Лъвът 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Изведнъж една безименна сила дръпва съзнанието ми нанякъде и аз се събуждам. Лежа в саркофаг и не усещам тялото си. Съзнанието ми е замъглено, знам само, че искам да стана, но не мога. Тогава виждам Птаххотеп и заместникът му до мен, а Птаххотеп внимателно и нежно ме удържа да остана легнала. Трябва да лежа. Аз съм в духовното си тяло, което обаче още е привързано с магическата връзка към материалното ми тяло от кости и плът. Тялото лежи балсамирано в саркофага и аз в духовното си тяло лежа над него в същото положение. Птаххотеп и неговият заместник са край мен, виждам и духовните им тела, виждам светещите енергийни центрове, които са изградили очите в техните материални тела – и през тези очи те виждат в материалния свят. От двата енергийни центъра на Птаххотеп сега към мен, в мен, се излъчва синкава фосфоресцираща светлина, тя прониква в цялото ми същество и ме оборва сън. Залата и двамата върховни жреци изчезват. Аз пак си почивам в обятията на мама. Сега разбирам, че това не са ръцете й – енергийни потоци са, които някога са изграждали ръцете и цялото й тяло и са се излъчвали от тялото й като любов. Сега тези сили ме носят и изпълват с обич, спокойствие и чувство за сигурност изтормозената ми душа. Изведнъж един неприятен звук ме изтръгва от този мир, рязък звук, който духовните ми уши възприеман отначало като удар. Търся причината за този удар, забелязвам, че това е плющенето на камшика на водача на робите, който задава такта, за да могат всички роби, които ме носят, да вървят едновременно в такт. Лежа върху саркофага, който се плъзга леко като количка по релси. Сигурно току-що сме напуснали двореца. Искам да скоча, но не мога. Изобщо не мога да мръдна крайниците си, защото съм здраво опакована от врата до върха на пръстите си. Лежа като изсечена от камък, ръцете ми са кръстосани на гърдите, краката ми са изпънати един до друг. От това си положение мога да виждам само напред и нагоре. В посоката към върховете на пръстите си виждам под ослепителното слънце блестящите от пот гърбове на мъжете, които, наведени напред, ме носят с ритмични движения. Напред, отвъд гърбовете им, съзирам в далечината постройка от бял камък, в средата на която има дълбок черен правоъгълник, като отворена врата. Сградата ярко се откроява на тъмносиньото небе с гладките си бели стени под силната светлина. Докато мъжете ме носят нататък, тя се приближава бавно и черният правоъгълник става все по-голям. Гледам към небето, което е толкова тъмносиньо, че изглежда почти черно. Две едри птици кръжат над мен – щъркели? Или жерави? Каменната постройка вече е съвсем близо, черният правоъгълник вече е огромен… да… наистина е отвор. О, вече различавам местността – ние сме в Града на мъртвите – това е гробница! Мъжете влизат в отвора, изчезват в мрака… после в черния отвор влизам и аз… и след ослепителния блясък на слънцето сега светът около мене става тъмен, всичко изчезва, покрива ме абсолютен мрак! Обладава ме неизразим ужас и вътре в себе си викам безгласно Птаххотеп:

- Колко, колко време трябва да лежа затворена тук?

И сега още ясно чувам добре познатия глас – гласа на Птаххотеп, който обявява безпощадната неизменна воля:

- Три хиляди години…

Жестоко отчаяние и ужас ме обхващат и в спазъма от страх изплува чудовището, израз на закона на материята. Виждам как неговата убийствена муцуна на сатир ме гледа втренчено, отвратително ухилена, неговият пробождащ поглед се впива дълбоко в мен и ме връзва за мумията, която някога е била аз.
То ми казва:

„А сега вече си в моя власт! Виждаш ли: най-висшето и най-нисшето винаги са огледални отражения. Почиващото в себе си съвършенство и вечната неподвижност са двете страни на една и съща божественост. Ти искаше да станеш осъзната в почиващото в себе си съвършенство, а сега падна в неподвижността!

Да, жреците в храма балсамират тленната обвивка на посветените, за да може още дълго да действа като акумулатор излъчващото божествена енергия тяло. Техният дух е свободен, със съзнанието си те не са свързани със земята. Ти обаче се свърза с тялото. Чрез физическата любов ти насочи божествената сила, която притежаваше, в твоите нисши нервни центрове и изгори себе си. Съзнанието ти е завързано, заедно с духовното ти тяло, към твоята материална обвивка, ти си моя пленница до безкрайност! Докато духовното тяло на посветения е свързано чрез балсамирането с мумията, неговото съзнание все пак е във вечността, ти обаче си прокудена в безкрайността!

Вечността е вечно настояще, безкрайността е вечно бъдеще, което никога няма да бъде достигнато и което никога не става настояще.

Вечността никога не е имала начало, значи няма и край. Вечност е безвременно настояще, което не познава нито минало, нито бъдеще. Безкрайността обаче е изпадане от вечността в бъдещето, без настояще!

Ти искаше да участваш в одухотворяването на Земята. Хайде сега одухотворявай, ако можеш, този малък къс земя, който бе твоето тяло! Хи-хи-хи! Жрицата лежи тук и нейното съзнание не е нищо друго, освен един камък!

Сега ти се намираш на първия изпит на посвещението: в състоянието на съзнание на материята и си с човешко съзнание! Опитай все пак да се освободиш, ако можеш! Ти си моя пленница! Вече не можеш да се освободиш от мене, понеже ти си станала аз. При посвещението ти ме победи, защото трябваше да призная пред твоето божествено-духовно съзнание на висшия Аз, че без него аз също не мога да съществувам. Значи трябваше да призная, че аз съм ти. Обаче сега е обратното: ти си станала в твоето съзнание материя, ти се отъждестви с тялото си и въпреки това си дух като мен – а именно духът на материята, следователно ти си станала аз!

Ти си моя пленница в безкрайността… в тъмнината… затворена в този труп, които някога беше ти и които не може да се разпадне поради балсамирането, а иначе ти би могла да бъдеш свободна. Това е твоето наказание, да преживееш как тази мумия, която сега, както е балсамирана, ще пази твоята хубост като жива, бавно ще се сгърчва и ще заприлича на мен. Искаше да станеш безсмъртна в духа на вечността и стана непреходна в тази мумия в безкрайността, в безкрайността… в безкрайността…“

Безсилна съм. Трябва да слушам. Лежа с духовното си тяло тук, безнадеждно привързана към мумията си. В отчаянието си се опитвам да се спася в несъзнаваното, но не успявам! Трябва да лежа тук в съзнание, без да имам ни най-малка представа за времето, което препуска над мен… Време! Какво си ти, о, време! Ти съществуваш само когато човек е нещастен! В щастието няма време: съзнанието е спокойно, понятието за време изчезва. Само когато щастието отмине, човек осъзнава, че докато съзнанието му е било в безвремието на вечното настояще, времето е продължавало да лети. Времето започва с изпадането от щастието, от рая. Но нещастието пак не познава времето, защото, колкото по-нещастен се чувства човек, толкова по-бавно минава времето, минутите изглеждат часове, а в най-жестокото нещастие, когато мъките и страданията станат непоносими, всеки миг става безкрайност и времето спира! О, колко е прав Сатана! Най-висшето и най-нисшето си приличат като двама близнаци, като действителността и нейното огледално отражение, привидността. Щастие е безвременната вечност, а обратното – нещастието, е безкрайното време – безкрайността.

Лежа тук и нямам нищо, абсолютно нищо, с което бих могла да сравнявам времето! Дърво на познанието на доброто и на злото! Как добре разбирам твоята истина, че познание е възможно само когато можеш да сравняваш! Как мога да разбера колко време е минало, когато не виждам слънцето – този божествен показалец на времето, и когато нямам представа какво означава в онзи мрак един ден като усещане за време? Какво може да ми показва времето, щом нищо не се случва, щом наоколо цари неподвижен мрак? Как мога да знам нещо за времето, когато вече нямам сърце, което някога отмерваше ритъма на живота в гърдите ми и което сега, с пулсирането си, би могло да ми даде представа за време? От няколко минути ли лежа тук и само ми се струва, че лежа вече цяла вечност? Или седмици… години… дори столетия, хилядолетия? Какво е една минута и какво е хилядолетие? По какво бих могла да определя разликата?

Ужасният страх не ме напуска нито за миг. Вече нямам бели дробове, за да вдишвам, за да черпя нови сили от вечния избор и да меря времето с дишането си. Отникъде не мога да очаквам облекчение за изтерзаната си душа… Мъките и страданията нямат край, нямат край, нямат край…

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.