Посвещението 6 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Минават още дни – или седмици? Вече не питаме. Съпругът ми събира сняг навън в градината, зад една прикриваща го стена, внася ведрото вътре и се бръсне в друго избено помещение. Той не се отказва от навиците си. Всички останали мъже вече имат бради и мустаци. В този ад само моят съпруг и Бо-Гар се бръснат всеки ден. После мъжът ми сяда при нас, пак започва атака – мъчение дълги тежки часове. Сестра ми донася биберона и дава на бебето да пие. Тя всеки ден се качва по четири пъти до жилището си и докато куршумите удрят наоколо, готви. След като детето се е нахранило,- идва при мен и пита неизменно всеки път:

- Вярваш ли, че ще свърши вече?

- Не – прошепвам й в отговор, – усещам, че още не е дошло времето.

В следващия миг една мина пада точно над главите ни, всичко пращи и скрипти, после пак чуваме да падат тухли – и сега таванът на скривалището издържа. Но докога? Оставаме безмълвни, а аз питам Бог в мене: „Трябва ли да се подготвя за смъртта? В хороскопа ми пише, че ще загина при срутване на сграда. Сега ли ще е? Ще умра ли, или ще трябва да продължа да се боря за живота?“

И изведнъж в този мрак виждам образ: мъничко възвишение и една свещичка на върха му, мъничка като от коледна елха, гори с малко пламъче. После възвишенийцето започва да расте пред очите ми и се превръща в голям хълм, покрит със смарагдовозелена трева, а свещичката се превръща във факел, който гори с висок светъл пламък!… Картината изчезва, но вече зная, че няма да умра, а трябва да бъда този факел, трябва да нося на всеки мой ближен светлина, светлина, светлина, светлина!

Цялата нощ бебето плаче непрекъснато, докато Бо-Гар пак не го залюлее. Опитваме се да заспим, тогава току до нас избухне мина и после усещам да нахлува леденостуден въздух. Мъжете скачат, за да разберат какво се е случило. Стената на мазето, която досега ни е пазила, е пробита. Зее огромна дупка, всички мислим за следващата атака… Чакаме. Прошепвам на по-малката си сестра:

- Вече свършва. Сутринта къщата ще падне.

- Да – отговаря тя, – аз също го усещам така, иначе всички ще умрем. Мъжът ми ми шепне:

- Днес стават точно пет седмици, откакто седим в скривалището…

Странно е, но днес врагът не стреля с оръдия. Не падат и бомби. Чува се само дългото трещене на автомати. Съпругът ми седи до мен и ми шепне на ухото:

- Това значи, че пехотата е вече пред нас, те не стрелят с оръдия, иначе могат да улучат своите войници. Вражеските войски могат всеки момент да нахлуят в къщата ни.
Следобед излизам навън, за да видя къде е останал баща ми. Когато се показвам от скривалището, виждам горе, през входната врата, че от съседната изгорена къща към нас тичат облечени в бяло чужди войници.

- Татко, татко, чуйте всички – крещя аз, – врагът е тук!
Всички се вмъкваме бързо вътре, а чуждите войници вече нахлуват с готови за стрелба оръжия. Мъртвешка тишина! Ние и те се гледаме един миг. Имам чувството, че времето е спряло… Всички войници са облечени в широки бели шинели, вън всичко е засипано от сняг. Те изглеждат като деца, играещи в коледна пиеса. Сетне първият войник казва някаква неразбираема дума и посочва жените. Разбираме, че трябва да отидем вдясно – правим го. После пак една неразбираема дума и сега посочва мъжете, които веднага трябва да тръгнат с един от войниците. Нямаме време да се сбогуваме. Мъжете изчезват, а ние, жените, оставаме сами с чуждите войници. Те се втурват с готови за стрелба автомати към всички ъгли на мазето, да не би да има някъде скрити войници. Междувременно един млад войник се приближава до количката, където спи бебето. Гледа детето. Сълзи се появяват в очите му и с безкрайна нежност изрича една чужда дума, която ние всички все пак разбираме: „детенце…“, после ни поглежда, сочи с ръка по посока на родината си и показва, че и той вкъщи има „детенце“… Мисля си успокоена, че тези войници са мили хора и имат сърца. После влиза офицер, сяда на един стол и казва на един европейски език:

- Няма да ви направим нищо, ние сме щурмови войски от синове на такива хора, които принадлежаха към изчезнал днес род. Внимавайте обаче, ние трябва да продължим, а след нас идват съвсем друг тип войници. Те не са като нас. Внимавайте!
Късно следобед обстрелът пак започва. Сега обаче по нас стреля не чуждата войска, а собствената ни армия. Те искат да си възвърнат къщата. Ние пак седим безмълвни в тъмното мазе и през дебелата стена чуваме как вън на улицата се вихри страхотен ръкопашен бой. Изведнъж се разнася оглушителен гръм, нахлува студен въздух – експлозията е отворила навън дебелия железен кепенк на прозореца на мазето. През отвора валят куршуми като парчета от градушка. Отскачаме настрани, до стената, но вече не можем да се движим из мазето. Положението е опасно за живота, всяка крачка означава смърт. Кепенкът трябва да се затвори! Озъртам се. Жените отиват с децата до стената край прозореца в прикрито място, защото, покажеш ли се пред прозореца, ще завалят върху ти куршуми като град. Положението е неудържимо. Кепенкът трябва да бъде затворен! Усещам в себе си странен хлад. Цялото ми тяло е студено, като замръзнало, тъй че аз изобщо вече не усещам себе си. „Страх ли е това?“ – питам се. Не! Кой в мен би трябвало да има страх, щом имам чувството, че изобщо не съществувам? Само знам, че аз съм онази, която трябва да затвори железния кепенк! Въпреки това, наблюдавам себе си с любопитство – какво усеща човек, какво преживява, когато е в такова положение? Как реагира човешката природа в някого, който, без да иска, трябва да бъде герой?!… В ъгъла на скривалището има туристическа тояга със закривена дръжка. Лягам по корем и бавно, много предпазливо, запълзявам към тоягата, хващам я за долния край, после пълзя по корем към прозореца. През това време в главата ми проблясва като светкавица странна мисъл: Кандидатите в пирамидите е трябвало да издържат изпит за „презрение към смъртта“! Може би сега ще издържа този изпит тука, в скривалището? Навярно всичко е само сън по време на посвещението ми в пирамидата?… Докато пълзя внимателно по корем към отвора на прозореца, моят ум ми отговаря: „Да, на кандидатите в пирамидите им е било по-лесно! Те са знаели, че става дума само за изпити за посвещение. Но тези куршуми тук не са сънища! Те наистина убиват! Колко много бедни млади войничета вече са убити тук! И въпреки това, кепенкът трябва да бъде затворен, и то точно заради това! Клякам, после, приготвяйки тоягата, изведнъж ставам, протягам ръката си с нея навън през прозореца, сетне, понеже кепенкът е отишъл съвсем далече, трябва да се покажа до кръста навън, докато с кривия край достигна ръба му. Протягам се още повече, имам чувството, че цялото ми тяло се удължава, най-сетне го докопвам и бавно, но сигурно, го притеглям навътре. Сега сестрите ми скачат да ми помогнат да поставим тежкия железен кепенк отново на мястото му и най-накрая да го зарезим както трябва… Така, готово! Всичко беше съвсем просто. Никакво вълнение, никаква театрална сцена. Много чудно обаче, че снайперистите, които досега засипваха прозореца ни с град от куршуми, не изпратиха нито един изстрел срещу мене. Може би нещо им е попречило. Или не са искали да стрелят, защото са видели, че съм жена?

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.