Ние пак ще се видим 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Преминават много дни, не мога да ходя в храма, толкова съм ангажирана в двореца с гостуването на чуждестранните гости. Празненствата са едно след друго. Представления, излети и празнични гощавки и аз, естествено, трябва да изпълнявам своя дълг наред с баща ми, фараона, и да представлявам властта заедно с него. Мену е в стихията си, облича ме с върховна радост във все нови и нови, все по-красиви и пищни дрехи. Но Бо-Гар е огорчен и нещастен, защото сега изобщо нямам време за него. Роо-Кха често се появява със своите носачи на бижута, за да ми донася постоянно разкошни произведения на ювелирното изкуство. Нося всичко това по задължение, но все пак се оглеждам, изпълнена с любопитство в голямото си сребърно огледало: какво ли ще каже чужденецът за новата ми рокля и за новия ми накит? Особено когато Татко и аз и целият двор се появяваме в носията на чуждестранните гости, за да засвидетелстваме дружелюбното си отношение. Смешно ми е, колко странно изглежда Баща ми в необичайното облекло! А аз? И в тези ли дрехи няма да ме хареса непознатият чужденец? Защото аз вече „го“ познавам! Татко ми представи неговия военачалник и всички благородници, значи и него, и сега всеки ден съм в компанията на чуждите пратеници. Владетелят на тяхната страна бе избрал за делегацията само мъже, които бяха научили за кратко време езика ни, и така ние можехме да разговаряме много приятно с гостите. Само когато съм с този гост от чужбина, който тогава, на празника по посрещането им ме бе гледал така, се смущавам и винаги получавам сърцебиене, защото той има точно същия глас като забулената в мъгла фигура от моя сън при посвещението! Колко странно! Чужденците са особени хора. Некултурни и необразовани, но съвсем не глупави! Свързани са твърде много с природата и без да познават с разума си вътрешните творчески закони и същността на нещата, знаят много за тях от собствения си непосредствен опит и преживявания. Странно е да наблюдаваш, че същата истина, която ние виждаме в духа си чрез наблюдение с вътрешното си зрение, в съзнанието на тези чуждоземци се появява като вяра и суеверие! Ако не познават източника и причината на една енергия, те си представят, че тя произтича от някакво невидимо същество, а после наричат собствените си представи с името „бог“. И те упорито държат на своите представи, на своите измислени приказки за „боговете“ си. Мислят си, че знаят всичко по-добре от нас. Обаче, когато искаш да им обясниш истината, поклащат глава и се смеят високомерно. Разбира се, не трябва да споменавам нищо от тайните на храма, но все пак исках да обясня на чужденеца енергиите, които при буря предизвикват светкавици и гръмотевици. Не биваше да споменавам, че върховните жреци създават в пирамидата светкавици и дъжд с кивота, защото без това никога не би завалял дъжд по естествен начин и страната би била една напълно безплодна част от Земята. Аз обаче се опитвах да обясня, че светкавицата се поражда от срещата на две противоположни енергии и че той сам би могъл да предизвика същото явление, ако удари силно два камъка един о друг. Тогава той се изсмя надменно и каза, че светкавицата била стрелата на „върховния бог“ и че много добре знае, че в някои камъни живеят малки „демони“, които се гневят и мятат светкавици, ако ги обезпокоиш. Но за истинското обяснение на това явление той нищо не искаше и да знае. По принцип няма разлика дали наричам светкавицата „стрелата на върховния бог“ или „среща на положителни и отрицателни енергии“, но ако тези люде останат твърдо при своите суеверия и представи за несъществуващи богове, никога няма да се научат да владеят природните сили, а ще останат роби на суеверието си. След моите обяснения на различните природни явления чужденецът, дори и да не вярва, все пак се заинтересува от по-нататъшни обяснения. Каза, че ще му бъде приятно да го обучавам. Така че всеки ден ще идва в храма и аз ще го посвещавам в най-нисшата степен на знанието.

След залез слънце Мену ме облича в жреческата ми дреха и добре забулена тръгваме двете към храма. Един от духовните ученици бе довел чужденеца в моята малка килия и той ме очакваше. Мену остава на двора, а аз влизам в килията си. Чужденецът се е облегнал в ъгъла на стената и ме гледа с надменната си усмивка. Това винаги ме ядосва! Как си позволява да ме гледа така? Той не ме превъзхожда в нито едно отношение, само неговото невежество го кара да си въобразява, че ме превъзхожда във всичко, защото физически е много по-едър и по-силен. Разбира се, той не знае, че силата на духа стои над всичко. Но аз ще му покажа това! Ще победя този нахален червенокос великан със силата на духа си така, че той ще ми се покори с цялата си физическа сила.

Чужденецът ми се покланя дълбоко, но аз виждам, че го прави, без да е убеден. Тук, в нашата страна, народът ме обожава. Знаят, че съм посветена жрица – служителка на Бога. Чужденецът също знае, че съм жрица в храма, но не знае какво значи „посвещение“. Не знае, че нашето знание се базира не на човешките представи, на „приемането на нещо за вярно“, на „вярата“, а означава познаване на истината, на божественото всезнание! Но ще му отворя очите аз, ще го въведа в тайната на човека и на вселената около него, в загадката на цялото Творение.

- Ако искаш да придобиеш истинско знание – започвам веднага, – най-напред трябва да опознаеш себе си. Трябва да знаеш какво си ти самият. Защото, когато опознаеш себе си, ще откриеш, че всички истини лежат скрити в твоето същество. Със себеопознаването опознаваш и всички тайни на света. Затова реши първо голямата тайна, великата загадка на нашия сфинкс: самият човек! Трябва да узнаеш какво си ти!

Отначало чужденецът ме гледа внимателно, после започва да се усмихва.

- Аз трябва да узная какво съм? Но аз знам това отдавна! Това било голяма тайна, как така? Но ми се струва, о, царице, че ти не знаеш какво съм и затова аз ще ти кажа: аз съм мъж! – и той се смее високо и от сърце, тъй че открива всичките си едри бели зъби.

Ах! Той е като едно голямо дете! Смее се толкова заразително, че и аз започвам да се смея.

- Знам много добре, че си мъж… – казвам, но не мога да довърша изречението, понеже червенокосият юначага ме прекъсва съвсем неучтиво:

- Царице, май ти не само не знаеш, че съм мъж, а изобщо не знаеш какво е мъж. Аз не съм жрец и не мога да чета мислите като вас, но познавам жените и виждам, че ти все още изобщо не знаеш едно нещо – или съвсем си го забравила, – а то е: какво си ти! Ти си жена! Как искаш да ме научиш на съкровените тайни на човека и на вселената, когато не знаеш тази проста истина, която вижда всеки човек?

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.