Посвещението 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Опитваме се да поспим малко, но бебето плаче, крещи пронизително, та стига до мозъка на костите ни. Не може и дума да става за сън. На разсъмване изведнъж влиза татко, ужасно пребледнял:

- Деца – казва той, – простреляха водопровода. Трябва много да пестим водата. Вече нямаме вода в къщата – и пак излиза.

Чувам, че мъжете навън говорят: откъде ли е възможно да вземем вода. Останалата е все още по тръбите – може да се източи навсякъде във ваните, а в скривалището има дървено корито, пълно с вода за в случай на пожар. И ще трябва да пием тази застояла, неприятно миришеща вода? По-малката ми сестра ме поглежда. Зная, че мисли за бебето! Млякото й секна, когато съпругът й изчезна безследно. Оттогава детето яде само варена храна. Обаче за това трябва вода! А и биберонът винаги трябва да се измива добре. Прошепвам й:

- Изглежда ще си правим вода от снега.

Мъжът ми ме чува и ме извиква в преддверието на скривалището:

- Имаш ли представа колко вода се получава от снега? Войниците ще ни я вземат всичката. Ако не искаме да измрем от жажда, трябва да си донесем отнякъде. Човек може да гладува дълго, но ако няма вода, сърцето спира. Трябва да имаме вода. Ние сме двайсет и шест възрастни и не можем да си сготвим дори боб без вода. Ще се опитам да донеса от съседите – казва той и тръгва. След малко се връща:

- Цялата улица няма вода. Трябва да ходим с котлите до следващата голяма улица и оттам да носим.

- Не отивай – казвам му, – стрелят така жестоко – оръдия, автомати, а и от самолетите. Могат да те улучат. Остани тук и чакай!

Съпругът ми се усмихва:

- Не бъди дете! Вярваш ли, че през Първата световна война са стреляли напосоки? И въпреки това, все още съм жив! Бог няма да ме изостави. Винаги става това, което трябва да стане.

Прегръщам го и той изчезва зад вратата на мазето. Връщам се в скривалището и сядам. Чакам. Спокойно и хладнокръвно – чакам. Ако Божията воля е съпругът ми да се върне, тогава няма да го улучи нито един куршум. Ако това се случи, значи е трябвало да стане така. „Нещата никога не са лоши, зависи само от това, как ги възприемаш“ – чувам един глас в сърцето си. И мисля, че още стотици хиляди, дори милиони жени седят така, както аз сега, и се молят за мъжете си. Тези мъже са като моя съпруг. Това, че моята личност обича неговата тъй дълбоко, е проявление на висшия Аз, който е един и същ във всяка личност, а ако двама души се обичат, това означава, че в съзнанието си те преживяват единството на висшия Аз. Чувстват, че взаимно си принадлежат, защото са едно във висшия Аз. И успокоявам треперещото си сърце, което – въпреки това – продължава да бие тревожно:

- Остани спокойно, бий бавно и равномерно. Така, съвсем бавно, и да дишам дълбоко – още по-дълбоко и още по-дълбоко, – да остана спокойна! Всички ние някога ще напуснем тялото си. След сто години вече ще е абсолютно без значение кой си е отишъл по-рано. Времето и пространството са откритие на ума, обаче духът, висшият Аз, стои над разума, над всички мисли, над всяко понятие за време и пространство. Да дишам, спокойно, равномерно да дишам, и да не мисля за нищо, само да бъда… да не мисля… само да бъда…

Не зная колко време съм стояла така, изведнъж желязната врата се отваря отново и мъжът ми е тук с десет литра вода. Имаме вода за един ден, всички ние, двайсет и шестимата… Не ставам и не се хвърлям на шията му. Не, великите мигове винаги са съвсем обикновени! Никакъв рев и хлипане, никакви думи. Оттам, където с брат ми разпределят справедливо водата, той ме поглежда. Очите ни си казват всичко. Мисля си: „Отсрочка! За колко ли време?“

Седим в мазето, в мрака навън непрекъснато се разнасят гърмежи. Земята трепери под нас, трябва да се държим о пейката, да не би детонацията да ни хвърли на пода. Барабанен огън! Гърмят оръдия, танкове, преминават самолети, избухват бомби! Откога седим тук в мазето? Загубила съм всякаква представа за време. Изобщо не прониква светлина отвън, винаги е тъмно, можем да имаме само една прихлупена едва мъждукаща светлинка. Отдавна няма ток, а газта трябва да се икономисва. Когато барабанният огън от време на време стихва, отиваме в друго помещение на мазето да хапнем по нещичко. За щастие всички имахме някакви запаси. Ала често трябва да спираме изведнъж и да се втурваме през глава обратно в скривалището, защото къщата се обстрелва интензивно вече и от тази страна. След всяко точно попадение чуваме как върху последния таван, който ни пази все още, се чупят керемиди и греди от покрива и от разбитите стени. Никога не знаем дали следващият точен удар няма да пробие и последното покритие над главите ни и да ни погребе живи.

Един ден една стена се срутва с оглушителен трясък в съседното избено помещение. За щастие не е в скривалището. После, след като барабанният огън затихва за половин час, излизам с мъжа си да видя какво е станало. Много тъжна гледка! В стената на мазето зее огромна дупка, ярка слънчева светлина нахлува през нея, тъй че трябва да замижа. Наоколо са пръснати тухли. Парчета дърво, останки от прозорци, всичко покрито с дебел слой раздробена мазилка, а върху една греда е кацнала неподвижно на един крак, също под дебел слой прах, една кокошка. Тя си седи безразлично там, сякаш нищо не се е случило. Тя е от татковото стопанство и е единствена оцеляла. Бедната птица! Каква ли представа има за хората!?

След няколко дена готвачката приготвя от кокошката вкусна супа. По време на яденето се установи, че е била тежко ранена. Костта на крака й е била простреляна, една част от крачето липсваше. Затова седеше на един крак. С какво равнодушие понасяше тя раняването си! Не издаваше никакъв звук, че страда.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.