Посвещението 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Както винаги, наблюдавам какво ще се случи. Нищо не се случва. Лежа в саркофага и гледам в тъмнината. Тъмнина? Всъщност не е тъмнина, защото и в най-дълбокия мрак виждам в средата на моето зрително поле една зеленикава постоянно фосфоресцираща светлина и наоколо плаващи и просветващи светли точки, които непрестанно се появяват и изчезват. Наблюдавам тези светлинни точки и се опитвам да отгатна откъде идват и къде биха могли да отиват. Изведнъж забелязвам, че светлите точки не се появяват тъй близо една до друга, а в средата, където по-рано фосфоресцираше синкаво-зеленикавата светлина, остава едно място, към което вече не се приближават светлинни точки. Те избягват това място в постоянно уголемяващ се кръг и така настъпва абсолютна тъмнина, една съвършена липса на светлина като черна дупка, през която надничам в Нищото…

Тогава забелязвам, че в тази абсолютно мъртва тъмнина, в тази дупка, се появяват две точки, които бавно се приближават и ме гледат втренчено като очи. Не виждам очите, те нямат нито светлина, нито форма, и въпреки това ги усещам, знам, че в мене са вторачени две очи. Те не принадлежат на никакво тяло. Това са енергийни центрове на възникнали изведнъж потоци енергия, които действат невидими в тази тъмнина. Тези тъмни енергии нападат светлите точки. Те биват засмукани от тази сила, унищожени, образува се един контур, който очертава границата около тази празна тъмна дупка, излъчваща невидима енергия. Така постепенно ужасените ми очи различават едно лице, муцуната на чудовище, силует, който се откроява само поради това, че там, където се намира, всъщност няма нищо и така възниква един негативен образ.

Осъзнавам, че безтелесното чудовище е самото зло. Познавам го, понякога съм виждала отвратителния му облик да прозира в лицата на хората като вътрешен израз. Сега пред мен е причината за този израз, самата същност, без човешко лице, без тяло! Или винаги го е имало, само че аз не съм го усещала…? Безтелесният образ прилича на муцуната на козел. Силуетът ясно показва формата на рогата, издълженото тясно лице завършва с козя брада. Или и тези форми са само излъчвания на невидими сили? Неговите близко разположени едно до друго очи имат ужасно въздействие: те са бездънни въртопи, които неудържимо увличат всичко в себе си, засмукват го, за да го унищожат там напълно.

Сега чудовището излъчва всичките си разрушителни сили през тези две очи-въртопи към мен и в мен. Те пробиват, проникват цялото ми същество и ме обгръщат с желязна сила. Смразяващ ужас се вкопчва в сърцето ми като ноктите на чудовището. Усещам, че от ужас се вкаменявам и животът ме напуска. Жестоките му очи се приближават все повече, стават все по-проницателни. Чувствам как сатанинската му същност (а не е ли самият Сатана ?) ме въвлича във властта си. Тя се разпростира над мен, поглъща ме и в следващия момент имам чувството, че вече не съм самата себе си, а съм станала то! Усещам муцуната му вместо моето лице, неговата безтелесна същност изпълва тялото ми, неговите адски силови потоци текат като моя кръв в жилите ми. От това адово въздействие цялото ми същество изстива и се вкаменява, гърчи се в мъчителен спазъм. И то говори вътре в мен, без думи, само с енергията, която създава думите – чрез смисъла им: „Сега си моя плячка! Сега си в моя власт! Напразно си ме гонила от твоето съзнание, ти въпреки това ми принадлежиш! Аз и ти сме едно, вече нищо не ни разделя. Аз съм „аз“ в теб и ти си „аз“ в мен. Ти подлежиш на моите закони на охлаждането, свиването и обездвижването. Усещаш ли как тялото ти се свива на топка, как краката ти се приближават до тялото, съвсем близо до корема? Кръстосват се и ходилата ти се притискат плътно до тялото, а стъпалата ти са като сраснали, ръцете ти се кръстосват пред гърдите, стискаш юмруците, те прилепват плътно до тялото ти, сякаш се срастват с него. Главата ти клюмва върху гърдите, притиска се между юмруците ти – тъй, още по-плътно, още по-плътно! Като в утробата на майка ти, едно парче месо! Сега вече си се сраснала в един къс и ще ставаш все по-студена и по-твърда, докато станеш заоблен, яйцевиден каменен къс! Скала, неподвижна, твърда и мъртва! Но въпреки това имаш съзнанието си, за да знаеш, че си мъртва, че си се вкаменила в този скален блок, който си сега, че си зазидана и мъртва в него за безкрайно дълго време… За безвременната безкрайност… Огледай се наоколо, виждаш ли тези издигащи се до небето планини? Виждаш ли всички тези скали и камъни наоколо? Не ги гледай само отвън, но и отвътре, надникни в тяхната същина, виждаш ли, че всички тези камъни са подобни на теб, вкаменени, но съзнателни същества, изложени на изгарящото слънце, на разрушителните бури и на разцепващия ги студ?!… Всяко живо същество, всяко животно, всеки човек ще стъпва върху тебе, както стъпва върху всички тези камъни. Водата от стопения сняг ще ви влачи в своя буен поток и вие ще се търкаляте и ще се изглаждате един друг в тези въртопи безкрайно дълго време… безвременна безкрайност…“

Преживявам ужасена всичко, което казва злото. Ад! Това е адът! Жива и съзнателна да бъда затворена в неподвижността, да се срасна в този саркофаг, без възможност да дам знак, че съм жива, да бъда тежък, мъртъв камък… Да бъда! Но не! Аз не съм това! Аз съм само затворена, вградена в този камък, но аз не съм камъкът, моят Аз не е материя! Аз съм висшият безкраен Аз, един дух извън времето и пространството! И с вътрешната сила на духа, с която по време на моите телепатични упражнения съм се научила да говоря само на ум, без тяло, без уста, крещя без глас на чудовището: „Не! Аз не съм ти и ти не си аз! Нашите същности са разделени завинаги, защото ти си смъртта, а „Аз“ съм животът! Ние никога не можем да се отъждествим! С твоята неподвижност ти си негативът, огледалното отражение, карикатурният образ, на вечния извор на живота, на „почиващия в себе си Бог“! Ти не си ужасен образ, не си чудовище, ти не си „злото“, защото нямаш самостоятелен живот, теб те е създал божественият висш Аз, който те създава всеки път, щом се облече в материална обвивка – в тяло. Ти си вътрешната същност на материята, ти си законът, който съхранява материята, значи ти имаш власт над моето тяло, защото е трябвало да го създадеш по заповед на моя висш Аз, когато съм се родила в този материален свят и съм станала личност. Обаче ти нямаш власт над мене, над моя сътворяващ висш Аз, защото не си нищо друго, освен оживелият чрез духа ми закон на материята. Аз не съм ти, защото аз съм този който СЪМ, и ти също си това, което съм Аз! Твоята същност е свиването, което се проявява на духовно ниво в съзнанието като страх. Ти обаче трябва да изчезнеш, защото АЗ НЕ СЕ БОЯ!“

Въздействието на моите безгласни думи е ужасно! Става тъмно като в рог и планините се сгромолясват с оглушителен тътен. Падат камъни и скали, земята се отваря, абсолютният хаос бушува наоколо, само аз стоя твърдо като скала на краката си при този свършек на света…

Когато всичко става отново тихо и аз идвам на себе си, се сещам, че сънувам нещо твърде кошмарно. Колко е хубаво, че се събудих от тези кошмари… Първото ми усещане е, че съм необичайно гладна и жадна! Обаче не искам да губя време в ядене и пиене, понеже моята цел е Бог. Искам да се придвижа към нея колкото е възможно по-бързо. Оглеждам се наоколо. Виждам, че съм в зала, осветена с мека червеникава светлина. Мили хора ми предлагат разкошни съдове с най-изискани ухаещи апетитно ястия и златни кани с божествени питиета и искат непременно да ме склонят да ям и да пия с тях. Аз им се усмихвам: желанията на езика и стомаха никога не са били изкушение за мен. Как бих могла по пътя си към Бога да се оставя да ме спрат глад и жажда?! Благодаря за сърдечната покана и продължавам нататък. Странно е, но вече не изпитвам нито глад, нито жажда, ала все още не мога да различа ясно къде съм и какво става тук. Вече виждам само, че тук всичко се намира в постоянно хаотично движение. Обаче първото ми впечатление от това място е странният мирис, мирисът на загрети човешки тела, който всъщност не е неприятен, но въпреки това е отблъскващ за мен. Очите ми постепенно свикват с приглушената светлина. Аз съм в подземна пещера, където безброй мъже и жени се търкалят в хаотично безредие върху дивани или, олюлявайки се и залитайки, танцуват прегърнати и съвсем плътно притиснали тела, извършват впечатляващо странни движения. Наблюдавам ги смутена: пияни ли са или душевно болни? Разбира се, вече съм виждала животни в любовно опиянение, как природата създава ново поколение, но дори и когато цялото им тяло тръпне в приповдигнато огнено състояние, те не губят самообладание и никога не се държат като тези хора тук. Също и жриците, които служат в храма на любовта, изпълняват службата си с душевна извисеност, защото знаят, че поднасят жертва пред олтара на божествената любов. Как може хората да падат толкова ниско, че да принизят възвишения и божествен акт на любовта до самоцел? Тези хора все пак са уважавани достойни люде (образ и подобие Божие!), а се държат тъй, сякаш са лишени от разум. Струва ми се, че познавам някои от тях, няколко благородници, държавници и дворцови дами от нашите – те обаче не ме виждат, те изобщо нищо не виждат и не чуват освен себе си. Външният свят не съществува за тези хора. Те са затворени в своите собствени представи! При това те си говорят, но изглежда тези мъже и жени са забравили, че езикът е духовна проява на човека. Те употребяват езика, за да си кажат възможно най-глупави и съвсем нелогични неща. Чувам как един мъж пита многократно шепнешком жената, с която танцува в интимна прегръдка: „Моя ли си?“ – „Твоя съм“ – отвръща жената и продължават да танцуват. След известно време пак минават край мен и аз чувам как мъжът, с полупритворени очи пита отново, може би за стотен път: „Моя ли си?“ – „Твоя съм“ – отговаря жената все така неуморно. Какво им е на тия? Не е ли достатъчно да попиташ за нещо веднъж и да получиш отговор? Защо трябва да се повтаря въпросът сто пъти? А колко пък е безсмислено това, да питаш някого за нещо такова! Един човек принадлежи само на себе си. Той е свободно същество с ненарушимо право на самоопределение. Как тогава този мъж иска да притежава една жена? Дори лъв не можеш да притежаваш. Щом дори тези царствени животни не се отказват от своята самостоятелност, как може този мъж да си мисли, че жената „му принадлежи“, и защо пита за това сто пъти? Да не би да е душевно болен, а също и жената, която винаги отговаря на тази безсмислица? И всичките тези жени и мъже тук, които се държат също смешно и безсмислено? Към мене пристъпва едър широкоплещест мъж, който, както изглежда, може да чете мисли, понеже отговаря на моите вътрешни въпроси: „Красива госпожо, не знаеш ли, че това е любов?“ Любов ли? О, аз познавам любовта! Това е прекрасно, възвишено, свято нещо, когато две живи същества се обичат с пълна всеотдайност – но не с жажда за притежание! Обаче в сърцата на тези хора аз не виждам любов! Виждам само, че са изгубили ума си и че страстта, тази треска, която притъпява и засяга най-фините нервни центрове, създадени за духовни откровения, ги държи изцяло в своя власт. Би трябвало да ги спасим и да ги събудим от тяхното полусъзнателно състояние! Насочвам се към една съвсем млада жена, хващам я за ръката и й крещя в ухото:

- Събуди се! Не оставяй страстта да помрачи съзнанието ти! Ти си дух, а не тяло! Не се оставяй тялото да те завлече надолу и да те принизи, да паднеш по-ниско от животно. Събуди се, чуваш ли, събуди се и се спаси, докато не е станало твърде късно!

Младата жена ме поглежда, сякаш през някакво було, като сомнамбул:

- Остави ме, остави ме, искам да бъда щастлива! – и продължава да танцува.

О, сляпата тя! Как би могла да постигне щастието с една физическа прегръдка без душевна всеотдайност, без духовната любов? Щастието човек преживява в съзнанието си, щастието е във висшия Аз. Как би могла да бъде щастлива само от една игра на тялото?

- Остави сега разума си на мира – казва ми мъжът, – не можеш да съдиш, защото никога не си опитвала това. Ела, танцувай с мен, и сама ще го преживееш.

И той ме прегръща и ме въвлича със себе си във водовъртежа, като се държи с мен точно тъй неразумно, като останалите… Танцувам с него и се наблюдавам с любопитство… И аз ли ще стана от това близко докосване така пияна, така отнесена като тези бедни заслепени същества? Обаче мога само да установя, че ми е крайно неприятно да имам такъв тесен контакт с този мъж. Дъхът му е горещ и ми действа доста отблъскващо това, че той диша в лицето ми и във врата ми. Издишването е употребен въздух! Защо трябва да вдишвам неговия употребен въздух? А неговият мирис също ми е много неприятен. Не обичам да вдишвам мириса на пот – а още повече на мъжка пот, който е много по-силен от мириса на женската пот. Искам да изляза на чист въздух и да се махна от това противно място… Щом искам да се избавя от него, мъжът изведнъж се променя. Той се превръща в огромен огненочервен дух, вече няма тяло, а е само пламък, който сега иска да ме задържи насила в своя власт. Обгръща ме, иска да влезе в устата ми, в тялото ми, обаче енергията, която аз излъчвам, силата на моето трезво съзнание, го държи настрана от тялото ми. Той не може да ме достигне. Тогава се разгорява още по-силно, става огромен, изпълва цялото помещение, тъй че всичко това (също и тези овладени от страстта същества) изгаря в неговия огън и изчезва. Не виждам тела, вече няма абсолютно нищо, само море от пламъци, което поглъща и унищожава всичко …

Обаче аз оставам недокосната, ненаранена и съм тази, която съм Аз! После чувам от пламъците един гръмовен глас:

- Ти победи, ти издържа изпита, обаче внимавай! Ти не победи, защото си по-силна от мен, не можеш да бъдеш по-силна от мен, понеже аз съм огънят на собственшя ти Аз, а ти не можа да се запалиш, защото между теб и мене все още стои твоята чистота, твоята неопитност. Тялото ти, сетивата ти още спят и това те спаси. Но внимавай, ние пак ще се срещнем, пак ще се срещнем!… – и с това изчезва всичко: пещерата, огънят, димът, всичко, и аз оставам сама …

- Не се боя от тебе! Дори тялото ми да се беше запалило, това не би досегнало моя Аз. Аз стоя над всичко плътско …
И все пак, какво е това? Сякаш чувам подигравателен саркастичен смях. Оглеждам се наоколо, откъде ли идва този глас. Тогава виждам, че стоя насред смарагдовозелена поляна и към мене се приближава някаква внушителна фигура. Това е прекрасно мъжко тяло, обвито в гъста мъгла, като в трепкащ от вятъра воал. Искам да проникна с поглед през гъстата мъгла, която обгръща разкошната фигура, искам да махна мъглата, но не успявам. Той обаче ме интересува и аз питам:

- Кой си ти?

Тогава фигурата идва съвсем близо и с глас, който дълбоко се запечатва в мен, ми пошепва в ухото:

- О, сладка моя любима! Аз те търся от толкова дълго време, от цяла вечност, откакто ние паднахме от райската градина и бяхме разделени един от друг. Най-сетне те открих! Ела в обятията ми, ела, положи нежната си главица на гърдите ми, ела и ми позволи да се слеем отново един с друг в божествено единство, в райско блаженство! Как прекрасно е, че не се поддаде на животинските инстинкти на тялото и се запази чиста и непокътната за мен. Ти ми принадлежиш, аз ти принадлежа, ние съвършено се допълваме! Усещаш ли непреодолимото привличане, което ни свързва и ни тласка все по-близо един към друг? Ела, съедини се с мен, ти, скъпо създание, ти – моя единствена небесна годеница. Обичам те!

Чувам гласа му, виждам мъжката му походка, усещам излъчващата се от него могъща сила, която ми въздейства… Но той все пак ми е чужд. Не го познавам! Как може той да е моята допълваща половина? Не! Допълващата половина никога не можеш да намериш навън. Птаххотеп ми обясни, че допълващата половина се намира зад изявената форма на проявление, като допълващ огледален образ в неизявеното. Не! Няма човешко същество, което може да бъде моята допълваща ме половина. А защо той е обвит с тази гъста мъгла?

- Не знам кой си ти – му отговарям, – но който и да си, лъжеш се! Ти не си моята допълваща половина. Търси я на друго място, ако вярваш, че можеш да я намериш във външния свят. Всеки може да открие допълващата го половина само в самия себе си. Във външния свят е възможно да откриеш само подобните отразени образи на истинската, допълващата те половина. Но нито ти, нито аз можем да се допълним с една картина, с една проекция. Блаженство може да ти донесе само божественото единство на висшия Аз! Искам да намеря своята допълваща половина в самата мен!

- Да намериш твоята допълваща те половина в самата теб означава точно, че ти вече си идентична в съзнанието си с божествения Висш Аз. Как така искаш да преживееш първо следствието – него преди причината? Божественият висш Аз е райското състояние на единство, в което можеш да се върнеш само благодарение на това, че ще станеш едно с твоята допълваща те половина. Как искаш да постигнеш това без мене, без твоята допълваща те половина? Ти забравяш, че както ти въплъщаваш едната половина на цялото, тъй и аз въплъщавам другата. Ние сме въплътените огледални отражения един на друг и си принадлежим също и в нашата личност. Както ти ме носиш в своето несъзнавано, така и аз те нося в моето и ние се търсим един друг, без да искаме, с непреодолимата сила на привличане на райската съпринадлежност. Нашата съдба ни събира отново и отново през еоните, докато ние се осъзнаем един друг вътре в нас (ти мен в себе си и аз теб в мене) и се преживеем напълно един друг също и в личностна форма, с тяло и душа. Само в това божествено единство можем да бъдем тоталното съзнание на цялото – на Висшия Аз! Как ще намериш отново райското единство без мен? Как искаш да избегнеш това, че ние си принадлежим един на друг също и на земно ниво? Как искаш без мен да събереш необходимия на всяка цена опит?

Аз обаче не се оставям да ми повлияят думите му.

- Ако искаш така да ме убеждаваш, аз просто не искам! На мен ми стига, че си там, в несъзнаваната част на моя Аз и искам да те опозная само вътре в мен, а не във външния свят. Върви си по пътя и ме остави аз да вървя по моя!

След думите ми фигурата се отдалечава и започва да се разсейва като мъгла под падащите слънчеви лъчи. И гласът говори от увеличаващото се все повече разстояние, но въпреки това се запечатва дълбоко в сърцето ми:

- Аз ще продължа – да те търся на земно ниво, ще продължа да те търся, ще продължа да те търся… – чувам от далечината, после бавно настъпва тишина.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.