Последни приготовления 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

На другия ден едва дочаквам да настъпи вечерта, за да се обадя на Птаххотеп. Вече тъй съм напреднала в себевладеенето, че дори нещо да ме трогне дълбоко и да ме разтърси до дън душа, не изпускам юздите на чувствата си. Наблюдавам съвсем съзнателно как външните впечатления въздействат върху нервните ми центрове и – ако не искам – не позволявам моите нерви да изпаднат във възбуда. В мига на пораждането на някоя съвсем естествена реакция, заставам със съзнанието си между този процес и нервните си центрове и изисквам от цялата си нервна система абсолютно спокойствие. Но сега, понеже Птаххотеп има важно съобщение за мен, изобщо не мога да избягна учестеното биене на сърцето си – всеки път, щом се сетя за това, а днес се сещам доста често.

Най-сетне вечерта настъпва. Вървя през дългата галерия с колоните към малката му приемна, за да се появя после пред Него напълно овладяна. Птаххотеп ме посреща както обикновено. Благородното му лице излъчва неописуема извисеност и не предусещам нищо по-специално.

- Малка моя дъще – започва Той, – вече си овладяла напълно способностите на духа и си постигнала степен, в която природните сили в тялото ти са вече съвсем съзнателни. Занапред само от твоята воля зависи дали ще дадеш израз на някоя сила, или не. Ти повече не си робиня на природата – не само в духа си, но и в душата, и в тялото си. Аз обаче привличам вниманието ти, че не е изключена възможността отново да станеш робиня. Ако пожелаеш това съзнателно, никой и нищо не е в състояние да ти попречи да съхраниш духовната си свобода или пък отново да се оставиш да те поробят силите, произхождащи от собствения ти Висш Аз. Божията воля – следователно законът – изисква всеки дух да има пълна свобода на волята и право на избор. И никой няма право да нарушава тази свобода. Значи никога не трябва да изпускаш от вниманието си самоконтрола… Ти си вече съзряла за посвещението. Но не забравяй никога, че всезнанието и всесилието на посветения изискват и включват съответната отговорност. Време е внимателно и окончателно да решиш дали искаш да получиш посвещението, а с това да поемеш и огромната отговорност, която то носи. Остани три дни у дома си и се упражнявай в абсолютно мълчание. Ако си решила, на четвъртия ден – при новолуние, баща ти ще те придружи дотук, за да можеш да направиш последните приготовления за посвещението.
Искам да му кажа, че вече окончателно съм решена, но забелязвам, че и Той вижда решимостта ми. Въпреки това, предписанията трябва да бъдат спазени, покланям му се ниско и си тръгвам.

Използвам трите дена, за да се простя с всичко, към което съм имала и все още имам лично отношение. Знам, че когато се върна от храма вкъщи след посвещението, ще бъда съвършено друго същество. Отивам още веднъж в градината, където някога, като малка, се разхождах с мама между дърветата. Намирам всичките си любими местенца, където съм играела, а после съм мечтаела за живота. Спирам се навсякъде и се сбогувам с всяко цвете, с всяко дърво и същевременно с малкото момиченце, с личността си, която някога бе тъй щастлива тук. После отивам при големия басейн с червените рибки, които някога, много отдавна, съм започнала да храня, правейки първите си стъпчици, а изящната, стройна, облечена в бяло фигура на мама е държала ръката ми, за да не падна във водата. И днес още усещам това бяло, ефирно-нежно същество до себе си. То и днес е дълбоко свързано с мен, знам, че по законите на инкарнацията ще ми помогне да премина прага между този и онзи свят, както някога ми е помогнало като врата, за да се родя от отвъдното в този свят После отивам и в лъварника, за да се разделя с любимите си лъвове Докато не съм посветена, мога да влизам вътре само в присъствието на пазача им. И ето, днес той ме придружава за последен път, понеже посвещението ще ми даде власт върху всички животни и повече няма да се нуждая от закрилата му. В този лъварник живеят само лъвовете, които служат на семейството на владетеля. Тук живее разкошният лъв на баща ми, който по време на аудиенция седи до него като символ на неговата свръхчовешка власт. Тук са и лъвовете, които теглят колесницата ни, а също и двата ми млади лъва: Шу-Гаар и Шима. Те са рожби на представителния лъв на баща ми, също така интелигентни, свръхчувствителни, великолепни представители на своята раса. И двете животни ме обичат тъй пламенно, сякаш не съм жена, а лъвица. Особено Шу-Гаар е влюбен в мене така, че става нервен и ревнив, когато галя не само него, а и Шима. Трябва да внимавам любовта му да не се превърне в ревнива ярост. Това би било опасно. Веднага, щом вляза, Шу-Гаар изтичва срещу мен и пъха гальовно едрата си глава под мишницата ми, за да гъделичкам ушите и шията му и да галя гривата му. После иска, както обикновено, да ближе лицето ми и аз трябва да отклоня хитро тази ласка, за да не се почувства огорчен и да не се разгневи. Подавам му къс топло кърваво месо и докато той го яде, ми разрешава да погаля и Шима и да дам и на него къс месо.

През третия и последен ден преди залез слънце излизаме с Татко на разходка с лъвовете. Носим се с колесницата към храма. Аз не трябва да говоря, както ми е поръчал Птаххотеп. Но ние и без това указание мълчим, защото се разбираме без думи. Истината е като невидим човек. Той може да стане видим само ако се облече в дрехи. Ако е много навлечен и дрехите са широки и свободни, имаме доста непълна представа за него. Колкото по-малко дрехи носи, колкото по-тънко и тясно е облеклото, толкова по-добра представа добиваме за него. Обаче, дори когато дрехата очертава добре формите му, той все пак е облечен и скрит за окото, вижда се само дрехата, никога самият невидим човек. Точно така е и с истината! С колкото по-малко думи изразяваме една истина (т.е. обличаме я, за да я направим видима), толкова по-добре можем да я разпознаем. Но изразявайки истината с думи (покривайки я с думи), пречим тя да може да се вижда непосредствено – в нейната голота, в истинската й същност. За хора, които не могат да надникват в душите си взаимно, думите са единствената възможност да се разбират помежду си. Те обаче никога не виждат онова, което другият мисли или иска да каже, а възприемат само думите, които са одеждата. Обаче ние – Татко и аз – се виждаме истински един друг! Защо тогава да покриваме мислите и душите си с думи? Ние просто сме тук един заради друг и се наслаждаваме на единството на съществуването!

Лъвовете препускат… Ние мълчим… и двамата знаем какво означават тези последни дни.

В ранното утро на великия ден се сбогувам с Мену и Бо-Гар. Мену плаче отчаяна, сякаш отивам на собственото си погребение. Тя предчувства нещо ужасно, нещо съдбовно. Не мога да я утеша. Малкият Бо-Гар няма и представа какво ще стане, но и той плаче горчиво, защото вижда, че заминавам, и защото Мену плаче. Когато понечвам да го прегърна, той се хвърля на колене пред мене, прегръща краката ми и съвсем сериозно и тържествено, от най-съкровените глъбини на душата си, ми казва:

- Царице, вярна моя царице, не забравяй това, в което ще ти се закълна сега: когато и където и да изпаднеш в опасност, аз ще те спася! Дори и ако съм на другия край на света, ще дойда при тебе, за да те спася! Не забравяй това, Бог ми е свидетел: ще те спася!

Милият малък Бо-Гар! Иска да ме спаси! Но от какво? Щом Птаххотеп смята, че съм достатъчно зряла за посвещението, как бих могла да попадна в опасност? И защо малкият казва, че би дошъл от другия край на света, за да ме спаси? Нали е тук, при мене, как изобщо би могъл да отиде толкова надалеч? Обаче не мога да разсъждавам над думите му, защото трябва да тръгна. Прегръщам ги и двамата, после отивам отсреща в покоите на Татко. Той ме посреща сериозен и тъжен и виждам в очите му, че е вглъбен в себе си. И той ли вижда нещо съдбовно в бъдещето ми? Прегръща ме, после полага своята излъчваща обич десница върху главата ми и ме благославя. Сетне тръгваме.
Птаххотеп ни чака в малката си приемна. Преди да влезем, за миг в дългата галерия с колоните се появява Има. Ангелското му лице сияе, очите му ми се усмихват окуражително, после отново изчезва. Знам: в тежките часове на изпитанията ще ме съпътства и неговата обич.

Татко ме отвежда при Птаххотеп и поставя ръката ми в неговата. Поглежда ме още веднъж с много любов, после излиза от стаята.

- Мила моя дъще – казва Птаххотеп, – днес се затваря един голям кръг на закона, в който твоята съдба се проявява в света на времето и пространството. Този кръг (твоят земен път) е бил определен от оня миг, когато за пръв път си изпаднала от божественото единство: като бумеранг, който в момента на излизането си вече носи в себе си силите, които определят в кой кръг и колко далече ще излети той и колко време ще му е нужно, за да се върне обратно в своята изходна точка. Твоят сегашен характер и съдбата ти са били изградени от едни и същи сили и са резултат от причините и следствията, от действията и реакциите, от делата и опита в твоите безбройни животи, благодарение на които висшият Аз се е проявявал от еони насам и които накрая са изкристализирали в твоята нежна личност. Какъвто е характерът, такава е и съдбата, следователно и бъдещето. Висшият Аз изпраща лъчите на творческите си енергии през ситото на характера във въплътеното тяло и от тези енергии, чрез образи (сили в глъбините на душата) се появяват съновидения, които се отразяват навън, в материалния свят и там се изявяват като“личност“ и като „съдба“. Висшият Аз изпраща в един млад човек същите сътворяващи сили, а от тези излъчвания възникват най-различни сънища (личности и съдби), което е следствие от различните въздействия, на които човеците са били подложени след отделянето си от райското единство. Дали в бъдеще проекциите на висшия Аз (които още не са се материализирали) ще се осъществят в дълбините на душата – в подсъзнанието, – дали ще станат „действителност“ на материално равнище, или ще си останат само „съновидения“, зависи от това, с кое ниво човекът идентифицира своето съзнание. „Сънят“ също е „действителност“, в невеществения създаващ образи енергиен свят. А това, което става тук на земята и ние наричаме „действителност“, е също само „сън“, проекция на висшия Аз, само че става в материалния свят и се отразява в атмосферата на планетата. Значи съдбата е въплътена проекция на бъдещето, материализиран сън.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.