Последни приготовления 5 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Когато преминаваш през всичките си изпити, ще преживяваш всички животи, които би трябвало да преживееш като паднала на земята, но извън времето и пространството (като сънища) и ще се събуждаш отново и отново в следващото ниво. Най-накрая ще се събудиш на седмото ниво на съзнанието: във вселенското съзнание на висшия Аз. В това божествено състояние ще станеш едно с последната и единствена действителност, със самата теб, с Бог. Това вече не е събуждане, а възкръсване! След това ще бъдеш свободна от твоята „личност“ (която също е само проекция) и освободена от личната ти съдба. Ще си избавена, спасена.

После ще изпълняваш задълженията на жрица в храма. А когато като жрица чрез упражняване се издигнеш със собствени сили на седмото ниво и можеш да го задържиш като трайно състояние на съзнанието, ти ще станеш богочовек. Тогава ще бъдеш достойна да станеш върховна жрица в храма.

- Татко на душата ми, ти каза, че възможността да изпаднеш от по-високата степен на съзнание съществува и тогава, когато вече си получил посвещението. Каза още, че един посветен пропада по-ниско от човек, който живее във физическата действителност на плътта, ако се отъждествява с тялото си, като направлява висшите си енергии в него. Обясни ми още, че по време на посвещението един кандидат преживява цялата си бъдеща съдба, както е била предопределена от момента на първото му изпадане до завръщането му в божественото единство. Как е възможно тогава един посветен, който е сънувал до края всички събития, всички изкушения на съдбата си и по време на посвещението е издържал всички изпити (значи и ония, които евентуално по-късно биха му причинили ново грехопадение), как може той после, въпреки това, да падне отново във външния свят, в триизмерния свят на времето и пространството? Ако е сънувал цялата си съдба докрай, защо не е сънувал и грехопадението си като бъдеща съдба?

- Ако хвърлят един бумеранг – отвръща Птаххотеп, – в момента на хвърлянето вече е определено как ще лети и колко време му е нужно, за да измине този път. Значи той носи в себе си цялата си траектория като своя неизменна бъдеща съдба. Но би могло да стане и така, някаква външна помощ да му бъде оказана насред пътя и тя да го доведе до изходната му точка и цел по по-кратък път и за по-кратко време. И тогава бумерангът се връща. Но понеже е запазил формата и теглото си, той носи в себе си възможността да бъде хвърлен отново и да измине нова траектория, която той сам определя чрез собствената си форма и теглото си. Един посветен, който е постигнал посвещението с помощ, намираща се извън него, прилича на такъв бумеранг. Защото той е сънувал докрай бъдещата си съдба (до завръщането си в божественото единство), но е преживял тези състояния само в съзнанието си. Неговата личност и условията, произтичащи от характера и съдбата му, остават все още в материалния свят. С посвещението той не е завършил сегашния си живот, тъй както и ти след него ще си останеш все още дъщеря на фараона и заместничка на владетелката. И ако един посветен не е събрал преди посвещението всички необходими земни опитности, ако не се е научил да разпознава и овладява съзнателно всички творчески сили в себе си, следователно се е завърнал в божественото единство само до известна степен и все още е неопитен, тогава той още не е напълно освободен от личната конфигурация на собствените си сили – неговата личност все още не е напълно унищожена. Следователно, по време на преходния период, докато постигне само със собствени сили седмата степен като постоянно състояние на съзнанието, той носи в себе си възможността и опасността да изпадне отново от високата степен на съзнанието си и да навлезе в съвсем нов кръг на съдбата. Но понеже е осъзнал божествено-сътворяващата енергия, макар и с външна помощ, тази могъща сила го изхвърля надалеч и тогава той трябва да измине един много по-голям кръг, отколкото при първото грехопадение, когато все още не е бил осъзнат в божествената енергия. Това се е случило например с черните магове, които са разрушили дома на Божиите Синове – пропаднали са в най-ниския кръг на творението. Те сега лежат върху земята като планини, скали, камъни и трябва да се преборят отново за издигането си по продължаващия цели еони път на съзнанието от мъртвата материя през живота като растение, през животинското съществуване, докато станат хора. Сред тях имаше и такива, които пропаднаха само до нивото на растения или животни, а също и такива, които слязоха само в различни нива на човешко съществуване. Житейският път на едно създание в материалния свят има свое определено време, но отделни същества винаги могат да изминат кръга за по-кратко време и да достигнат целта си с хиляди или евентуално с милиони години по-рано. Обаче това е възможно само за човека. Защото само благодарение на осъзнаващия разум той може да преживее състоянията на съзнанието извън времето. Животните или растенията не са способни на това; сега ще разбереш вече защо и животните трябва да страдат! Както всичко на земята, и те са ограничени проявления на съзнанието на паднали духове, стояли някога по-високо.

При посвещението всички отрицателни енергии, които са се проявили при падението, биват уравновесени с положителни. Така се изплащат „дълговете“! След като издържиш посвещението, за тебе започва състояние на безсъдбовност. Докато изявяваш Божията воля, ти нямаш личност, следователно нямаш и собствена съдба. Ти си свободна от закона за причината и следствието. Ако обаче в съзнанието си се отъждествяваш с твоята личност, с тялото си, ти пак си създаваш един нов кръг на съдбата – и тогава и за теб започват безкрайните реинкарнации.

Сега вече знаеш всички последици от посвещението. И аз те питам за последен път: имаш ли смелостта да приемеш посвещението?

Аз отговарям съвършено уверена в себе си:

- Да!

Тогава в залата влиза една висока достолепна фигура. Познавам този човек. Той е жрец от най-висок ранг, също върховен жрец, заместник на Птаххотеп. Пристъпва към нас. Тогава Птаххотеп ми прави знак с ръка, че трябва да вляза в саркофага и да легна в него. Правя каквото ми повелява. Когато вече лежа в саркофага, Птаххотеп ми хвърля един последен излъчващ безкрайна обич поглед, после двамата жреци вдигат каменния похлупак, който лежи до саркофага, поставят го над мен и аз лежа, затворена в пълна тъмнина, в каменния саркофаг.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.