишането. Най-накрая откриваме, че силата, която ни заставя да вдишваме, се намира в сърдечната област и ръководи нашето дишане оттам. Ако насоча мисълта си към тази точка, със силата на въображението си мога да ускоря или забавя дейността на сърцето си – значи мога да бъда господар на сърдечната си дейност. И по същия начин бих могла да подчиня постепенно всичките си органи на властта на волята си. Прекрасно е, ако човек владее тялото си до такава степен. Ментуптах е много доволен и ми се усмихва радостен, че отново ме вижда сред учениците си.
След груповите упражнения питам Има:
- Има, ти ми обеща ново упражнение за концентрация, нали?
- Слушай – казва Има, – досега си правила упражнения за концентрация винаги със забавено равномерно дишане, тоест ти вдишваш и ти издишваш. Отсега нататък, когато сядаш да се концентрираш, ще се упражняваш по друг начин. Колкото и дълго да вдишваш и издишваш, ти си идентична с тялото си. Обаче истината е, че дишаш не ти, а твоето тяло. Тялото ти живее, защото висшият Аз – Бог – му вдъхва своя дъх. Всички ние живеем само затова, защото нашето физическо същество вдишва Божия дъх. Знаеш, че Бог е висшият Аз в тебе. Значи твоето тяло вдишва висшия ти Аз – тебе – и това му дава живот. Докато вярваш, че ти именно си тази, която вдишва, в съзнанието си се идентифицираш с тялото си, а не с твоя висш Аз. Но ако проумееш, че тялото ти те вдишва – теб самата, а при издишване те освобождава, тогава ще можеш да изживееш голяма промяна – извън своята личност, извън живото тяло, ти ставаш ти самата себе си. И тъй, отсега нататък се упражнявай по този начин: не ти вдишваш и издишваш, а се остави тялото ти да те вдишва и издишва. При дишането ще имаш чувството, че ти изпълваш при всяко вдишване тялото си с животворна сила, а тялото ти те вдишва, а при издишване ти се оттегляш от тялото си и оставаш в себе си, отделена от него, до следващото вдишване. Ако това ти се удаде, ще изживееш нещо подобно като при смъртта на тялото, понеже тогава ти ще се отдръпнеш от него и тялото ти ще те издиша за последен път. Упражнявай се и ми казвай какво си постигнала.
Когато Има иска да си тръгне, моля го да остане още малко и му разказвам как намерихме и спасихме малкия Бо-Гар.
- Има – казвам му, – искам да доведа момчето в храма, за да се учи. Искаш ли ти да се занимаваш с него, за да откриеш какви са дарбите му?
- Да, с удоволствие. Ще говоря с ръководителя на духовната школа и той сигурно ще го приеме. Тогава малкият ще може да живее и учи заедно с другите деца в храма.
- Не, Има – възразявам аз, – искам да задържа момчето при себе си. В него има нещо безкрайно мило и чисто. Ще го водя всеки ден в храма, а вечер ще се прибира с мен. Утре ще го взема със себе си.
На другия ден Бо-Гар идва с мене в храма. Не знае къде го водя, защото все още не разбира какво му говорим, но ме следва с безрезервно доверие и сияещо лице. Щастлив е, че му е разрешено да дойде с мен и с Мену. Обикнах Бо-Гар от първия миг, когато го съзрях сред вълните, а и той е много привързан към мене. Личи, че е истински щастлив само тогава, когато е при мене и може да седи в краката ми.
В храма го водя през дългата галерия с колоните към духовната школа, където се обучават талантливите деца. Бо-Гар не иска да пусне ръката ми, когато стигаме. Разбирам, че се бои да не го изоставя тука. Прегръщам го и му обяснявам, че трябва да бъде спокоен, защото вечерта ще се прибере с мене в палата. Не разбира думите ми, гледа ме уплашено с впечатляващо големите си очи, но понеже вижда, че не се сбогувам с него, се поуспокоява и остава.
Вечерта, когато отивам да го взема, забелязвам, че вече явно има добри приятелчета сред децата. Бо-Гар тъкмо обяснява нещо с ръце и крака, другите деца слушат с най-жив интерес, сякаш го разбират. Когато ме забелязва, очите му засияват от буйна радост, затичва се към мен и се хвърля на врата ми. Много се радвам, че вече се чувства тук у дома си.
И отсега нататък всяка сутрин ходим тримата в храма: аз, Мену и Бо-Гар. Така минават седмици и месеци и малкият научава езика ни толкова бързо, че вече може да се изразява доста добре. В зори прави физическите упражнения с групата, ръководена от Ментуптах. Тялото му е изключително жизнено, проводимостта на нервите му е извънредно висока. Прави упражненията съвсем съзнателно, с дълбоко съсредоточаване и показва вродено фантастично владеене на тялото. Има много го обича и се занимава колкото може по-често с него. Самотното дете, изгубило близките си, обича Има от все сърце, като добър брат. То е благодарно за всяка мила и добра дума. В храма ръководителите на школата установиха, че Бо-Гар има по-малка склонност към науките, но пък е надарен с голям талант за рисуване и моделиране. Затова Имхотеп – големият художник, го взема в работилницата си като най-малък ученик. Имхотеп му предрича голямо бъдеще.
Всяка вечер Бо-Гар ме чака при портата на храма и по пътя ми разказва какво се е случило, какво е научил и какво е преживял с децата. Ако Бо-Гар не бе се враснал вече тъй дълбоко в доброто сърце на Мену, тя би се чувствала сега обидена, понеже по-рано, докато само тя идваше с мен, никога не й позволявах да говори, за да не смущава мислите ми, а сега – напротив, малчуганът може да разказва през целия път. Но тя намира за естествено, че на момчето разрешавам това, което на нея не бе позволено.
