Посвещението 9 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Търся хората, които съм обикнала, тъй като зная, че те не могат да бъдат унищожени. Но напразно търся в Нищото наоколо. В празното пространство няма нищо друго освен мен. И тогава насочвам вниманието си навътре. Ето! Виждам, че всичко и всички живеят в мен! Вселената е в мен, тъй като всичко, което е, съществува в мен. Аз съм всичко, което е. Обичам себе си в това, което обичам. Разбирам, че всичко онова, което по-рано съм смятала, че не обичам, е било това, което все още не съм приемала вътре в себе си! И сега, опознала се докрай, обичам всичко и всички с една и съща любов, тъй като аз съм едно с тях, аз съм „аз“ в Цялото, едно-с-Цялото.

Аз съм съвършенството, животът, вечното лъчисто безсмъртно БИТИЕ… Няма повече битки, покаяния, страдания. Няма повече упадък, край, смърт. Във всяко нещо, което се ражда, аз, безсмъртното, започвам нова форма на живот, а във всичко, което умира, аз, безсмъртното, се отдръпвам в себе си, във вечното Висше Себе, в божествения Аз, създателя, поддържащ и обновяващ всичко.

Разбирам, че пространството и времето съществуват само по периферията на създадения свят, който е като въртящ се с бясна скорост диск. Но в мене съм вечността в безвремието и извън пространството. И докато почивам вътре в себе си, изпълвам с моята СЪЩНОСТ, с вечното си БИТИЕ, пространството и всичко, което живее в него:

АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ, АЗ СЪМ ЖИВОТЪТ! АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ!

Вътре в себе си чувствам безкраен мир… Но сред този пълен покой чувам как някой ме вика да се върна в тялото си, което съм напуснала. Обръщам прожектора на съзнанието си по посоката на този глас и го разпознавам – познатия и обичан глас на моя учител Птаххотеп. Той ме вика… Напускам моя небесен висш Аз и обличам дрехата на личния ми „аз“. Ала в мен остава пълното съзнание за това, което съм… Отново съм човек, но в сърцето си нося божествения висш Аз, станал осъзнат, Бог. Отсега нататък Той ще действа чрез моята личност… и отварям бавно очи… Погледът ми среща удивително дълбоките сини очи на моя учител Птаххотеп, които излъчват същата светлина, същата обич и същия вътрешен мир, които току-що сама преживях в това състояние на висше щастие и свобода – посвещението – и които все още са в душата и сърцето ми. Не мога да изрека нито дума. Не успявам все още да намеря точното съотношение между моя висш Аз и физическото ми тяло. Но не е необходимо да говоря, защото зная какво мисли и какво иска моят учител. Ние сме в духовното единение, в Бога. Всички в едно! Той поставя дясната си ръка върху сърцето ми и аз усещам как животът се връща в моето тяло. Дишам дълбоко, жизненият поток прониква през вдървените ми крайници. Сърцето ми бие все по-силно и по-сигурно. Постепенно възвръщам пълния контрол върху тялото си.
Птаххотеп и асистентът му ми помагат да седна, а след това и да стана бавно от саркофага. Почти не мога да стоя на краката си. Птаххотеп и другият велик жрец ме хващат за ръце и ме извеждат от нишата, където е саркофагът за посвещението. Виждам, че всички посветени от храма, всички жреци и жрици са в голямата зала на Кивота, ковчега със скрижалите, и ме очакват тържествено. Когато пристъпвам към тях, придружена от двамата велики жреци, те ме посрещат с тайния поздрав на посветените, магическата свещена сричка
ОМ…

Чувствам се като новородено бебе в кръга на възкръсналите. Тялото ми е същото, както беше преди, но сякаш съм съвсем друг човек. И се намирам в нов свят – вече виждам нещата не само отвън, а и в тяхната същност, виждам ядрото, около което се е изградила външната форма, служеща за проявлението.

Аз съм сред възкръсналите. Всичко вътре в мене вибрира в съзвучие с божествената магическа дума – мантра. С помощта на тази неописуема вибрация и нейната тоналност изживявам във физическото си съзнание единението на висшия Аз с всички тези посветени и с вселената. Тук са и кроткият учител Ментуптах, и скъпият ми брат Има. Щом очите ми спряха на неговия благороден поглед, той ми се усмихва и мигом си спомням всички съновидения – най-трудните изпитания и самото посвещение, „абсолютното себеотричане“ и „суровата жестока обич“. Има, скъпи и обични Има, знаеш ли, че ти ми помогна да мина най-страшния изпит?

Снажната фигура на една жрица с неопределена възраст се отделя от кръга на посветените. Тя подава на Птаххотеп пала-мантия, която обличам като жрица. После му подава диадема, символа на посветените, и Той поставя на главата ми златната лента с глава на змия, символ на пресътворяващата жизнена енергия, която е преобразувана и одухотворена – сега вече имам правото да я нося не само като царица, но и като посветена.

Жрица съм на най-долното стъпало в йерархията. Само от мене зависи дали ще се изкача постепенно по степените, за да стана достойна да използвам жезъла на живота.

Птаххотеп идва към мене, поставя длан върху главата ми в знак на благослов, след това за ръка ме отвежда към посветените, най-напред към втория главен жрец, които също ме благославя. После се озовавам пред обичния ми баща и усещам как цялата обич на сърцето му се излива от дланта му към мен. Минавам пред всички посветени поред, съответно на ранга им, и получавам и тяхната благословия. Последният е Има, получил посвещението малко преди мене. И той ме благославя, но чувствам, че ръката му трепери…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.