Посвещението 10 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Птаххотеп ме отвежда към кивота. Коленича. За първи път имам разрешение да положа върху него длани. Усещам как излъчената огнена енергия зарежда всяка капка от кръвта ми. Дишам дълбоко – до най-дълбинната си същност, и едва сега в пробуденото си съзнание – в тялото – изпитвам и изживявам съвършенството на райското единство, всемогъществото и всезнанието в Бог… Разбирам и имам вече опитността да БЪДА, на БИТИЕТО. Накъдето и да обърна прожектора на съзнанието си, всичко ми изглежда ясно, светло и висшите истини се откриват пред очите ми. Практически усещам безграничната мощ, която придава на моя висш Аз способността да насочвам творящата божествена енергия… Птаххотеп ме хваща отново за ръка и двамата минаваме през залите, които бяхме прекосили в обратна посока преди посвещението ми. Каменната порта, и ето ни отново в храма. Посветените вървят бавно след нас. Всички ученици ни очакват и аз сега трябва да изпълня първия си дълг като жрица. Заставам пред олтара встрани от Птаххотеп. В мълчалива съсредоточеност учениците идват един след друг към мене, за да получат благословията ми. Поставям дясната си длан върху главата на всеки един. Накрая завършват децата от училището за посвещение. Сред тях е и осиновеният от мене Бо-Гар. Той коленичи и ме гледа с обожание, преди да наведе главата си, за да го благословя. О, Бо-Гар, малки мой Бо-Гар, каква странна роля ти изигра в моя посвещенчески сън!…

Първата ми служба в храма свършва. Птаххотеп ме оставя сама в малката килия, която заемах преди посвещението си. Стриктни изисквания ми налагат да отдъхна, преди да ям или пия нещо. Дълго лежа в размисъл, все още не мога да се освободя от странните видения по време на посвещението. Кошмари! Какво щастие е да знам, че всичко това е само вече отминал сън! Как е възможно да дойдат в съня ми такива образи? Та те не са реални! Немислимо е човечеството да падне тъй ниско и хората да се избиват едни други с такова ожесточение и с такива пъклени оръжия! А избата, отвратителното ни убежище, което видях в този сън! Ала зная неизменния закон – човек вижда във въображението или съня си само това, което би могло да съществува в действи¬телността!

Ето защо всичко, което човек може да помисли, може също и да се осъществи! Иначе той не би могъл въобще да си го помисли!
О, тези видения на страшен ужас! Онези гигантски птици със страховит грохот летяха толкова високо, че дори понякога не се виждаха. И ги управляваха човеци, и те снасяха големи яйца, които разрушаваха всичко долу, където падаха. Видях как тези яйца разрушават цели къщи в пъклен тътен… Възможно ли е всичко това? Защо човешките синове влагат ума си в служба на такъв сатанински абсурд? А и онези странни уреди, които и виждах, и използвах сама? Чувах човешки гласове да идват до мен от много далече, а и мене ме чуваха там. Има ще се смее, ако му разкажа, че хората използват апарати, вместо да влизат просто в телепатичен контакт! Той сигурно ще иска да му опиша съвсем точно тези апарати, а надали ще мога. Както не мога да опиша вътрешната структура на кивота или на жезъла на живота на някого, който би искал да изфабрикува нещо като тях. Но все пак те съществуват! И затова зная, че този апарат за общуване от разстояние също може да съществува. А ти, Има! Ти, който си чист и верен слуга на Бога, в моя сън трябваше да управляваш една такава желязна птица. И то с много други хубави и здрави мъже, вие изглеждахте като омагьосани, та тръгвахте да ви убиват и да убивате и вие… Как можете да правите това? Как можете да се подчинявате на толкова антихуманни заповеди?
А кой беше онзи мъж с огнения поглед, който в съня на посвещението ми беше „моят съпруг“? Беше ми тъй близък, толкова скъп на сърцето ми, наистина беше моята допълваща ме половина. Той беше най-добрият ми приятел! А не знаеше коя съм, а и аз сега не зная кой бе той.

Видение след видение, видях отново тези сънища едни след други. Разпознавам във всеки от тях родителите си, братята и сестрите си, моите многобройни приятели и врагове от сегашния ми живот тук, в Египет. Често ми се случва да се усмихвам на странните взаимо¬отношения и връзки…

Свечерява се и денят приключва с празнична трапеза, на която са поканени всички жреци, жрици и ученици. Фараонът също е там, а според обичая присъстват и близките на посветения. Милата ми Мену! Щом ме видя, че излизам в градината, втурна се към мене, колкото й позволява пълничкото й тяло. Сияе от радост, прегръща ме, плаче от вълнение:

- Жива си, жива си! Кажи ми, ще ме обичаш ли пак, след като вече си жрица? Още ли ме обичаш? Мога ли да остана с тебе?

Милвам старческата й глава, която ми е толкова скъпа, и я успокоявам:

- Мену, Мену, обичам те, естествено, и разбира се ще останеш винаги до мен. Обичта ми към теб е още по-силна!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.