Посвещението 5 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Седим в скривалището. Няма ли да престане барабанният огън? Държа в полата си момченцето, тялото ми е вкочанено от смъртен ужас, защото, ако човек в душата си все още може да гледа спокойно смъртта в очите, тялото се бунтува. Не знаем дали ще бъдем убити от бомба, или ще бъдем погребани живи, или пък ще измрем от жажда. Детето моли:

- Разкажи ми приказка, лельо Естер, хайде, разкажи ми!
И аз разказвам една безкрайна приказка, за да стои мирен. Стиска в ръка автомобилче и аз трябва отново и отново да му навивам пружинката: с малкия си механизъм то свири някаква песничка. Но какво е това? Тя ми звучи толкова познато… Сега се сещам коя е – песничката на прасенцето от филма на Уолт Дисни: „Кой се бои от големия лош вълк…“ Щастие е, че в мазето е тъмно. Никой не вижда, че за няколко мига губя контрол над себе си и сълзите неудържимо се търкалят по бузите ми. Боже! О, Боже! Ти си тук! Твоето послание казва на всички ни тука, че не бива да се боим!

- Лельо Естер, разкажи ми какво става по-нататък. Защо не разказваш? – пита малкият Петер. Притискам го до сърцето си и продължавам:

- Тогава майката на козленцата се върнала и…
След безкрайно дълги часове барабанният огън спира. Мъжът ми излиза, както всеки ден, за да носи вода. Когато се връща, ми маха с ръка да се приближа:

- Естер – казва той с треперещ глас и дълбоко потресен, – бях горе, в нашето жилище. Красивите мебели, които сама беше резбосала и прекрасните ти пластики – всичко е разбито. Подът на една стая е пробит, другите стаи са без стени. Нямаме вече дом… – и старото момче заридава и хлипа на рамото ми като дете.

Прегръщам го в дебелото му зимно палто:

- Не плачи! Важното е, че ние сме живи! Че сред това разрушение все още сме живи и не сме ранени! Скулптури, статуи? Пак мога да направя. Защо се грижиш за материални неща? Животът е над всичко!

Обаче той трудно може да се успокои:

- Толкова много обичах всичките ти статуи и цялото ни жилище, а сега всичко изчезна… всичко…

- Голяма работа, и този ад все някога ще свърши…
За миг слагам главата си на широкото му рамо. Прегръщаме се, после се връщаме в тъмното скривалище. Сега не е моментът да ставаме сантиментални. Бо-Гар идва и ни шепне:

- Какво е станало? Чухме трополене на тухли и греди точно там, където е вашето жилище.

Казвам му каквото ми е разказал съпругът ми. Бо-Гар, винаги спокойният и весело усмихващ се човек, се вълнува:

- Ще отида горе! Трябва да спася диапозитивите си и филма си за йога. Моята задача, работата ми ще се провали, ако те бъдат повредени. Отивам.

- Бо-Гар, не можеш! Врагът е оставил снайперисти да обстрелват къщата ни. Не ти разрешавам да ходиш горе!
Брат ми е чул разговора ни:

- Аз ще отида с Бо-Гар. Ще му помогна.

И двамата излизат безшумно от мазето… Чакаме в напрежение. Текат минута след минута… Минава четвърт час, цял час, ние все още чакаме. Най-сетне вратата се отваря и Бо-Гар и брат ми влизат сияещи, но изцапани и потънали в прах, а в ръцете им са кутийките с диапозитиви и ролките с филма. Брат ми разказва:

- Всички стени са срутени, обаче гардеробът в ъгъла е останал все още върху малко парче от пода. Но не можехме да отидем дотам, защото вече нямаше под, а само железа от арматурата. Трябваше освен това да внимаваме да не ни забележат вражеските снайперисти. Така ние – Бо-Гар и аз – лазихме по корем по арматурните железа, той изрови от разбития гардероб всички кутийки, а аз ги поемах една след друга. Всичко е тук!

Щастливи сме, че двамата пак са долу при нас. Бо-Гар скрива съкровищата си в един ъгъл, тъй че никой да не може да ги открие. В следващия миг почти сме повалени – ужасен взрив с оглушителен трясък разтърсва цялата къща. Още една жестока атака! Чуваме самолетите как бучат над нас, бомби, мини, изстрели от малки и големи калибри валят като градушка от всички страни на къщата. Грохотът постоянно се приближава и след всеки гръм чуваме как се разбиват тухли, греди, мазилка и остатъци от стени. Сега изстрелите са тъй начесто един след друг, като тракането на огромна шевна машина. Подготвени сме за това, че следващият изстрел ще пробие и последната ни защита, последния таван над мазето, и ще ни убие всички. Седим неми и изстинали, в адско напрежение – сковани от смъртен страх. Колко ли още ще издържат стените? После някакъв чудовищен удар, подът ще се издъни под нас, камериерката на баща ми крещи, получила нервен шок, останалите жени от персонала също закрещяват. Аз скачам и викам с все сила:

- Тишина, успокойте се! Бог е тук! – Бог е с нас!
Гръм след гръм, гласът ми не се чува, но аз крещя, трябва да крещя, от цяло гърло:

- Бог е тук! Всеки трябва да мисли за Бога, за нищо друго, само за Бога! Бог е с нас! Бог! – Бог! – Бог! – и постепенно всички започват да повтарят с мен:
- Бог е тук!… Бог… Бог… Бог…

Не знаем колко продължава това… Постепенно става по-спокойно, експлозиите са се разредили, и най-сетне всичко утихва. Чуваме, че войниците влачат нещо тежко навън. Излизам. На стълбището лежат неподвижни тела. По пода има кръв. Разпознавам повечето от младите войничета, които преди час се топлеха в скривалището и разказваха разни неща за вкъщи. Родителите им! – Напразно ще очакват децата си! Синът ми! Къде ли е сега бедното ми момче? В кой ли кръг на ада? …После хапваме набързо, искаме да използуваме кратката почивка. Трябва да засилим съпротивителната сила на телата си, докато имаме все още какво да ядем… Двама мъже пак отиват да донесат вода… Откога сме в това мазе? Минали са седмици, откакто седим под огъня на непрекъснатия обстрел. Съпругът ми казва:

- В Добердо през Първата световна война ние също бяхме сред барабанен огън, обаче след около четирийсет и осем часа ни оставиха на мира. Мислеха, че нервите ни няма да издържат по-дълго. Но никога не съм и предполагал, че толкова много седмици, без прекъсване, под постоянен барабанен огън, ще седя с малки деца и жени.

Всички седим тук, увити в кожените си дрехи и дебелите зимни палта, не сме съблекли нищо, откакто сме слезли долу. Малкият Петер лежи в ръцете ми. В едната си ръка държа куфарчето с бижутата си и парите и една кутия бисквити, за да има бебето нещо за ядене, ако трябва да бягаме. Всички сме готови да скочим. Съседната вила е изгорена с огнехвъргачки и мъжът ми заповядва: всеки да бъде готов за бягство, защото не знаем в кой миг врагът ще запали къщата и ще ни изгони навън с огнехвъргачките. А накъде ще бягаме? – Нямам представа. Само напред, далеч оттук. Снайперистите застреляли съседа и сина му в момента, когато искали да избягат от горящата къща. Само жената успяла да се спаси, влачела се по корем до четвъртата къща, там я приели… Чакаме така в готовност, по-малката ми сестра с бебето на ръце… Беловласият ми баща в голямото си черно кожено палто, семейството на по-голямата ми сестра, брат ми, прислугата – всички напрегнати, с жизнено важните си неща в ръце… После за известно време пак настъпва тишина. Искаме да поспим малко, нервите ми горят, в главата ми е хаос. Затварям очи и искам да оттегля съзнанието си, за да поспя. И точно тогава бебето заревава с пронизителен, стигащ до мозъка на костите глас. Сестра ми се опитва да го успокои в прегръдката си, но то пищи ли, пищи, без да спре… Тогава и аз поемам детето, опитвам всичко, но то продължава да пищи, отчаяно пищи… Връщам го на сестра ми, реве, та реве. Бо-Гар тръгва неуверен в тъмнината към сестра ми, взема бебето на ръце и му затананиква някаква песничка от неговата родина, с която укротяват змиите. Детето моментално се успокоява, настъпва тишина. Ние заспиваме начаса, тъй както сме седнали. Само Бо-Гар седи с бебето на ръце и тананика.

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.