Посвещението 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един следобед вратата се отваря – и влиза Има. Гледам го втренчено. Как се появи той тук – и то в такова облекло? Прегръщам го и питам:

- Каква е тази дреха?

Той също ме поглежда толкова изненадано, колкото и аз него:

- Що за въпрос, мамо? Каква е тази дреха на мен? Сякаш ме виждаш за пръв път облечен така! Това е униформа на летец! Знаеш това или…?

Стоя объркана, като че ли пак трябва да се събудя от някакъв сън. Да, разбира се, униформа на летец е. А той е милото ми, единствено дете! И все пак знам, че той е Има. Аз все пак го познавам! Има! Наистина ли е мой син? Виждам го в неговата жреческа дреха. Той ме учеше как да се концентрирам. Ах! Той още тогава имаше това стоманено излъчване. Познавам го…
Обаче той не ме познава и се прави, че няма нищо общо с храма:

- Мамо – казва той, – моето поделение отива на друго място, защото самолетите ни не могат повече да останат на това летище. Ще ни бомбардират, заедно със самолетите ни. Ще се изнесем някъде на село. Не зная кога ще се видим отново.

Сърцето ми изстива от ужас. Вече свикнах с това, да знам, че е изложен на постоянни опасности. Тогава, когато стана летец, имах чувството, че са ме пребили. Ходех из къщи ни жива, ни умряла, сякаш сънувам кошмарен отвратителен сън… Как може това да е истина – майките да са принудени да изпращат синовете си, своите здрави млади силни синове, в тази масова касапница? Това е само кошмар, хората да са паднали толкова ниско, че да се избиват помежду си с най-жестоки средства – и то точно най-здравите, най-силните млади мъже, които са призвани да създадат ново, здраво и силно поколение. Тях ги убиват най-напред, защото само те са „годни“ да станат войници. Слабите болнави мъже си остават вкъщи, следователно тези слаби болнави мъже създават с жените си у дома деца, а многото здрави млади хора биват изтребени във войната. Това е най-краткият път към дегенерацията на цялата човешка раса. А човечеството вече е паднало толкова ниско, че не проумява тази ужасяваща истина! В сляпата си омраза един към друг и от страх се избиват най-здравите, най-добрите представители на това поколение!… Сън??!… Кошмар!!!

После бавно се възвръща чувството ми за реалност и аз предавам детето си на Бога! Нищо не може да стане без Божията воля, а това, което става, винаги е добро, защото Бог го желае. Балансиране! Всичко, което се случва, е само стремеж към изгубеното равновесие, към изгубения рай! Тези думи на милия ми учител Птаххотеп и всичките му други поучения, които съм чула от Него в голямата пирамида, са се запечатали така дълбоко в мене, че това ми дава кураж да продължа да живея и да изпълнявам всекидневните си задължения, въпреки че постоянно трябва да нося в сърцето си болката, че моето дете и още милиони други стрелят един срещу друг в тази касапница и са просто само живи мишени.

Но сега вече знаех, че ще бъдем разделени, ако той напусне столицата, защото съвсем наскоро вражеският обръч щеше да се затвори около града. И дали той, или ние ще се измъкнем живи от това масово убийство и дали ще се видим пак в този живот, бе голям въпрос…

И въпреки това не бива да ме боли, защото не бива да се привързвам към никоя личност! В този млад мъж (когото съм носила под сърцето си, за да може да се роди отново), който сега е мой любим син, аз обичам не тялото му, не външния му вид, а обичам Бога в него! Неговият божествен Висш Аз също е създал това тяло – за да може да се прояви – точно както телата на всички хора, животни, растения, дори формите на неживата материя. Така че аз и в негово лице, в красивото му тяло, обичам проявлението на неличната божественост. Цялата вселена е проявление на един-единствен Бог. Но защо ли треперя сега, може би да не загубя точно това проявление на Бога и повече да не го видя? Затова ли, че неговата плът е моя плът и кръвта му е моя кръв? Но моят Аз и неговият Аз са същият Аз – същото висше Себе, а то не е нито плът, нито кръв. Не бива да се отъждествявам с плътта и кръвта. Трябва да навляза в моя висш Аз, да стана напълно съзнателна, тогава ще бъда идентична с висшия Аз на моя син (но също и с висшия Аз на цялата вселена) и вече не ще мога да губя нищо и никого! За мене не трябва да има разлика, дали умира човек, който ми е близък по плът и кръв, или съвсем чужди хора, понеже висшият божествен Аз сменя едно от своите безчислени тела всеки път, когато умира някое живо същество – било тялото на единственото ми дете или на някой непознат. Трябва напълно да победя плътта и кръвта си, колкото и да ме боли сега… О, Господи! Дай ми сили да издържа този изпит! Дай ми сили, без да съм достигнала вселенското съзнание, да постъпя така, сякаш действам от позициите на това божествено ниво на съзнанието!

Отивам при сина си, коленете ми треперят, прегръщам го и казвам:

- Синко, мили! Единствено мое скъпо дете, на добър час! Ще се моля Бог да те пази. Той няма да те изостави, нито нас. Знай, че всичко ще премине, само истинската обич не изчезва, никога! Ние и сега се обичаме, защото сме едно в Бога, и това духовно единство – тази истинска любов – ни събра и сега тук, на земята. Ние не можем да се изгубим един друг! Ние пак ще се намерим и ще се срещнем, ако не в този, в някой следващ живот или в друга форма на живот. Където и да сме, любовта отново ще ни доведе един към друг. Сбогом, мой мили, мой скъпи, и в тежки часове се дръж здраво за тази невидима сила, която стои зад нас, която никога не ни напуска и която наричаме Бог!
И двамата не плачем. Прегръщаме се дълго, дълго, целувам чистото му чело, той ме притиска към сърцето си и тръгва. Аз му махам от прозореца, той ми се усмихва в отговор, после изчезва…

Тази вечер ще празнуваме Коледа. Оръдията непрекъснато гърмят, но ние въпреки това приготвяме всичко, за да прекараме коледната вечер колкото е възможно по-хубаво. За мен е безразлично, защото във вечността няма Коледа, нито празнични и почивни дни, за мене всички дни са празници, защото в Бога вечността е несекващ празник, обаче съпругът ми обича коледните вечери, щастлив е, когато може да ми подготви изненада, а и той обича да го изненадват. Вече украсява елхата в салона и Бо-Гар му помага. Бо-Гар е при нас от няколко седмици, защото, когато една вечер поиска да си тръгне за вкъщи, бе невъзможно поради ежедневните бомбардировки напоследък. И сега живее в стаята на сина ми. На запад е дошъл преди няколко години – от далечната си родина със задачата да донесе на хората от нашия континент прастарото учение на своите предци: как може тялото да се постави под контрола на духа. Ателието ми, в което правех големите композиции от камък или бронз, беше празно, откакто не можех вече да се снабдявам с тези материали поради войната, и аз го предоставих на Бо-Гар, да провежда там курсовете си. Още от самото начало той се държеше така, сякаш бе наше дете, а ето, че подготвят и коледната вечер сега с мъжа ми.

Ние с готвачката се мъчим да измислим как да приготвим за утре нещо „празнично“ от набавените с огромни трудности хранителни продукти, защото тази вечер цялото ни семейство е поканено у баща ми. На вратата се позвънява – влиза по-малкият ми братовчед, съвсем пребледнял.

- Естер – казва той, – врагът обкръжи града и войските настъпват съвсем изненадващо не откъм другата страна, откъдето ги очаквахме, а идват точно към нас. Бях с татко в града и позвъних на мама, тя каза, че вражеските войски вече са завзели нашата къща и се движат към центъра с огромни танкове. По странно стечение на обстоятелствата, телефонните кабели още не бяха прекъснати. Всеки момент вражеските танкове и войски могат да дойдат и тук. Стягайте се, аз трябва да изчезна. Сбогом! – и си тръгва.

Изтичвам при съпруга си и му казвам новината, после тръгвам из къщата да уведомя сестрите си, брат си и баща ни, а и семейството на портиера, за да знаят всички какво ни очаква. Нашата къща е на склона на един хълм. От прозорците можем да виждаме надалече широката улица в посоката, откъдето се приближават вражите войски. Засега още всичко е спокойно. Мъжът ми казва, че може да продължи с часове, докато врагът стигне до нашия район, предлага веднага да започнем да празнуваме Коледа и да идем при татко долу, където сме поканени на вечеря, заедно с цялото семейство. Там всички ще бъдем заедно и ще можем да изчакаме по-спокойно каквото има да става.

Съпругът ми запалва свещичките по коледното дърво. Мисля за сина си, който сега навярно трябва да вземе участие в някоя въздушна атака някъде, и се моля Богу за него; стискаме си ръцете, разменяме си подаръците, после оставяме всичко и бързаме долу при татко.

- Деца – казва баща ни, – да хапнем набързо, че не се знае дали не ще трябва да идем в мазето.

Сядаме. Столът на мама остава празен до масата – както е било винаги, откакто тя почина. На мястото на чинията й гори свещ… Храним се вглъбено и безмълвно, но спокойно. Усещаме ясно, че предстои сериозно време за разплата със съдбата ни. Сервират. Бомба избухва съвсем близо до прозореца. Силна детонация. Споглеждаме се.

- Хайде да си продължим вечерята – казва татко, – може би ще можем да си довършим коледната трапеза.

Храним се бързо, но тътенът приближава и гърмежите зачестяват. Звъни се. На вратата стоят офицери от нашата армия:

- Искаме да разположим оръдия в градината. Тук в къщата ще се настанят наши части. Дайте ключовете на всички жилища! – казва един офицер.

Мъжът ми става, за да отведе офицерите. Чуваме силна експлозия. Цялата къща е разтърсена като от земетресение. След няколко минути влиза мъжът ми:

- Татко – казва той, – най-добре е да слезем в мазето. Мина проби гаража. Котелът на централното отопление е отнесен нанякъде, веднага трябва да спрем отоплението и да източим водата. Слизайте долу, животът ви в жилището вече не е в безопасност. Вражеските войски сигурно са вече съвсем близо. Офицерите дори казват, че са от другата страна на главната улица. Няма да продължи много, но може да се наложи да прекараме няколко дена в мазето.

Баща ми казва сериозно и спокойно:

- Всички жени и деца трябва да слязат долу. Аз ще си довърша вечерята. Донесете кафето.

Знаем, че не можем да противоречим на татко. По-малката ми сестра става, взема бебето на ръце, аз хващам за ръка малкото момченце, другата ми сестра хваща момиченцето и отиваме в скривалището. Брат ми, съпругът ми и Бо-Гар остават при татко и също пият кафето си.

Гърмежите стават все по-силни, ние в мазето усещаме, че всеки път къщата се разтърсва до основи. След известно време дебелата желязна врата на скривалището се отваря и влизат мъжете. Съпругът ми идва при мен и ми казва тихичко, тъй че никой да не чуе:

- Разполагат оръдия в градината и искат да защитават къщата ни до последна възможност. Не искат да предадат града. Нашата къща е на ключова позиция. Ако бъде завзета от вражите войски, вече няма да могат да ги спрат чак до реката. Трябва да се подготвим за борба на живот и смърт. Аз обаче се надявам, че няма да трае дълго. Ние сме обкръжени отвсякъде и най-малката по-нататъшна съпротива означава безсмислено разрушаване на целия град. С портиера ще смъкнем всичките ни дюшеци, за да можем някак си да спим – и той тръгва, за да ни подготви място за спане.

И след най-дългата нощ все някога настъпва утро. Така минава и тази нощ. Желязната врата и сега постоянно се отваря и затваря. Мъжете влизат и излизат, а също и непознати войници, за да се постоплят малко. Навън е -15° и бушува снежна буря. В мазето също е студено, ние сме се увили в кожените си дрехи и сме се навлекли възможно най-много. В цялата сграда вече няма отопление. Войниците са съвсем млади момчета, треперят побледнели от студ и страх. Още полудеца, те биват гонени с брутална грубост от по-големите младши сержанти навън, в битката. Бедните деца! Те са на не повече от шестнайсет-осемнайсет години и вече са изтръгнати от домовете си и хвърлени в тази масова касапница!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.