Посвещението 8 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След известно време ми се налага да понеса единственият ми син, съществото, което ми е най-скъпо в света, да живее в студена неотоплявана стая, без одеало, без никаква храна – при студ в продължение на седмици, когато температурата не се покачва над -20 градуса. Лесно бих могла да му намеря отоплена стая, да му дам храна или други неща, от които има нужда. Но нямам никакво право да го направя. Зная, че за него е по-добре да спаси душата си, отколкото тялото си. И защото го обичам, трябва да бъда жестока към него! Коленичила пред леглото си, говоря с моя Бог: „Бъди с него, Боже! Помогни му да Те намери отново и да намери себе си. Нека намери пътя към Тебе и нека никога повече не се отклони от него! Пробуди го, събуди се вътре в него, Боже, Ти, който си в него, пробуди се, за да го събудиш, защото моите сили не стигат. Той трябва да осъзнае кой е. Иначе е загубен. А Ти знаеш единствения път, който може да го доведе при Тебе, да Те познае, о Господи, Боже мой, за да познае себе си – той трябва да се почувства изоставен от всички и да се убеди, че и аз също съм го изоставила. Трябва да се разочарова от всички и да загуби и последната надежда, за да Те намери, за да стане осъзнаващ Тебе, осъзнаващ и себе си. Ти знаеш, Боже мой, че няма друг начин за спасението му. Аз не мога и не трябва повече да му доказвам обичта си. Той трябва да Те открие само чрез себе си. Аз съм само една слаба жена, Боже мой. Но Ти, Ти си Бог. Ти си любов и го обичаш много повече от мене – така, както никога не мога да го обичам аз. Боже, бъди с него винаги и навсякъде, защото сега аз трябва да бъда сурова. Обичай го с Твоята божествена любов! Вземи го под Своя закрила по време на тази битка, докато той мине през това мъчително изпитание, за да не загуби завинаги здравето си. Ти знаеш, че ако той прави грях срещу здравето си, прави го само защото е изгубил вярата си и несъзнателно желае да се саморазруши и да умре. Пази го, отвори духовните му очи, не го изоставяй… не го изоставяй… не го изоставяй…“ И така много нощи наред, една след друга…
Една вечер, докато се готвя да коленича за разговор за моя син с Бога, се случва нещо странно. За моя най-голяма изненада светлината около мене става все по-силна и по-силна и в нея пред мене се появява една великолепна гледка. Висока планина и по нея се вие тясна стръмна пътека. Знам, че тя води към целта, към Бога, и без никакво колебание тръгвам по нея. Пътеката минава през чудни места и ме води все по-нагоре до мига, в който остава зад мене цялата зеленина и аз се озовавам сред суровостта на най-високите планини. Все по-стръмна, все по-тясна и все по-камениста е пътеката ми, но аз вървя с учудваща лекота, сякаш съм носена от някаква опорна вълна.
Населените места са далече назад, хоризонтът се разширява и погледът ми обгръща всичко под мене. Но не трябва да се заплитам в разсъждения. След толкова много завои пътеката стига до каменна стълба със седем стъпала, като всяко следващо стъпало е два пъти по-високо от долното. Сама под небесния свод гледам тази стълба и твърдо знам, че ще трябва да я изкача. Вземайки дълбоко дъх и с твърда вяра в силите, които Творецът е дарил на всяко от своите деца и които през моя предълъг преход не са се изчерпали, а напротив – доста са нараснали, пристъпвам към стълбата.

Първото стъпало е лесно. Трябва да преодолея тежестта на тялото си, за да го мина. Наистина не е трудно.
Второто стъпало е по-високо и предизвиква съпротивлението на тялото ми. Но аз вече отдавна владея силите на тялото си и минавам и това стъпало без затруднение.

Третото стъпало е значително по-високо. Трябва да овладея напълно чувствата си, за да мога да се изкача. И щом като ги овладея, минавам и него.

Съмнението нахлува в душата ми, като виждам четвъртото стъпало. Как да го мина? Дали имам още сили? Веднага разбирам, че точно съмнението отнема силите ми и ме парализира. Съмнението е мисъл. Значи трябва да победя мислите си, за да преодолея съмнението. Благодарение на продължителното трениране с толкова много практически упражнения в храма зная как да се справя: концентрирам всички сили на духа си, аз съм вярата в Бог и не мисля за нищо. И с мислите ми изчезва и съмнението – ето ме на четвъртото стъпало.
Имам странно усещане, сякаш съм станала по-голяма с изкачването. Много по-висока съм в сравнение с ръста ми пред първото стъпало. Но все пак петото стъпало е толкова високо, че само катерейки се с ръце и крака мога да се извися до него. С много мъка се протягам нагоре, хващам се здраво и стъпвам. Но внезапно усещам с неописуема изненада, че нямам повече тяло. Всичко материално в мен е изчезнало и аз съм се превърнала в невидим дух.

Допълнителна трудност ме чака в подножието на шестото стъпало: тъй като нямам тяло, нямам вече нито ръце, нито крака, с които да се хващам и да стъпвам. Какво да правя? Оглеждам се, за да намеря решение, и изведнъж виждам целия свят пред краката си! Всички страни, селищата, къщите, безбройните хора – като играчки… Усещам в мен да прелива безкрайна обич към тях. Мисля за страданията на всички, които вървят по дългия път на труда към знанието. Мисля за всички тях, толкова много, о, толкова много са те, онези, които тънат в мрачината, пленници на собствения си егоизъм, каквато и аз бях някога!…
О чудо! В мига, в който сърцето ми се изпълва с универсалната обич, изкачвам шестото стъпало.

Така се озовавам пред седмото, последното стъпало, най-високото – високо колкото и мен самата. Горещо желание ме обзема цялата – трябва, искам да го изкача. Напразно. Не зная как да го направя – нямам нито ръце, нито крака, нито мускулната сила на тялото, за да стигна до целта. Всичко, което зная, е, че искам и трябва да се кача, защото горе ще открия Бог и искам да видя лика Му. Стоя там и чакам. Нищо не става. Като поглеждам около себе си, забелязвам, че не съм съвсем сама - на това шесто стъпало вече е дошло още едно същество. Моли ме да му помогна да стигне до целта. Разбирам пламенността на желанието му и забравяйки моето желание, опитвам се да му помогна да изкачи седмото стъпало… В мига, когато забравям собственото си желание, не зная какво се случва, аз се оказвам горе, а другият изчезва безследно. Той е бил само една илюзия, за да ми помогне да забравя последното желание, което е центрирано върху мене самата: докато искам да извися личността си, невъзможно е да преодолея стъпалото, което е високо колкото мен.

Пристигнах! Веднага забелязвам светлия силует на едно небесно същество - моята допълваща ме половина – другия аз! Неговата сила непреодолимо ме привлича и – очарована и щастлива – аз се сливам с него, със сърцето му, в съвършено единение. Прекрасно съзнавам, че винаги Той е бил Аз и Аз съм била Той, двойствения образ на моя божествен реален висш Аз. В това състояние на двойственост съм гледала на Бога като на отделено от мене същество и съм го усещала като „Ти“. Сега, в това райско единение, чувствам, че ще стана тази невидима сила, която по-рано съм наричала Бог. Около мене се завъртява огнен диск. Точно там, в неговата неизменна ос, в моя гръбначен стълб, живее моето истинско Себе, моят Аз… Чувствам, че гръбначният ми стълб гори като огнена дъга, като мост от жизнен ток, излъчващ блестяща светлина от всеки от седемте ми енергийни центрове и оживотворяващ цялото ми тяло.
Извън времето виждам представени едновременно в безконечен наниз всички форми на живот, в които съм се въплътявала от мига на първото си отделяне от райското единство и които ми показват дългия, много дългия път на развитие – всичко онова, което съм била, и всичко, което съм преживяла до този миг сега и тук. Виждам, че неизброимите ми животи са били, са и ще бъдат свързани винаги с едни и същи души. Събитията от предишните животи са създали нови връзки, начало на нови пътища за развитие, нови взаимоотношения, които се допълват едни други като малки части от огромна мозайка или пъзел… Разбирам какви връзки ме държат към моята допълваща ме половина, към Птаххотеп, Има, Бо-Гар и много други. При всички наши преживени взаимоотношения виждам как по-напредналите души подпомагат по-изостаналите, как взаимно си помагаме и как работим за одухотворяването на Земята, като разгръщаме съзнанието си в материята и във физическото тяло. Опитът, който набираме през всичките тези животи и от който всички хора имат полза, служи за разширяването и задълбочаването на човешкото съзнание в тялото, което постепенно става все по-одухотворено и по-красиво. Материята, съставляваща нашите различни форми на проявление, става все по-мека, все по-пластична и все по-бързо и по-точно отговаря на волята и на излъчванията на духа, за да стане най-накрая физическото ни тяло напълно подчинено на висшия Аз, който пропуска безпрепятствено всички лъчи на Духа. Разбирам тайнството на пирамидата, тъй като самата аз съм станала пирамида, като използвам материята, тялото си, изключително като здрава основа за постоянното проявление на божественото!

Около мене земята, небето, цялата вселена се сливат в огнено море. Заобиколена съм от огромни пламъци. За миг имам усещането, че съм разрушена заедно с целия космос. Светкавици пробягват по вените ми, огънят унищожава цялото ми същество, след това внезапно всичко се променя: огънят не ме гори повече, самата аз съм този небесен огън, който прониква, оживотворява и изгаря всичко. Изцяло съм проникната от светлина, но тази светлина се излъчва от мен. Аз съм източникът на тази светлина и на всичко, което е. Земята не ми влияе повече, гравитационната сила, която ме държеше като с верига, не действа повече. Нося се плавно из Нищото, моето СЪЩЕСТВО не знае вече що е граница. Аз съм сега това, което привлича всичко към себе си, защото към нищо вече не съм привързана и нищо не ме привлича…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.