Ние пак ще се видим 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Това продължава така, ден след ден. И бързо приближава времето, когато чужденецът трябва да се върне в родината си. В много отношения бих могла да бъда доволна, дори бих могла да триумфирам като „жена“, защото виждам как се е променило отношението му. Той загуби надменността си и по цял ден очаква вечерта, за да бъде с мене. Вече знам, че той всъщност никога не е чувствал превъзходство, а това поведение е било само защита да не се „предаде“ напълно. Не искаше да се лиши от мъжкото си превъзходство. Бе възхитен от мен от първия миг, когато ме бе съзрял, и моята суетност, която отначало непреодолимо ме бе подтикнала да се занимавам с него, сега можеше да бъде напълно задоволена. И въпреки това не съм доволна, а ме измъчва едно постоянно безпокойство. Но пък точно това безпокойство ми дава увереност, че интересът ми към него не произлиза от женския инстинкт на моята нисша природа, защото постоянно се контролирам! Мену казва, че ми личат всички симптоми, недвусмислено разкриващи влюбеността, и се топи от радост, че аз най-сетне „цъфтя“. Това обаче е заблуждение. Мену изобщо не може да съди за това, защото наблюдава всичко от своята земна гледна точка. Тя няма и понятие, че аз изобщо не мога и не бива да се влюбвам, а и не съм влюбена! Как бих могла да съм влюбена в онзи недодялан червенокос великан? Той не ми харесва, физически ми е чужд и дори ми действа някак отблъскващо. Вече много пъти съм се проверявала вътрешно и понеже общуването между мъжа и жената служи за това, да се създават деца, вече често съм си задавала въпроса дали бих искала да имам дете от този чужденец. Опазил ме Бог! Едно дете с такива уши, с такава кокалеста фигура? С такива груби форми и ъгловато тяло? Не! В никакъв случай не искам да имам дете от него! Значи не съм влюбена. Аз искам само той да намери Бога! Занимавам се с всеотдаен интерес с всеки от моите ученици и точно по тази причина мисля толкова често за него. Той обаче все още не е открил Бога. Това не съм постигнала! Ето защо съм тъй неспокойна и тъжна, когато помисля, че скоро ще напусне страната ни и може би никога вече не ще го видя през целия си живот тук… После всичко става по-бързо от светкавица…

Последната вечер пак отивам в храма, за да го видя и да си вземем сбогом. Както обикновено, той се е облегнал на стената, но вече не е така надменен като първия път, когато ме чакаше тук. Изобщо не ме поглежда, а е вперил неподвижен поглед в пустотата.

- Какво ти е? – питам го.

- Мисля си, какъв смисъл имаше това, да те виждам тук всяка вечер. Какво искаше ти от мен, красива царице без сърце? Какво ще ме ползва това, което ми разказа, когато от него станах само нещастен? Постоянно ми говореше, че трябва да намеря сам себе си, а при това с всяка своя дума и с всяко свое дело направи така, че съвсем изгубих себе си. Бях храбър, смел боец, който не трепваше пред никого, а сега станах роб. Роб на една дребна женичка, която не стига даже до рамото ми! И ме е страх от бъдещето – как ли ще мога да живея без тебе?
Гореща вълна от радост ме облива. Иска ми се да е от суетност. Но аз също изпитвам ужас! Защото в началото наистина исках той да признае моята женска красота и власт, но след като постигнах това, исках да употребя властта си над него, за да му помогна да тръгне по своя вътрешен път. Положих всички усилия да пробудя висшия Аз в него. Но вместо това, той се влюби в мене. Дотам не исках да стигна! Не исках и не искам земна любов, исках да създам с него много по-висше единство, единството на висшия Аз. Исках да го отведа при Бога! Но напразно изваждам най-дълбоките истини от моята най-интимна същност, той вижда в мен единствено жената, не може и не иска да се издигне над плътското. Той изобщо не ме вижда, не забелязва, че не обича мен, аз изобщо не съществувам за него, а обича тялото ми, обвивката, която е само проявление на моя истински Аз! Колко унизително, колко ужасно!

- Виж какво – казвам аз трепереща, – наистина не е имало смисъл да идваш тук, за да ме виждаш, защото ние изобщо не можем да се срещнем. Аз искам да те издигна на духовно ниво, а ти искаш да ме смъкнеш долу на нивото на тялото. Нямаше никакъв смисъл да водим тази борба. Върни се с мир в родината си и ние никога повече няма да се видим.

При моите думи кръвта се качва в главата му, виждам как лицето му, шията му, целият става тъмночервен, тъй че косите му изглеждат по-светли от кожата му. Очите му блестят като жарава и аз изплашена виждам как цялото му духовно тяло се превръща в буен пламък. После, без да имам време да се защитя, той хваща страстно ръката ми като в железни клещи, притиска ме към мощните си гърди, прегръща ме, натиска главата ми назад, притиска устата си до моите устни с такава сила, че изгубвам дъха си. После целува лицето ми, шията ми и пак устните ми и между изгарящите целувки повтаря, шепнейки в ушите ми:

- Ти не искаш повече да ме виждаш? Но аз искам да те виждам и ние пак ще се видим… пак ще се видим…

Когато видях дивото му лице да се приближава към мен, ме облада панически унищожителен страх. Исках да го отблъсна и да се защитя, но когато изведнъж ме заключи в яката си прегръдка и притисна горещите си устни до моите, неговият огън се прехвърли върху мен, аз изгубих властта над себе си и без съпротива се оставих напълно на една покоряваща ме върховна наслада и преданост, в която внезапно се бе превърнал страхът. Осъзнавам, че го обичам, че съм го обикнала от първия миг с душата и тялото си, с цялото си същество, че безкрайно, страстно го обичам… Огънят ме залива неудържимо, като гигантски вулкан, огромните пламъци ме поглъщат, усещам как гръбначният ми стълб отново се превръща в мост от пращяща жарава, образувана от седем искрящи факли, сега вече не съм в неподвижната ос на гръбнака си, вече не съм в центъра, откъдето моят висш Аз излъчва огъня на живота, а моето съзнание е паднало в горящото ми тяло. Шибащи светкавици преминават през моите вени, през цялото ми същество. Всичките ми нерви горят, всичките ми мисли се изтриват, те изгарят съзнанието ми и ме унищожават… после всичко изчезва…

Идвам постепенно на себе си… бавно отварям очи: Обкръжават ме каменни стени, разбирам, че лежа на пода на малката си килия. Сама съм… мъртвешки тихо е. Нямам мисли. Вече изобщо нямам нищо, над което бих могла да разсъждавам… Ставам съсипана, увивам уморената си глава във воала и напускам килията. Дългата галерия с колоните е тъмна и изглежда безлюдна. Но след няколко крачки забелязвам една тъмна фигура, която се е облегнала на отсрещната стена: Има! Той стои там като вкаменен и ме гледа с неподвижни очи, с неописуем поглед, който усещам дори и в тъмното… поглед, който прониква дълбоко в мене. После се отделя от стената, обръща се и тръгва бавно в противоположна посока… Връщам се без мисли в двореца. Мену, която бе застанала в ъгъла на храмовия двор, ме придружава безмълвно, но от време на време шумно се прозява…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.